Мери, Мери

Никаква гаранция няма.

— Това е самата истина — кимна одобрително Сампсън. — Ако преди време ми бе казал, че един ден ще стана татко, щях да ти се изсмея. А ето че сега имам тримесечно бебе. Истинска лудница. Но в същото време всичко това може отново да се промени, просто така. — Той щракна с пръсти и силният звук отекна в ушите ми. Сампсън имаше най-едрите длани сред всичките ми приятели и познати. Аз съм метър осемдесет и седем и съвсем не съм кой знае колко добре сложен, но в сравнение с него изглеждам дребен.

— Ние с Били си живеем добре. По това две мнения няма — продължи той донякъде разсеяно, ала без да изпуска нишката на здравия разум. — Това обаче още не означава, че един ден нещата между нас няма да се объркат. Нищо чудно след десет години да намеря дрехите си изхвърлени на моравата. Човек никога не знае какво може да го сполети. Не, не, моето момиче няма да ми спретне такъв номер. Не и моята Били — завърши Сампсън и двамата се разсмяхме. Следващите няколко минути пиехме мълчаливо от чашите си. Но дори и без разговори настроението ми оставаше мрачно. — Кога отново ще отидеш да видиш малкия Алекс? — попита той, този път с по-смекчен тон. — Али. Харесва ми.

— Следващата седмица, Джон. Тогава ще летя до Сиатъл. Трябва да финализираме споразумението за свижданията. — Мразех тази дума. Свиждания. Това ли ни оставаше в общуването с моя син? Всеки път, когато произнасях думата на глас, ми се искаше да строша нещо. Някоя лампа, прозорец или чаша. — Какво, по дяволите, да правя сега? — попитах Сампсън. — Питам те най-сериозно. Как да застана пред Кристин — пред Алекс — и да се преструвам, че всичко е наред? Сега всеки път, когато го видя, сърцето ми се свива. Дори и да се преструвам, че всичко е наред, това не значи, че децата ще се чувстват добре.

— Той ще бъде добре — твърдо заяви Джон. — Алекс, няма начин твоите деца да израснат слаби и неуверени. Освен това вземи пример от нас двамата. От теб излезе свестен човек, нали? Както и от мен?

Усмихнах му се.

— Не можа ли да измислиш по-добър пример?

Сампсън не обърна внимание на шегата ми.

— Ти и аз не сме глезени от съдбата, но въпреки това се справяме. Поне доколкото ми е известно, ти никога не си тормозил децата си, никога не си ги изоставял, никога не си ги докосвал с пръст. Докато аз преминах през всичко това и виж ме сега — вторият най-способен полицай във Вашингтон. — Млъкна и се плесна по челото. — О, чакай. Забравих, че сега ти подпираш бюрото във ФБР. Предполагам, че това ме прави първият във Вашингтон.

Внезапно почувствах колко силно ми липсва малкият Алекс, но в същото време бях трогнат от приятелството на Джон.

— Благодаря ти, че си до мен — казах му аз.

Джон Сампсън метна ръка през рамото ми и ме раздруса.

— Че за какво са приятелите на този свят?

42

Събудих се внезапно. Смръщената стюардеса бе свела поглед към мен. Припомних си, че вече бе настъпила следващата сутрин и летях към Ел Ей с полет на „Юнайтид“. Напрегнатото й изражение подсказваше, че току-що ме бе попитала нещо.

— Извинете? — запитах.

— Ще бъдете ли така любезен да си приберете масичката и да изтеглите седалката си напред? Само след няколко минути ще кацнем в Лос Анджелис.

Преди да се унеса в дрямка, си мислех за Джеймс Тръскот и как внезапно се появи в живота ми. Съвпадение? Не ми се вярваше. Обадих се на един приятел в Куантико и го помолих да ми издири повечко сведения за този Тръскот. Мони Донъли ми обеща, че скоро ще знам за Тръскот повече, отколкото би ми се искало.

Събрах книжата си от масичката. Не беше добра идея да ги оставям така пръснати, както и да спя по време на полет. Донякъде всичко беше с краката нагоре през тези дни. Но само донякъде, нали така?

Моята папка с досието на Мери Смит бе набъбнала значително само за няколко дни. Последните случаи на фалшиви тревоги бяха истинска загадка за мен. Дори не бях сигурен дали това бе работа на Мери Смит.

Докато прелиствах рапортите за убийствата, си съставих представа за една личност, която ставаше все по-уверена в действията си и определено по-агресивна. Интересното в случая бе, че тя се променяше с редуването на мишените си. Първото убийство, на Патриша Бенет, бе извършено на публично място. Следващото — пред дома на Антония Шифман. Сега вече разполагах със сведения, доказващи, че Мери Смит е прекарала част от нощта вътре в къщата на Марти Лоуенщайн-Бел — преди накрая да я убие в басейна.

Прибрах се в Ел Ей и веднага след слизането си от самолета взех кола под наем, макар че бих могъл да поискам от агент Пейдж да ме вземе от летището със служебната кола.

Сградата на ФБР в Ел Ей бе много по-внушителна дори от централата във Вашингтон. Вместо потискащия лабиринт от коридори, с които бях свикнал във Вашингтон, тук заварих просторна двадесететажна сграда, цялата от стъкло, огряна от слънчевата светлина. От всичките етажи девет бяха запазени за отделите на ФБР. От малкия кабинет на петнадесетия етаж, където бях настанен, се откриваше чудесна гледка към музея „Гети“. Както при всички други командировки, на мен ми бяха достатъчни само един стол и едно бюро.

Десетина минути след пристигането ми цъфна и агент Пейдж. Знаех, че Пейдж е умен, много амбициозен и че след още малко школовка от него щеше да излезе доста способен агент. Но точно сега никак не се нуждаех от колега, който да наднича зад рамото ми. Стигаше ми това, че директор Бърнс ми висеше над главата, да не говорим пък за онзи драскач Джеймс Троскот. Възможно ли бе той да не е само един прекалено любопитен и нахален журналист? Пейдж ме попита дали разполагам с всичко, от което се нуждая. Аз му посочих папката със сведенията за Мери Смит.

— Това тук ще ми отнеме най-малко едно денонощие. Искам да съм наясно с всичко, с което разполага детектив Галета от ЛАПУ. Дори трябва да зная повече, отколкото е известно на Галета. Мислиш ли, че ще можеш да…

— Веднага ще се заема — изрече той и изчезна.

Все пак не му възложих нещо формално — само за да се отърва от присъствието му. Наистина се нуждаех от повече информация, а ако това означаваше Пейдж поне за малко да ми се махне от главата, толкова по-добре.

Взех един празен лист и нахвърлих няколко от въпросите, които напоследък не ми даваха мира.

Марти Лоуенщайн-Бел — как някой е успял да проникне в дома й?

И дали убиецът притежава някакъв списък за класация на жертвите си? Някакво установено правило за техния подбор? Съществуват ли други, не толкова очебийни връзки между жертвите? И дали въобще е необходимо да съществуват?

Най-общо приложимата формула в нашата професия е следната: „Как“ плюс „защо“ равно на „кого“. Ако исках да разкрия коя е Мери Смит, трябваше да обмисля всичките съвпадения и разлики — както и комбинациите между тях — при всяко престъпление. Което означаваше да съсредоточа вниманието си върху дома на Марти Лоуенщайн-Бел.

Записах в бележника си: Авторът на имейлите? Извършителят на престъпленията?

Отново се върнах към изходната точка в разсъжденията си. Колко общо имаше между личността на убиеца и личността на автора на тези имейли? И доколко бяха искрени — използвах тази дума поради липсата на по-добра — писанията на Мери Смит? Ако бяха предназначени да ни заблудят, докъде се простираше дезинформацията в тях?

Докато размишлявах в тази насока, не можех да се отърся от усещането, че преследвам две отделни личности. Ако имах късмет, следващите ми действия щяха да хвърлят малко повече светлина върху тези