Мери, Мери

Имах чувството, че играя някоя малка роля в един от филмите ти, но повярвай ми, възнамерявам да ти открадна тази сцена.

Знаех, че много скоро ще се наложи да извърша нещо доста драматично. Той щеше да започне да се пита защо още стоя там. Не знам дали щеше да ми стигне смелост да го направя, ако той ме бе погледнал. Но тогава той наистина го стори — всичко се случи просто така.

Заврях дулото на пистолета в лицето му и дръпнах спусъка. Такова незначително действие, почти рефлекс. Секунда по-късно той беше мъртъв, нямаше го. Сега можех да правя каквото си искам.

И така, заобиколих колата, настаних се на седалката до шофьора и зачаках. Хубава, много хубава кола. Толкова луксозна и удобна, с кожена тапицерия, приглушена светлина, бар и малък хладилник, пълен с любимите неща. Шоколадови блокчета, Антония? Срамота, срамота.

Както и да е, жалко, че ти излезе от къщата толкова скоро. Харесваше ми да седя в лимузината ти. Тишината, разкоша. През онези няколко минути разбрах защо искаш да бъдеш това, което си. Или по-точно, което беше.

Сърцето ми започва да бие учестено, докато пиша това, припомняйки си онзи миг.

Постоя около секунда пред колата, преди сама да си отвориш вратата. Обикновени дрехи, без грим, но въпреки това ослепителна. Не можеше да ме видиш, нито мен, нито шофьора, през затъмнените стъкла. Но аз те виждах. Така беше през цялата седмица, Антония. Аз бях там, а ти дори не ме забеляза.

Какъв невероятен миг бе това за мен! Аз — вътре в колата, ти — отвън, облечена в сако от туид, приличаща на ирландка, толкова земна и толкова истинска.

Щом влезе, заключих вратите и спуснах преградата. Като ме видя, върху лицето ти се изписа учудване. Бях виждал това изражение и преди — във филмите ти, когато се преструваше на уплашена.

Не разбра обаче, че аз бях не по-малко изплашен от теб. Цялото ми тяло се тресеше. Зъбите ми тракаха. Затова те застрелях, преди някой от нас да успее да каже нещо.

Моментът отлетя прекалено бързо, но аз го предвиждах. Затова беше ножът. Надявам се само да не те намерят децата ти. Не бих искал да те видят такава. Те трябваше да знаят само, че мама си е отишла и никога няма да се върне.

Бедните деца — Анди, Тия, Петра, Елизабет.

Само за тях ми е жал. Горките, горките дечица, останали без своята мамичка. Може ли да има нещо по-тъжно?

Знам нещо — но това е моята тайна и никой никога не ще я узнае.

4

Алармата се включи в пет и половина, но Мери Смит вече беше будна. С широко отворени очи и толкова много неща в главата, като например задачата да направи костюм на бодливо прасе за училищното тържество на дъщеря си Ашли. Какво би могла да използва за бодлите?

Снощи си бе легнала доста късно, ала, изглежда, никога не успяваше да спре хода на мислите си — нейния „списък със задачи“.

Трябваше да купи фъстъчено масло, „Кид’с Крест“, сироп за кашлица и една от онези малки лампи за банята. Брендан имаше тренировка по футбол в три, която започваше по същото време, по което се провеждаха уроците по танци на Ашли. Както и да пресмяташе, все се получаваше едно и също. Нищо чудно през нощта хремата на Адам да се бе усилила, а тя не можеше да си позволи да отсъства още един ден по болест. Последното й напомни, че ще трябва да поеме някоя допълнителна смяна в работата си.

И това бе спокойната част от деня. Не след дълго вече бе край котлона — раздаваше заповеди и изпълняваше останалата част от сутрешните си задължения.

— Брендан, моля те, помогни на сестра си да си завърже обувките. Брендан, на теб говоря.

— Мамо, чорапите ми са някак странни.

— Обърни ги обратно.

— Може ли да взема Клио с мен в училище? Моля те, мамо, моля те.

— Да, но ще трябва да я извадиш от сушилнята. Брендан, какво те помолих да направиш?

Мери ловко сипваше в чиниите порция пухкави бъркани яйца, когато тостерът изхвърли четири препечени филийки.

— Закуската!

Докато двете по-големи деца работеха с вилиците, тя отнесе Адам в стаята му и го премени в червен гащеризон и моряшка ризка. Говореше му нежно, докато го връщаше обратно, нагласяйки го във високото му столче.

— Кой е най-красивият моряк в града? Кой е моят малък мъж? — попита тя и пъхна лигавника под брадичката му.

— Аз съм твоят малък мъж — обади се Брендан с усмивка. — Аз съм, мамо!

— Ти си моят голям малък мъж — усмихна му се в отговор Мери и го пощипна леко под брадичката. Стисна го за раменете. — И с всеки изминал ден ставаш все по-голям.

— Това е, защото си изяждам всичко — заяви Брендан и пъхна последната хапка яйце в устата си.

— Ти си добра готвачка, мамо — похвали я Ашли.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде, привършвайте и вървете да се измиете и срешете.

Докато почистваше чиниите, Брендан и Ашли маршируваха по коридора и припяваха: „Четка, четка, мий, мий. Зъби и коса, ръце и лице. Четка, четка, мий, мий…“

Докато по-големите се приготвяха, тя сложи чиниите в мивката, за да ги измие по-късно; избърса набързо лицето на Адам с влажна кърпа; извади от хладилника пакетите с обяда на децата, които бе приготвила още снощи, и ги постави грижливо в раничките им.

— Отивам да настаня Адам в столчето му в колата! — извика тя. — Който излезе последен, е разплут червей.

Мери мразеше подобни сравнения, но знаеше, че едно малко невинно съревнование ще пришпори хлапетата. Чу ги как пищят в стаите си, полувъзбудени и полууплашени, че ще бъдат последните, които ще се качат в старата разбрицана таратайка. Божке, кой каза пак „таратайка“? Само Мери, Мери. И кой каза „Божке“?

Тя пристегна колана на Адам и се опита да си припомни кое я бе задържало снощи толкова до късно. Дните — а сега и нощите — се преливаха в една безкрайна мъгла от готвене, чистене, шофиране, правене на списъци, бърсане на носове и отново шофиране. Ел Ей определено си имаше своите големи недостатъци. Изглежда, прекарваха половината от живота си в колата, заклещени в оживения трафик.

Май наистина трябваше да си купи някоя по-икономична кола от този голям стар пикап, с който бе дошла от запад.

Погледна часовника си. Незнайно как десет минути бяха отлетели. Десет безценни минути. Защо винаги се случваше така? Как пък все на нея не й стигаше времето?

Изтича към предната врата и извика към Брендан и Ашли:

— Защо се бавите толкова? Пак ще закъснеем. Боже мили, кое време стана — промърмори Мери Смит.

5

Ето къде се бяхме озовали — захвърлени в една епоха на яростно и цинично обругаване на всички митове. Изведнъж бях представен като „американския Шерлок Холмс“ в едно от най-влиятелните или поне най-четените списания в страната. Що за пълни дивотии, но те продължаваха да ми се пречкат през онази сутрин. Един разследващ журналист на име Джеймс Тръскот бе решил да ме следва навсякъде, отразявайки в поредица от репортажи серийните убийства, върху които работех. Въпреки че успях да го надхитря. Заминавах на почивка със семейството си.

— Отивам в Дисниленд — заявих на Тръскот последния път, когато го срещнах във Вашингтон. В отговор