Мери кимна съчувствено.
— Разбирам. Аз също. Не е ли ужасно? Горките дечица. На човек му иде да си изплаче очите по тях.
48
Според статистическите данни, с които разполагах върху бюрото си, около 89% от жените серийни убийци ликвидират жертвите си чрез отрова, удушаване или смъртоносни инжекции. По-малко от десет процента от убийците използват огнестрелно оръжие. Нито една от жените убийци, за които открих данни в статистиката, не бе убивала с нож.
Не мислех така. Но като че ли само аз споделях това съмнение.
Прерових внушителна купчина от вестникарски изрезки, фотографии и ксерокопия на статии, пръснати на бюрото пред мен като накъсани части от различни пъзели.
Айлин Уорнос16 била стрелец. През 1989 и 1990 г. избила поне седмина души във Флорида. Когато я арестували, медиите я обявили за първата жена сериен убиец в историята на Америка. Вероятно е била най-нашумялата, но надали е била първата. Почти половината от жените, регистрирани като серийни убийци, били черни вдовици. Убийци на съпрузите си. Или мотивирани главно от ревност. Повечето от тях имали интимни отношения с жертвите си.
Боби Сю Теръл, медицинска сестра, инжектирала дванадесет пациенти със смъртоносна доза инсулин.
Доротея Монталво Пуенте отровила девет от своите пансионери, за да прибере чековете от техните социални осигуровки.
Секретарката на филиала, Морийн, надникна в кабинета.
— Искате ли нещо от закусвалнята на ъгъла?
Вдигнах глава към нея и едва сега осъзнах, че вече се бе мръкнало. Наистина бях огладнял.
— Ако имат сандвичи с пилешко на скара, ще е много добре. И портокалов сок. Благодаря.
Тя се засмя безгрижно.
— Не искате ли хамбургер или чийзбургер? Напоследък нито спях като хората, нито нещо беше наред в личния ми живот, така че се опитвах да внимавам с нездравословната храна. От дни не бях тренирал. Последното, което ми трябваше сега, бе да се разболея. Казах на Морийн, че няма значение, все ще хапна нещо.
След минута до бюрото ми се появи агент Пейдж.
— Какво става? — поинтересува се той. — Все още ли няма развитие?
Опънах ръце настрани, за да му подскажа, че съм затънал до гуша в работа.
— Тя не попада в нито една категория.
— Което вероятно е валидно за половината от жените серийни убийци, записани в историята — отбеляза Пейдж. Този млад агент все повече ме впечатляваше.
— А какво ще ми кажеш за твоите близки приятели в ЛАПУ? Нещо ново от тях?
— Разбира се, че има напредък. Балистиците отново се заеха с изследването на оръжието й. А сега наостри слух. Пистолетът се оказа истинска антика. Валтер, модел РРК, каквито отдавна не се използват. Утре ще има брифинг и ако искаш, можеш да присъстваш. Ако не, ще те покрия.
Това беше изненадваща новина. И много странна, особено що се касаеше за възрастта на оръжието на престъплението.
— Но на колко точно години е този пистолет? Успяха ли да определят това?
— Най-малко на двадесет. С което мистерията още повече се задълбочава, нали? Ще бъде трудно да се проследи.
— Мислиш ли, че заради това го е избрала? Заради трудността при проследяване? — попитах. Или всъщност просто мислех на глас. Пейдж набързо открои няколко възможности.
— Тя не е професионалист, нали? Може би това е оръжието, което е притежавала от години. Или пък е избивала хора по-отдавна, отколкото предполагаме. А може и да го е намерила. Или пък да е останало от баща й.
Всичките тези хипотези звучаха напълно правдоподобно и доказваха колко бързо разсъждаваше Пейдж.
— На колко години си? — попитах аз, обзет от внезапно любопитство. Той ми хвърли кос поглед. — Не се засягай — рекох му аз. — Това не е интервю за работа. Учуди ме твоята съобразителност. Схващаш много по-бързо от някои колеги, които напоследък са взели дипломи от Куонтико.
— На двадесет и шест съм — рече той и се усмихна широко.
— Наистина си много добър, Пейдж. Само трябва малко да поработиш върху мимиката на лицето си. Нали се сещаш — безизразна физиономия.
Той обаче не промени изражението си.
— Усвоил съм безизразната физиономия; просто не се нуждая от нея тук, когато съм на работа. — След това заговори другояче, умело имитирайки говора на загорял сърфист: — Да бе, пич, знам к’во си мислиш за мен, ама нали ме изритаха от школата по сърф, та затуй сега само с туй се занимавам.
Успя да ме разсмее, макар че иначе не ми беше до смях.
— Всъщност — рекох — не мога да си представя как ще се покатериш върху сърфа, Пейдж.
— Ами представи си го бе, пич — посъветва ме Пейдж.
49
На следващия ден, към пет следобед, залата за брифинги в управлението на ЛАПУ бе претъпкана до откат, като куфар, в който са наблъскани прекалено много боклуци. Облегнат до стената край предните редове, очаквах детектив Джийн Галета да обяви лудницата за открита.
Тя влезе със забързани крачки, придружавана от Фред ван Алсбург от ФБР, шефа на ЛАПУ Алан Шрусбъри и още един мъж, когото не познавах. Джийн определено беше красавицата в това каре и единствената, която нямаше петдесет.
— Кой е този? — попитах близкия до мен полицай. — Този със синия костюм.
— Майкъл Корбин.
— Кой?
— Заместник-кметът. Винаги ходи костюмиран. Но иначе ползата от него е колкото от циците на бика.
Бях доволен, че се отървах от задължението да взема отношение в разискванията по време на срещата, но все пак си оставах нащрек. Политиците обикновено се активизираха от такива трудни за разследване убийства. Оставаше ми единствено надеждата, че този път няма да се нагърбят с по-голяма от обичайната за тях роля.
Преди да започне, Галета ми кимна за поздрав.
— Е, колеги, да започваме. — Всички разговори бяха прекратени. Заместник-кметът стисна ръката на Ван Алсбург, след което се изниза през страничната врата. Хм? Какво означаваше всичко това? Не се държеше като гост, а по-скоро като привидение.
— Нека първо да затегнем болтовете и гайките — започна детектив Галета.
Тя набързо припомни всичките основни елементи по случая — пистолета Валтер РРК, белязаните с буквите „А“ и „Б“ детски стикери, убийствата на така наречените перфектни майки, както още ги наричаха журналистите. Един от клюкарските вестници бе нарекъл случая „Убийствата на жените от Степфорд“. Галета ни напомни, че съдържанието на имейлите, изпратени до „Лос Анджелис Таймс“, представлява класифицирана информация.
Последваха няколко въпроса:
Дали ЛАПУ или ФБР знаят или подозират за някаква връзка между Мери Смит и останалите убийства в региона? Отговорът бе: Не.
