Мери, Мери

Майкъл иска да живее, а ти не бива да го виждаш как умира. Затова се постарах всичко да стане точно така, както го бях планирала толкова отдавна.

Ето какво се случи след това, Марти.

Последната ти сутрин започна като всички останали — с петдесет дължини на басейна, както винаги досега. Сигурно е прекрасно да притежаваш такъв голям плувен басейн. При това отоплен. Стоях и те наблюдавах как се плъзгаш напред-назад сред отблясъците на синята вода. Дори и там, когато бях толкова близо, на теб ти трябваше цяла вечност, за да ме забележиш.

А когато най-сетне ме видя, трябва да си била прекалено доброжелателна, отпусната и уморена. Прекалено уморена, за да изкрещиш, предполагам. Това, което успя да сториш, бе да се оттласнеш назад, но това не ме спря да стрелям в теб. Нито да накълцам хубавото ти лице така, че да заприлича на дрипи и парцали.

Да ти кажа ли нещо, Марти? Това бе най-страхотната част. Наистина започна да ми харесва обезобразяването на човешкото лице.

А сега ми позволи да ти задам последния си въпрос: Знаеш ли защо трябваше да умреш? Знаеш ли с какво си заслужила това? Знаеш ли, Марти, знаеш ли?

Кой знае защо се съмнявам, че знаеш отговора.

27

Обаче в действителност не се бе случило точно така. Но само Разказвача го знаеше.

Разбира се, нямаше никакво намерение да сподели всичко с „Лос Анджелис Таймс“, още по-малко пък с полицията. Те трябваше да знаят само това, което той искаше да им бъде известно. Само толкова от историята, колкото бе нужно, за да изглежда автентична.

Беше такава добра история, дяволски добра, но само ако не трябваше да я пази единствено за себе си. Мери Смит! Господи! Класическа приказка на ужасите, ако може така да се каже.

Като стана въпрос за истории, той си спомни, че някога бе чул една друга, която също си я биваше — теста за психопати. Предполагаше се, че с този тест може да се определи дали си психопат. Вероятно ще се окажеш такъв, ако отговориш правилно на теста. Историята започва така: на погребението на майка си една жена среща млад мъж и веднага се влюбва в него. Обаче не знае нито името му, нито телефона му и въобще нищо за него. След няколко дни въпросната жена убива сестра си.

И така… сега следва тестът! Защо жената убива сестра си? Ако отговориш правилно, значи мислиш като психопат.

Разбира се, Разказвача веднага реши загадката. Моментално се досети. Жената убива сестра си… защото се надява онзи мъж, когото толкова харесва, да се появи и на това погребение.

И така, след като бе затрил Марти Лоуенщайн-Бел, Разказвача бе изпаднал в еуфория точно като някой пиян или надрусан, но знаеше, че малко или много трябва да се владее. Длъжен бе да спазва благоприличие.

Затова побърза да се върне на работа.

Мотаеше се из коридорите на офис сградата в Пасадена, разговаряйки с половин дузина свои колеги за неща, които го отегчаваха до смърт, особено днес. Искаше му се да разкаже на всеки от тях какво се бе случило току-що — за своя таен живот, за това, което никой от тях не можеше да си представи, и за това колко умен и проницателен бе той, невероятно добър в планирането и измислянето на схемите. Както и какъв ловък убиец бе той.

Господи, как обичаха да подмятат тази дума — еди-какво си било убиец, еди- кой си имал усмивка-убиец, сцена-убиец, но всичко това бяха само невероятни тъпотии.

Всичките тези хора бяха само едни жалки, презрени слабаци. Те нямаха и най-малка представа какво е необходимо за извършването на едно реално убийство. Но той определено имаше.

Освен това знаеше още нещо — харесваше му да убива, много повече, отколкото бе предполагал. И бе добър в работата си.

Внезапно изпита желание да измъкне пистолета си насред офиса и да започне да стреля по всичко, което мърда, цвърчи или квичи.

По дяволите, това беше само една фантазия, един безвреден блян. Нямаше място за сравнение с реалната история, с неговата история, с историята на Мери, която бе много по- добра.

28

— Алекс, толкова много пъти те търсиха от ФБР, че трябваше да престана да вдигам телефона. Мили боже, какво не е наред с тези хора?

Леля Тия сновеше около кухненската маса, докато се възхищаваше от пъстрия шал, който й бяхме донесли в знак на благодарност, задето бе наглеждала къщата, докато бяхме в Калифорния. Нана седеше до Тия, заета със сортирането на голямата купчина писма.

Котката Роузи също бе в кухнята и ако не греша, сега ми се стори малко понаедряла. Тя се потри напрегнато в краката ми, с което сякаш искаше да ми каже: Бях бясна, когато замина, но сега съм толкова доволна, че се върна. Тия несъмнено я бива в готварството.

Аз също се радвах да се върна у дома. Мисля, че всички бяхме щастливи. Кристин беше отвела малкия Алекс в Сиатъл, с което бе сложила край на нашата ваканция или поне бе отнела радостта от нея. Единственият ми разговор с нея беше напрегнат и натъжаващ. Двамата се контролирахме и внимавахме да не изпуснем нервите си, но накрая стигнахме дотам, че почти нямаше какво да си кажем.

Но Кристин продължаваше да ме безпокои… с всичките й промени в настроението, с цялата й непоследователност, на която бях станал свидетел през последните дни. Питах се как ли се държеше с малкия Алекс, когато не бях с тях. Малкият никога не се оплакваше, но децата обикновено не го правят.

Ето че сега отново бях в моето домакинство във Вашингтон. Имах чувството, че въобще не съм отсъствал. Днес беше четвъртък. Чак до понеделник можех да не мисля за работа — решение, което трая цели пет минути.

Почти по навик се качих в кабинета си на мансардния етаж. Хвърлих върху бюрото купчината писмата, а сетне, без много да му мисля, натиснах бутона на телефонния секретар, за да прослушам съобщенията.

Голяма грешка. Почти фатална.

Очакваха ме цели девет съобщения.

Първото беше от Тони Удс от Бюрото.

— Здравей, Алекс. Няколко пъти опитвах да избера пейджъра ти, но не успях. Моля те, потърси ме в кабинета на директор Бърнс колкото може по-скоро. И те моля да ме извиниш пред жената в дома ти. Може би си е помислила, че те преследвам. Вероятно защото наистина е така. Обади ми се.

Усмихнах се леко, развеселен от чувството за хумор на Тони, но веднага след първото последва второто негово съобщение:

— Алекс, отново съм аз, Тони Удс. Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро. Имаме още едно убийство в Калифорния. Нещата там определено излизат от контрол. В Ел Ей са изпаднали в истерия. В „Лос Анджелис Таймс“ са съкрушени от историята с имейлите на Мери Смит. Обади ми се. Важно е, Алекс.

Тони много добре знаеше, че не е редно да цитира подробности, когато ми се обажда на домашния телефон. Но може би се надяваше да събуди любопитството ми с неясните си намеци.

Успя.

29

Напълно бях сигурен, че последната жертва ще се окаже поредната безупречна майка на няколко деца