— Очевидно обаче Мери го е знаела — отбелязах аз.
Д-р Блайсдейл на няколко пъти почука с писалката си по бюрото.
— Както и да е, тя изчезнала в близката гора.
Взирах се в него, целият в слух, опитвайки се да се въздържам от преценки, но ми беше малко трудно.
— Дотогава тя беше примерна пациентка, и то в продължение на дълги години. Затова всички останахме много изненадани.
— Също както когато е убила децата си — наруших мълчанието си аз.
Блайсдейл ме изгледа преценяващо. Не бе съвсем сигурен дали току-що не го бях обидил. Разбира се, нямах подобно намерение.
— Полицията веднага се зае с издирването й. Беше едно от най-мащабните претърсвания на околността от всички, на които съм бил свидетел. Разбира се, всички искахме да върнем Мери обратно и да се уверим, че е добре. Но това е от тези истории, които не бихме желали да се разгласяват. Тя не беше… — Той внезапно млъкна.
— Не беше… какво?
— Е, по онова време не смятахме, че тя може да представлява заплаха за някого, освен може би за самата себе си.
Не казах на глас какво мислех в този момент. Всички в Лос Анджелис имаха едно доста по-различно мнение за Мери, а именно, че тя бе една от най-зловещите маниакални убийци, които някога са се раждали.
— Оставила ли е някакви вещи? — най-после попитах аз.
— Всъщност да. Вие определено ще поискате да надникнете в дневниците й. Тя пишеше в тях почти всеки ден. Докато беше тук, изписа десетки тетрадки.
112
Прислужникът Мак, който вероятно живееше в сутерена на болницата, ми донесе двете кутии от архива, пълни с тетрадки с платнени подвързии, като онези, които използваха децата в училищата през петдесетте години. Мери Константин бе изписала много повече през всичките тези години, отколкото сега можех да прочета. Но ме осведомиха, че по-късно мога да представя официална молба да ми бъде предоставена за проучване цялата колекция.
— Благодаря ви за съдействието — казах на прислужника Мак.
— Няма проблем — отвърна ми той, а аз се зачудих защо от езика на хората бе започнала да изчезва традицията да се отговаря с „няма защо“ дори и тук, сред пасторалния Върмонт.
Като за начало реших да се огранича само до това да добия обща представа за това каква е била Мери Константин, за да мога да я сравня с онази Мери, която вече познавах. Така че на първо време тези две кутии от архива ми бяха напълно достатъчни.
Почеркът й бе стегнат и четлив. Всяка страница бе грижливо изписана, дори се бе погрижила да спазва и белите полета. Никъде не се виждаха драскулки.
Явно писането е било нейната страст, а тя е разполагала с предостатъчно време за това свое увлечение. Изписваше думите с лек наклон надясно, сякаш те бързаха да стигнат там, накъдето се бяха запътили.
Звученето им също ми се стори странно познато.
Припомних си, че Мери Смит също предпочиташе кратките, стегнати изречения; че и при нея се наблюдаваше същото осезаемо усещане за тягостна уединеност. На него се натъквах навсякъде в първата от тетрадките.
Някъде то се усещаше между редовете, но другаде беше съвсем очебийно.
Тук съм като някакъв призрак. Не зная дали някого го е грижа дали ще остана, или ще си тръгна. Или дали въобще подозират за съществуването ми.
Освен Люси. Люси е толкова внимателна с мен. Не зная дали самата аз съм толкова добра нейна приятелка, колкото е тя на мен. Надявам се само тя да не си тръгне. Без нея няма да бъде същото.
Понякога си мисля, че тя е единствената, която наистина се безпокои за мен. Или че ме познава. Или че въобще ме забелязва.
Дали пък не съм невидима за всички други, освен за себе си? Наистина се чудя понякога: невидима ли съм?
Докато четях напосоки из десетките страници, избирайки случайно попаднали откъси, аз също си съставях представа за личност, която явно се е старала да бъде ангажирана с нещо, докато са я държали в това заведение за душевноболни. Непрекъснато се е занимавала с едно или друго. Никога не е губила надежда. Тя, изглежда, е била нещо като вечната домакиня, доколкото изобщо би могла да бъде в тази обстановка.
За дневната си приготвихме хартиени гирлянди. Изглеждат малко детски, но иначе са много хубави. Ще бъде приятно на Коледа.
Показах на всичките момичета как се приготвят. Почти всички се присъединиха да ми помагат. Обичам да ги уча на такива неща. Както и повечето от тях.
Онова момиче, Роуз Ан от Бърлигтън, понякога обаче подлага търпението ми на сериозно изпитание. Наистина ми лази по нервите. Точно така се държа и днес, като ме попита за името ми. Като че ли вече не съм й го казала няколко хиляди пъти. Не знам за каква се мисли тя. Тя също е никоя, като всички нас.
Не знаех какво да й кажа, затова реших да не й отговарям. Ще я оставя сама да си приготвя декорациите. Ще й се отрази добре. Иска ми се да ударя Роуз Ан. Но няма да го направя, нали?
Направи ми впечатление, че никъде не се споменаваше за децата й. В контекста на извършеното престъпление дневниците приличаха по-скоро на хроники на отричането. Онази Мери, която бе живяла в болницата, сякаш нямаше ни най-малка представа за тях.
В същото време жената, която сега живееше като Мери Уагнър — т.е. жената, в която се бе превърнала Мери Константин, — мислеше единствено за тези деца.
Общата нишка, която се прокрадваше, бе липсата на угризения за убийството на Брендан, Ашли и Адам.
А-тата и Б-тата.
Засега можех единствено да градя хипотези. Все пак ми се струваше, че Мери се носеше стремително към пълното си осъзнаване, оставяйки по пътя си хаос и смърт. Сега, когато отново бе под полицейски надзор, единствената личност, на която можеше да навреди, бе самата тя.
Ако теорията ми бе вярна и тя се движеше към истината, не ми се искаше и да мисля какво щеше да стане, когато стигнеше там.
113
Трудно ми бе да се откъсна от дневниците на Мери — от думите й, идеите, болката и гнева.
За пръв път ми се стори възможно, дори много вероятно, да се окаже, че тя наистина е извършила всичките онези убийства в Ел Ей.
Когато погледнах към часовника си, с тревога установих, че съм закъснял с половин час за срещата с
