Мери, Мери

драскачът само се ухили самодоволно.

За всеки друг една почивка сигурно е нещо съвсем обикновено. Случва се по всяко време, понякога два пъти в годината.

Съвсем в унисон свиреха „Целият нов свят“ във фоайето на хотела, което прекосявах.

— Хайде, стига сте се туткали! — подкани ни Джени, подтичвайки най-отпред. Деймън, новоизлюпен тийнейджър, беше доста по-сдържан. Той не се отделяше от нас и задържа вратата на Нана, докато минавахме през хладното фоайе, за да се озовем навън, под ослепителното калифорнийско слънце.

Всъщност още в мига, в който напуснахме хотела, всичките ни сетива бяха подложени на атака. Миризма на канела, пържени понички и на някакво неустоимо вкусно мексиканско ястие ни облъхна от всички страни. Чувах отдалеч грохота на влакчето на ужасите, или поне така ми се струваше, съпроводен от писъци на ужас — но от вълнуващите, от онези, които не ти се иска да спират. Чувал бях достатъчно от другия вид, за да направя разликата.

Напук на всичко подадох молба за отпуск, получих разрешение и оставих града зад гърба си, преди директорът на ФБР Бърнс или хората му да се появят с половин дузина причини, възпрепятстващи заминаването ми. Първият избор на хлапетата беше Дисниленд и Епкот Вилидж във Флорида. Поради лични съображения и поради това, че на Юг беше сезонът на ураганите, аз се отправих със семейството си към Дисниленд и най-близкия увеселителен парк „Приключенията на Дисни“.

— Това наистина е Калифорния. — Нана засенчи очите си с длан. — Откакто сме пристигнали, не съм забелязала нищо естествено да се случва тук, Алекс. А ти?

Тя сви устни, а ъгълчетата на устата й увиснаха надолу, но накрая не можа да сдържи смеха си. Такава си беше Нана. Почти никога не се надсмиваше над другите хора — тя се смееше заедно с тях.

— Не можеш да ме измамиш, жено. Радваш се, че ни виждаш всички заедно. Където и както и да е, по всяко време. За теб би било все едно, дори да се намирахме в Сибир.

Лицето й светна.

— Сибир. Това е място, което бих искала да посетя. Едно пътуване с Транссибирската железница, Саянските планини, езерото Байкал. Знаеш ли, няма да навреди на децата, ако поне веднъж в живота си отидат на почивка там, където могат наистина да научат нещо за една друга култура.

Аз завъртях очи по посока на Деймън и Джени.

— Един учител…

— Винаги си остава учител — довърши Джени.

— Винаги уучии — повтори малкият Алекс. Той беше на три години — нашият малък папагал. Виждахме го твърде рядко и винаги се удивлявахме на всичко, което правеше или казваше. Майка му го бе отвела в Сиатъл преди повече от година. Болезнената битка за попечителството между мен и Кристин все още продължаваше.

Гласът на Нана прекъсна мислите ми.

— Къде ще отидем пър…

— Ще се реем над Калифорния! — обяви Джени, преди Нана да успее да завърши въпроса си.

— Добре, значи ще се качим на калифорнийското влакче на ужасите — поясни Деймън.

Джени се изплези игриво на брат си, а той я смушка радостно в ребрата. За тези двамата всичко беше като коледна сутрин — дори пререканията се превръщаха в забавление.

— Прилича ми на заговор — заключих аз. — След това, заради малкия ви брат, ще трябва да навестим Трудно е да си бръмбар.

Притиснах малкия Алекс до гърдите си и го целунах по бузите. Той ме дари с една от своите умиротворяващи усмивки.

Животът отново бе хубав.

6

Тъкмо в този момент видях да се приближава Джеймс Тръскот със своите метър деветдесет и пет и валмата червена коса, разпиляна върху раменете на черното кожено яке.

По някакъв начин Тръскот бе успял да убеди редакторите си в Ню Йорк да продължи сериите си за мен, които се базираха на досегашните ми разследвания на нашумели убийства. Може би защото последното, в което бе замесена руската мафия, бе най-тежкият случай в кариерата ми, а също и най-нашумелият. Позволих си волността да направя някои проучвания за Тръскот. Той беше само на тридесет и бе завършил Бостънския университет. Специалност му бяха реалните престъпления и той бе публикувал две документални книги за мафията. В съзнанието ми се бе загнездила една фраза, която чух за него: „Той играе мръсно“.

— Алекс — усмихна се той и протегна ръка, сякаш бяхме стари приятели, срещнали се случайно.

Поех я неохотно. Не че не го харесвах, нито пък оспорвах правото му да пише, за каквото си иска, но той вече се бе натрапил в живота ми по начин, който смятах за неуместен — всеки ден ми изпращаше имейли и се появяваше на местопрестъпленията, а веднъж дори цъфна пред къщата ми във Вашингтон. Сега отново бе изникнал по време на нашата семейна ваканция.

— Господин Тръскот — казах тихо, — знаете, че отклоних вашето предложение за сътрудничество в тази дейност.

— Няма проблем — ухили се той. — На мен не ми пречи.

— Но на мен — да. Аз съм на почивка. Със семейството си. Не можете ли да ни оставите на мира? Дошли сме в Дисниленд.

Тръскот кимна, сякаш напълно разбираше, но после заяви:

— За читателите сигурно ще е интересно да разберат как прекарвате почивките си. Затишие пред буря — нещо от този сорт. Това е страхотно! Дисниленд е идеален. Не може да не го разбирате, нали?

— Аз не го разбирам! — Нана пристъпи към Тръскот.

— Не си навирайте носа в хорските работи. Чували ли сте този мъдър съвет, млади човече? Е, би трябвало. Знаете ли, наистина се изисква доста нахалство да се появите тук.

Точно в този момент с крайчеца на окото си улових нещо още по-обезпокоително — някакво движение, което не се вписваше в картинката: една жена, облечена в черни дрехи, бавно обикаляше вляво от нас.

Държеше цифрова камера и ни снимаше — цялото ми семейство и разправията на Нана с Тръскот.

Закрих децата си, доколкото можах, и се нахвърлих срещу Джеймс Тръскот:

— Да не си посмял да снимаш децата ми! — извиках.

— А сега двамата с приятелката ти се махайте веднага оттук! Моля ви.

Тръскот вдигна ръце над главата си, усмихна се нахално и отстъпи назад.

— И аз имам същите права като вас, доктор Крос. А тя не ми е шибана приятелка. Тя ми е колега. Всичко това е работа. Това е история.

— Добре — рекох. — Просто се махнете оттук. Това малко момче е на три години. Не желая снимките на семейството ми да се появят на корицата на списанието ви. Нито сега, нито когато и да било.

7

Малко след това всички се опитахме да забравим за Тръскот и фотографката му. И се справихме доста добре. След няколко въртележки и виенски колела, едно шоу на живо с Мики Маус, две закуски и безброй панаирни игри се осмелих да предложа да се върнем в хотела.

— За да отидем при басейна ли? — засия Деймън. Рано тази сутрин, по време на закуската, бяхме зърнали огромния басейн — Невър Ленд Пул.

На рецепцията имаше съобщение за мен, което очаквах. Инспектор Джамила Хюз от полицейското управление в Сан Франциско беше пристигнала в града и трябваше да се срещне с мен. Колкото е възможно по-скоро и дори най-скоро, гласеше бележката. Това означаваше: размърдай се, при това веднага.

Поднесох с усмивка съжаленията си на моите акули и понечих да ги оставя. В крайна сметка и аз също бях на почивка.