Мери, Мери

но малко по-припряно от обикновено. — Не се безпокой.

— Обаче това ми прозвуча като кодирано послание: „Има за какво да се притесняваш“.

— Разбира се, тръгвай.

— Утре ще поговорим, става ли? — попита тя. — Съжалявам. Но трябва да бързам. Утре, нали, Алекс?

Обещах за утре и прекъснах връзката. Само приятел, казах си. Е, две от обажданията минаха, оставаше ми още едно. Наистина най-трудното. Отново посегнах към телефона и набрах номера, запечатан в съзнанието ми.

— Ало?

— Аз съм. Алекс.

Кристин замълча за кратко. Още една невъзможна за разшифроване реакция.

— Здрасти — отрони се накрая от устните й.

— Мога ли да говоря с Алекс?

— Разбира се. Задръж така, ще го повикам. Тъкмо свърши с вечерята. Сега е в детската. — Чух шумолене, последвано от приглушения глас на Кристин: — Татко е.

Думата ме жегна неочаквано. Стана ми топло и в същото време изпитах съжаление.

— Здрасти, тате. — Бях залят от вълна на смесени чувства, усилвана от възбудения му глас, но най-вече защото ужасно ми липсваше. Сякаш виждах личицето му, усмивката му.

— Здрасти, малкия. Какво ново?

Като всяко тригодишно хлапе, Алекс не искаше да сложи край на разговора. Но за съжаление не ни оставиха да говорим дълго. След една продължителна пауза отново чух гласа на Кристин: Кажи бай-бай.

— Бай-бай.

Обещах му, че скоро ще се видим.

— Обичам те, приятел.

— И аз те обичам, тате.

И тогава малкият Алекс затвори телефона. С едно решително „щрак“ бях върнат обратно в хотелската стая, сам със случая „Мери Смит“, откъснат от хората, които обичах повече от живота си. Такива мисли се въртяха в главата ми, но какво значение имаха те?

Трета частХитри номера

47

Мери СМИТ седеше на една пейка в парка, докато нейната скъпа Ашли си играеше на детската площадка. Добре че излязоха навън. Тъкмо дъщеря й щеше да се поизпоти малко, преди Брендан и Адам да се върнат от училищното празненство. Надяваше се да успее да се успокои след поредния адски напрегнат ден.

Сведе поглед към новия дневник, разтворен в скута й, възхищавайки се на хубавите му плътни листове и приятната за окото подвързия.

Дневниците бяха голямата й гордост в живота. Стараеше се всеки ден да вписва по-малко. Може би след време децата й щяха да разлистват тези страници, разбирайки коя всъщност беше тя. Сега те познаваха само готвачката, прислужницата и шофьора. Междувременно с огорчение констатира, че дори дневникът сякаш беше срещу нея. Без много да му мисли, бе надраскала на първата страница: домати, моркови, соленки, сок, пелени. Отвратително!

Това не биваше да се случва. Внимателно откъсна страницата. Може да изглеждаше глупаво, но за нея дневникът бе нещо свещено и неприкосновено, а не тетрадка, която да бъде запълвана със списъка с покупките.

Внезапно осъзна, че Ашли я няма! Мили боже, къде се е дянала?

Само преди секунда бе тук, а сега не се виждаше никъде.

Но дали бе толкова скоро, когато я видя за последно? Настръхна цялата. Дали пък не беше изминало повече време?

— Ашли? Скъпа?

Очите й трескаво зашариха наоколо. Погледът й обходи детската площадка от единия до другия край. Неколцина деца с рошави руси коси продължаваха да си играят, ала от Ашли нямаше нито следа. При това цялата площадка бе опасана с ограда от ковано желязо. Колко далеч би могла да е отишла? Веднага се втурна към портата.

— Извинете, да сте виждали едно момиченце? Русо, с джинси и червена тениска?

Но никой не я бе видял.

О, мили боже, само това не. Не. Не.

Едва тогава Мери я съзря. Сърцето й едва не изхвръкна. Ашли се бе свряла край ствола на едно дърво в ъгъла на детската площадка. Изкашля се, после се позасмя, смутена от това, че бе позволила толкова лесно да загуби контрол. Господи, какво става с мен?

Отиде при нея.

— Какво правиш тук, скъпа?

— Ами играех си на криеница. Само си играех, мамо.

— Ас кого, по дяволите? — С мъка овладя желанието си да се разкрещи. Хората наоколо и без това я гледаха учудено.

— Ами че с теб, мамо. — Усмихна й се тъй сладко, че Мери едва устоя да не я притисне в прегръдките си.

Но само се приведе ниско до нея и зашепна, притиснала устни към меката й бузка:

— Ашли, не бива да правиш така. Разбираш ли? Ако ти не ме виждаш, и аз не мога да те видя. Ясно ли е?

— Добре.

— Чудесно. А сега защо не отидеш на пързалката?

Мери се отпусна на съседната скамейка, по-далеч от надигащата се вълна на неодобрение в погледите на останалите родители. Една млада майка, която четеше „Лос Анджелис Таймс“, й се усмихна.

— Здравейте.

— Сигурно не сте оттук — изрече вместо поздрав Мери, като я огледа набързо.

В тона на непознатата се прокрадна защитна нотка.

— Защо така мислите?

— Преди всичко, защото никой наоколо не се държи приятелски — отвърна Мери, а после се усмихна на свой ред. — Второ, пришълците се надушват. Аз например съм от Върмонт.

Другата жена въздъхна облекчено.

— А аз от Балтимор — сподели тя, притиснала ръка към гърдите си. — Бях чула, че тук, в Калифорния, всички са настроени приятелски. Спират колите си, за да изчакат да пресечете улицата, нали? Това не може да се види в Балтимор.

— Е, да, така е.

— Разбира се, няма да видите и това обаче. — Тя й показа първата страница на „Таймс“.

ХОЛИВУДСКИЯТ УБИЕЦ РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА

— Чухте ли за това? — попита жената. — Сигурно сте чули?

— Напоследък е трудно да пропуснеш новините за това събитие.

— Всичко това така ме натъжава. Зная, че трябва да съм уплашена, но всъщност единственото, което изпитвам, е жал за тези семейства.