— Върви тогава, татко — смушка ме Джейни. — Джамила е, нали? — Деймън вдигна палец и ми се усмихна иззад маската и шнорхела.
Прекосих разстоянието между хотела „Дисниленд“ и Гранд хотел „Калифорния“, където бях запазил стая. Мястото беше наистина в американски стил, но по-спокойно в сравнение с нашия хотел.
Минах през вратите от цветно стъкло и се озовах в просторното фоайе.
Секвои, извисяващи се до шестия етаж, и лампи „Тифани“ бяха разпръснати из атриума, а в средата бе разположена огромна каменна камина.
Мярнах обстановката мимоходом. Мислите ми бяха изцяло заети с инспектор Хюз от стая 456.
Страхотно, нали? Аз бях на почивка.
8
Джамила ме посрещна на вратата първо с устни — прекрасна целувка, която ме стопли от главата чак до пръстите на краката. Едва след като се откъснахме един от друг, видях с какво бе облечена — бебешко синя блуза и черна права пола. С черните си обувки, обрамчени с тънки каишки, с високи токчета тя беше идеална на височина за мен. Днес определено не приличаше на полицай от отдел „Убийства“.
— Току-що се настаних — рече тя.
— Съвсем навреме — промърморих аз и отново протегнах ръце към нея. Целувките на Джамила винаги ме караха да се чувствам като завърнал се у дома. Започнах да се питам какво означава всичко това, но навреме се спрях.
— Благодаря за цветята — прошепна тя в ухото ми. — За
— Истина е — засмях се гръмко.
Зад рамото й видях, че от цветарския магазин „Харолд Ларсен“ в хотела бяха свършили отлична работа. Розовите цветчета бяха пръснати в червени, кремави и бели ивици. Знаех, че има и една дузина рози с дълги дръжки във вазата на малката масичка до леглото, бутилка „Совиньон Блан“ се изстудяваше в хладилника, а няколко внимателно подбрани диска лежаха до стереоуредбата — най-доброто от Алан Грийн, Лутер Инграм, Тък и „Сълзи на радост“ на Патси Клайн, както и няколко ранни песни на Албърта Хънтър5.
— Изглежда, наистина съм ти липсвала — промълви Джамила.
Скоро двамата се превърнахме в едно цяло, устните ми изследваха нейните, а ръцете ми я обгръщаха отзад. Тя вече бе разкопчала наполовина ризата ми, а аз протягах ръка да смъкна ципа на полата й. Отново се целунахме — устните й бяха сладки и свежи както винаги.
— „Ако да те любя, е грях, не искам да съм праведник…“ — изтананиках тихичко.
— Не е грях да ме любиш — усмихна се Джамила.
Поведох я с плавна стъпка към спалнята.
— Токчетата не ти ли пречат? — попитах по пътя.
— Така е. — Тя събу обувките си и в същия миг полата й се свлече на пода.
— Би трябвало да запалим тези свещи — отбелязах. — Искаш ли да го направя?
— Шшт, Алекс. Тук вече е достатъчно топло.
— Да, наистина.
Малко след това спряхме да говорим. Джамила и аз, изглежда, винаги знаехме какво очакваше другият — понякога думите просто бяха излишни. Тя наистина ми липсваше — много повече, отколкото смятах.
Притискахме се силно един към друг, долепили тела, дишайки в един ритъм. Насочих се втвърден между краката й и усетих влагата там. После вдигнах ръце и поех красивото лице на Джамила между дланите си.
Имах чувството, че четеше мислите ми. Усмихна се, опиянена от това, което не бях изрекъл на глас.
— Това ли е? — прошепна тя накрая, сетне ми смигна. И преди си бяхме играли на „отгатни мислите“.
Джамила дишаше дълбоко и равномерно, докато устните ми се плъзгаха по врата, гърдите и корема й. Не можех да се наситя на тялото й, но в същото време изгарях от нетърпение и не можех да издържам повече. Тя обви ръце около тялото ми и двамата се намерихме върху леглото.
— Как е възможно едновременно да бъдеш толкова твърда и мека? — попитах.
— Женски тайни. Просто се наслаждавай. Но бих могла да кажа същото и за теб. Твърд и мек?
Миг по-късно вече бях в Джамила. Тялото й се изви на дъга, тя отметна глава назад, впивайки зъбите в долната си устна. Слънчевите лъчи проникнаха през прозореца на спалнята и погалиха лицето й. Абсолютно съвършенство.
Достигнахме заедно до оргазъм — един от онези идеали, за които всички казват, че си остават недостижими, но не съвсем, поне невинаги.
Тя лежеше върху мен, въздухът излизаше бавно от дробовете й, тела, слети в едно цяло.
— Май ще си твърде уморен за забавленията утре — промълви накрая тя и се усмихна.
— Като говорим за забавления…
Джамила избухна в смях.
— Обещания, обещания.
— Аз винаги спазвам своите.
9
Не си спомням точно кога двамата с Джамила най-после се унесохме в сън през онзи следобед, но аз се събудих от звука на пейджъра си. Моя съвсем нов пейджър. Този, който взех специално за това пътуване и чийто номер знаеха много малко хора — Джон Сампсън, помощникът на директор Бърнс — Тони Удс — и май това бяха всички. Изглежда, двама души бяха прекалено много. И сега какво?
— Съжалявам, Джам, не го очаквах — изпъшках аз. — Няма да отговоря. — Изрекох го неохотно. И двамата знаехме, че няма как да стане.
Джамила поклати глава.
— Ще ти издам една тайна: и моят е върху нощната масичка. Давай, Алекс, отговори.
Почти бях сигурен, че ме търсеха от кабинета на директора във Вашингтон. Взех телефона от масичката до леглото и набрах номера, докато лежах по гръб. Погледнах към часовника си — четири следобед. Денят бе отлетял, което бе хубаво. Поне засега.
— Рон Бърнс — изрекох безгласно към Джамила, докато чаках да ме свържат. — Не може да е на добре. По-скоро е на зле.
Тя кимна. Обаждане от върха на пирамидата означаваше някаква сериозна работа, която не можеше да чака. Каквото и да беше, не исках да го чувам, особено в този момент.
Обади се самият Рон Бърнс. С всяка изминала секунда ставаше все по-зле.
— Алекс? Ти ли си?
— Да, сър — въздъхнах.
— Оценявам, че се обади. Съжалявам, че те безпокоя. Знам, че от доста време не си имал истинска почивка. — Той не знаеше и половината, но аз замълчах в очакване да чуя какво имаше да ми казва. — Алекс, в Ел Ей има един доста труден случай. Ако не беше в отпуск, вероятно бих те изпратил там. Фактът, че в момента си в Калифорния, е просто едно щастливо съвпадение.
Поклатих глава. Това наистина звучеше зле.
— Какъв е случаят? Това
— Предполагам, че си чувал името Антония Шифман?
Може да се каже, че това донякъде прикова вниманието ми.
— Актрисата? Разбира се.
— Била е убита тази сутрин заедно с шофьора си. Станало е пред дома й. Семейството е било вътре и е
