ми е приятно, ако се окаже, че съм ви подвела. Случаят е твърде важен.
— Не се безпокойте. Този е само един от пунктовете, които ще имаме предвид. Но наистина пъзелът е невероятно заплетен. Психологически, аналитически и всякак.
— Сигурно не е особено приятно да обикаляте напред-назад, събирайки оскъдни частици информация. На ваше място нямаше да ми е приятно.
— Всъщност това е по-лесната част от работа ми — признах си аз.
Следващата ми задача се очертаваше да е доста по-трудна.
44
Въоръжената охрана ме спря преди отбивката от шосето, водеща към дома на семейство Лоуенщайн- Бел в квартала Бел Еър в Бърнс. По-нататък по пътя ме провериха още двама частни охранители. Накрая ми бе позволено да се доближа до къщата, която се намираше покрай лъкатушещия път недалеч от хотела „Бел Еър“, който бях посещавал и за мен си оставаше едно от най-прекрасните места, които бях виждал.
Позвъних на външната врата. От домофонната уредба ми отговори Майкъл Бел. В къщата доминираше стъклото и аз забелязах домакина още преди да приближи вратата. Бавната му, провлечена походка бе по- красноречива от всичко.
Общуването с членове на семейството след смъртта на някого от тях винаги е много деликатно дело. Точно когато се нуждаех от повече сведения за семейството, на никой не му се говореше за случилото се. Така и не успях да открия метод, който да дава добри резултати.
С гъстата си руса брада, джинси, сандали и избледняла карирана риза господин Бел нямаше вид на типичен обитател на Бевърли Хилс. Дори можех спокойно да го оприлича на дървар или най-много на бивш музикант от „Нирвана“ или „Пърл Джем“. От досието по случая знаех, че двамата със съпругата си имат тази къща само отпреди няколко години.
Маниерите и тонът на Майкъл Бел се отличаваха с приглушеност — като при човек в ранния стадий на загубата, — но той учтиво ме покани да вляза.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той. — Знам, че имам със сигурност чай с лед. Искате ли чай, агент Крос?
— Не, нищо, благодаря — отвърнах.
Наблизо, готова да се притече на помощ, чакаше една икономка на средна възраст. Предположих, че тя бе Лупе Сан Ремо, която бе намерила тялото на убитата в плувния басейн.
—
Последвах го по коридора, където три руси феи се бяха разположили в един много голям фотьойл. Каси, Анна и Зоуи, на пет, седем и осем години, според досието по случая. Върху внушителния екран на плазмения телевизор бе застинал кадър от „Да намерим Немо“15.
Бях прекъснал заниманието им и това ме огорчи. Чудех се дали наистина „Мери Смит“ изпитваше някакви чувства към децата на своите жертви. И ако отговорът бе „да“, то защо? Какви бяха мотивите на тази ненормална личност? Защо ще убива майката на тези малки деца?
— Момичета, трябва да остана за няколко минути във всекидневната. Можете да продължите без мен. — Той натисна копчето на дистанционното и едновременно със започването на филма включи звука. Разпознах гласа на Елън Дедженерис, понеже заедно с Джени няколко пъти бяхме гледали този филм. Тя обожаваше героинята Дори.
— Тук вече можем да говорим — рече господин Бел, когато влязохме в сводестата всекидневна. Трите стъклени стени разкриваха удивителна гледка към крайбрежието, а в по-близък план — към плувния басейн, където бяха намерили жена му Марти. Майкъл Бел седна с гръб към басейна върху дивана, постлан с бежово кадифе.
— Обичах този изглед — тихо заговори той. — Също и Марти.
— Може би предпочитате да се бяхме срещнали някъде другаде? — откровено го запитах аз.
— Благодаря ви — кимна той. — Няма нищо. Просто се опитвам да се движа наоколо колкото ми е възможно по-спокойно. Заради момичетата. И за да не изгубя разсъдъка си. Имате ли някакви въпроси?
— Зная, че са ви разпитвали в ЛАПУ, затова ще бъда колкото е възможно по-кратък.
— Оценявам го. Каквото и да ми струва, нека свършим по-бързо. Моля, продължавайте. Искам да помогна да се установи кой е извършил това. Искам с нещо да помогна на разследването.
Седнах на отсрещния диван. Между нас остана единствено внушителният къс полиран мрамор под формата на маса.
— Съжалявам, но съм длъжен да започна с най-важното. Имаше ли вашата съпруга някакви врагове? Някой, за когото да се сещате, за когото да мислите, откакто се случи това?
Той прокара пръсти през брадата си, а после разтърка лицето и очите си.
— Повярвайте ми, доста мислих за това. Но тъкмо там е иронията. Марти бе една от най-популярните личности в града. Всички я обичаха, което е рядко явление по тези места. Можете да проверите, ако желаете. — Млъкна и лицето му се сгърчи в гримаса. Малко оставаше да се разхлипа и аз му повярвах, сякаш виждах мислите му.
— Трябва ви време, за да се възстановите — казах му аз.
Исках да му кажа нещо повече; исках да го уверя, че знам какво изпитва. Не само да загубиш съпруга, но и да я загубиш по такъв начин. Някога и аз бях на неговото място. Ако той преживяваше това, което аз бях изстрадал с Мария, нямаше начин да намери утеха, а още по-малко от един непознат полицай. Всичко лично, което бих могъл да споделя с него в този момент, щеше да бъде само в мой ущърб, затова не си позволих да му разкажа за Мария и за това как бе убита.
— Тате?
Зоуи, най-голямата от дъщерите му, се бе изправила под високата арка между всекидневната и коридора. Изглеждаше изплашена, слабичка и много самотна по средата на този коридор.
— Всичко е наред, скъпа. Добре съм. Ела, влез при нас за секунда. — Бел разтвори ръце и тя го прегърна, но след като старателно заобиколи дивана, на който седях.
Изчезна в прегръдката му и двамата се разплакаха. Чудех се дали не бе видяла баща си просълзен преди малко.
— Наред е, всичко е наред — повтаряше й той, докато нежно галеше косата й. — Обичам те толкова много. Ти си такова добро момиче.
— Обичам те, тате — прошепна Зоуи.
— По-късно ще продължим — тихо изрекох аз. — Друг път. И без това разполагам с вашите показания. Засега повече не ми е нужно.
Той ме изгледа с признателност, притиснал лице към бузата на Зоуи. Тя се поотпусна, сгушвайки се удобно в прегръдката му. Можех да се закълна, че бяха много близки. Неволно се сетих за моята Джени.
— Моля ви, кажете ми мога ли с нещо да помогна — рече той. — Имам желание.
— Ако ми позволите да направя един бърз оглед на къщата, ще ви бъда много задължен.
— Разбира се.
Станах, за да започна огледа, но после се спрях и отново заговорих, но само защото не успях да се сдържа:
— Вие постъпвате правилно. Вашите деца ще ви помогнат да се съвземете. Само не губете контакта си с тях.
— Ще се опитам. Те са единственото, което ми остана. Благодаря ви. Много сте деликатен.
Оставих ги сами. Предполагам, че той бе изтълкувал моя съвет не като чисто професионален. Беше по- скоро от позицията на един баща. Внезапно ми се дощя да не оставам в къщата по-дълго, отколкото ми се налагаше.
