Мери, Мери

спяло.

— Останалите от семейството — те добре ли са? — попитах.

— Никой друг не е пострадал, Алекс. Само актрисата и нейният шофьор.

Бях малко объркан.

— И защо Бюрото се занимава с това? От полицейското управление в Ел Ей ли са помолили за сътрудничество?

— Не съвсем. — Бърнс замълча. — Моля те това да си остане само между нас двамата, но Антония Шифман е била приятелка на президента. И много близка със съпругата му. Президентът помоли да помогнем в разследването.

— О! — Разбрах, че Рон Бърнс не беше чак дотолкова имунизиран срещу натиск от Вашингтон, както си мислех. Въпреки това той беше най-хубавото нещо, което се бе случвало на ФБР от дълго време насам. И той ми бе направил не една услуга за малкото време, откакто бях във ФБР. Разбира се, аз също не му бях останал длъжен.

— Алекс, искам само да хвърлиш едно око. Наистина ще ти бъда благодарен. Ще те върнем при семейството ти за вечеря. Макар и малко късна вечеря. Искам да чуя мнението ти за случилото се. Позволих си тази волност — там те очакват.

Приключих с разговора и погледнах към Джамила.

— Е, добрата новина е, че не се налага да заминавам никъде. Станало е нещо в Ел Ей. Актрисата Антония Шифман е била убита днес.

Тя се надигна рязко в леглото до мен.

— О, това е ужасно, Алекс! Харесвах филмите й. Винаги ми се е струвала много мила. Това е наистина отвратително. Е, поне ще вечерям с Нана и децата, докато те няма.

— Ще се видим на вечеря. Може би малко ще позакъснея.

— Полети има чак след единайсет, Алекс. Но трябва да хвана последния.

Целунах я, малко неловко, засрамен, задето се бях поддал на Бърнс. Но какъв избор имах?

— Върви и направи Калифорния по-безопасно място — рече тя. — А пък аз ще се постарая Мики и Доналд да не скучаят.

Голяма мисъл, няма що.

10

Разказвача караше точно покрай мястото, където бе убита Шифман, точно покрай сцената на престъплението. Знаеше, че не бива да идва тук отново, но не можеше да се овладее. Всъщност това можеше да се окаже добра идея. И така, той спря колата си и излезе да се поогледа наоколо.

Каква невероятна суматоха цареше. Познаваше къщата, познаваше твърде добре и богаташкия квартал в Бевърли Хилс — Милър Плейс. Внезапно усети, че едва може да си поеме дъх, харесваше това чувство на опасност — сега всичко можеше да се случи! Определено можеше. В крайна сметка той беше Разказвача.

Пресата беше навсякъде, заедно с ЛАПУ6, разбира се, дори имаше неколцина офицери. Наложи се да паркира на около четиристотин метра по-нататък. Така беше по- добре — по-безопасно, по-разумно. Минута или две по-късно се смеси с феновете и останалите зяпачи, дошли на поклонение в храма, където рано тази сутрин Антония бе напуснала свирепата битка за слава и власт.

— Не мога да повярвам, че е мъртва — говореше си една млада девойка, докато вървеше с наведена глава, сякаш бе изгубила наистина близък и любим човек. Какво им ставаше на някои хора? Как можеха да бъдат толкова откачени?

Аз пък мога да повярвам, че е мъртва, искаше му се да им го заяви открито. Първо пуснах куршум в главата й, после накълцах лицето й така, че и родната й майка не би могла да я познае. Вярвате или не, но в лудостта ми има строга последователност. Има велик план, който е наистина красив.

Но не каза нищо на тъпите опечалени, просто си проправи път към светлосивите порти на къщата на Шифман. Застана там, почтително смълчан заедно с останалите — вероятно около двеста опечалени. Извънредното шоу в Бевърли Хилс току-що бе започнало и набираше скорост.

Човече, това наистина беше страхотна история. И знаеш ли какво? Никой от тези репортери си нямаше и понятие за истинската история. Нито за Антония — нито за убийството й.

Единствено той знаеше — той бе единственият човек в Ел Ей, който знаеше точно какво се бе случило и какво щеше да се случи. Чувството, което изпита, бе изключително приятно.

— Хей, как си? — чу той зад гърба си. Разказвача замръзна, после се извърна бавно, за да види откъде идва гласът.

Лицето на мъжа му се стори познато, но не можеше да се сети кой е. Откъде познавам този тъпанар?

— Господи, просто минавах оттук. Чух какво се е случило по радиото. Реших да спра и да отдам последна почит или както там му викат. Какъв срам, каква трагедия, а? Що за побъркан свят е това? Човек никога не знае — отвърна Разказвача, усещайки, че говори несвързано.

— Не, наистина не знае — кимна другият. — Кой, по дяволите, би искал да убие Антония Шифман. Що за маниак? Що за напълно откачен?

— Тук, в Ел Ей, би могъл да бъде всеки, нали? — заключи Разказвача.

11

Петнадесет минути след обаждането от Вашингтон един черен гранд чероки ме чакаше пред хотел „Дисниленд“. Поклатих глава разочаровано — изглежда, ме бяха преметнали.

Агентът от ФБР стоеше до колата, облечен в грижливо изгладени бежови панталони и бледосиня риза. Приличаше на човек, тръгнал за поредната игра на голф в кънтри клуба на Лос Анджелис. Ръкостискането му беше енергично и малко пресилено.

— Специален агент Карл Пейдж. Наистина се радвам да се запозная с вас, доктор Крос. Чел съм книгата ви — осветли ме той. — Два пъти.

Съдейки по външния му вид, не бе изминало много време, откакто бе напуснал академията в Куонтико. Калифорнийският тен и щръкналата късо подстригана руса коса говореха, че е местно момче. Вероятно двадесет и пет годишен и със сигурност прекалено усърден в работата си.

— Благодаря — отвърнах аз. — Накъде по-точно сме се запътили, агент Пейдж?

Пейдж стисна рязко устни и кимна отсечено. Може би се чувстваше засрамен, задето не се бе сетил да отговори на въпроса ми, преди да съм го задал.

— Да, разбира се — заговори той след секунда. — Отиваме в Бевърли Хилс, доктор Крос. Към мястото на престъплението, където е домът на жертвата.

— Антония Шифман — рекох с въздишка на съжаление.

— Точно така. Нима вече ви осведомиха за случая?

— Всъщност не. Не много подробно. Искате ли вие да ми разкажете на път за къщата? Бих искал да чуя всичко.

Той се извърна към колата и понечи да ми отвори вратата, но сетне размисли и се качи на мястото на шофьора. Аз се настаних на задната седалка. Когато потеглихме, Пейдж се поотпусна малко, докато ме информираше за случая.

— Кодовото название на случая е „Мери Смит“. Заради имейла, изпратен миналата седмица от така наречената Мери Смит до редактора на светската колона в „Лос Анджелис Таймс“, в който изпращачът е поел отговорност за престъплението.

Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Я почакайте. Нима този случай вече има кодово название?

— Да, сър.