Мери, Мери

— Просто влез в колата — заяви един глас зад гърба ми. — Да не правим сцена точно тук. Иначе ще се наложи да вляза вътре и да гръмна онзи стар симпатяга, който върти магазина. Макар че нямам нищо против да го направя.

Обърнах се и видях Майкъл Бел.

Изглеждаше изпит и неспокоен, значително отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях в дома му. Всъщност изглеждаше адски зле. Светлосините му очи бяха силно зачервени. С гъстата си рошава брада по-скоро приличаше на изпаднал бездомник или на някой от местните дървосекачи.

— Откога ме преследваш? — попитах го аз, опитвайки се да го въвлека в разговор, с надеждата да се разбера нещо с него, да спечеля някакво предимство.

— Казах ти вече: просто влез в колата и я подкарай. Разбра ли? И не се опитвай да говориш с мен. Намеренията ти са ми ясни.

И двамата влязохме в колата. Майкъл се настани на задната седалка и оттам започна да ми заповядва накъде да карам. Посоката, която избра, не водеше към магистралата. Подкарах колата натам, накъдето той искаше, като мислите ми трескаво препускаха. Оръжието ми бе в куфара. Как, по дяволите, да се добера до куфара? Или как да успея да отгатна какво става в главата му, при това бързо?

— Какъв е планът, Майкъл?

— Твоят план бе да се върнеш обратно във Вашингтон, както всеки, който трепери за жалкия си живот. Само че няма да стане, нали? Или може би искаш да ми благодариш, че те отървах от този репортер, така ли? Между другото той се молеше, цивреше за живота си. Голямо представление беше. Беше много убедителен. Оказа се само един кекав страхливец.

Изненадах се от това, че той знае, че съм от Вашингтон. Както и от убийството на Тръскот. Но нали го биваше по дебненето. И по заговорите. Така че Майкъл вероятно знаеше доста за мен.

— И сега какво? — попитах аз.

— А ти какво мислиш? Нали си голям експерт? Хайде, защо не отгатнеш какво ще стане сега?

— Не трябва да се стига дотам. — Просто се стараех да не спирам да говоря, затова изрекох първото, което ми дойде наум.

— Да не се шегуваш? Нека да видим какво друго можеш да измислиш. Нека чуя какви са всичките възможности според теб. Изгарям от любопитство.

Междувременно притисна дулото на пистолета си във врата ми. Наведох се леко, но повече нямаше накъде. Опитах се да се поуспокоя, поне малко, с мисълта, че така поне знам накъде е насочено оръжието. Но не спирах да се питам дали следваше някакъв свой план, или просто импровизираше. Знаех добре, че Мери Смит бе способна и на двете.

А това бе самата тя, Мери Смит, нали? Най-после се бях сблъскал с истинския убиец.

Продължихме така още няколко километра по неосветеното второкласно шосе.

— Тук изглежда добре — внезапно рече той. — Карай по този път. Завий наляво. Хайде, направи го.

Отбих колата от павираното шосе по някакъв черен, силно изровен път, който се издигаше все нагоре и водеше към гъста гора. Накрая клоните на дърветата така надвиснаха над нас, че все едно карах през тунел. Не ми оставаше много време, а както се очертаваше, нямаше къде да избягам от него сред тази дива пустош. Мери Смит най-сетне ме бе докопала, точно както бе сторила с другите си жертви, след което хладнокръвно ги бе избила.

— Къде отиваме, Майкъл?

— Някъде, където никой няма да те открие скоро. Нито твоя приятел, този жалък драскач.

— Знаеш ли, че вече те издирват в Ел Ей? Аз им се обадих.

— Ами добре, желая им успех. Само че аз сега май не се намирам в Ел Ей, а, какво ще кажеш?

— А какво ще кажеш за твоите момичета, Майкъл? Какво за тях?

Той притисна още по-плътно дулото във врата ми.

— Те не са мои, шибаните момичета. Марти беше една евтина малка курва, преди да се оженя за нея. Преди да я превърна в нещо. Бях добър баща на онези неблагодарни хлапета. И то само заради Марти. Когато я срещнах, беше лъжлива кучка и си остана такава. Добре, спри там де. Да, така е добре.

Определено не беше добре. Фаровете на колата ми осветяваха стръмния горист склон от дясната страна на пътя. Трябваше много да внимавам, за да не се катурнем по нанадолнището.

И тогава изведнъж ми хрумна да направя тъкмо обратното. Ако успеех да се заставя да го сторя… Не, никакво ако. Просто знаех, бях длъжен да го сторя. Натиснах педала за газта и завъртях волана рязко надясно, доколкото можах.

Майкъл изкрещя с все сила:

— Какво правиш, да ти го начукам! Спри колата! Спри, казах!

Три неща се случиха, всичките по едно и също време: пистолетът на Майкъл Бел изгърмя; аз се присвих от ужасната болка, пронизала дясното ми рамо; а колата започна да се търкаля по стръмното, почти отвесно, нанадолнище.

118

Ужасната болка обхвана цялото ми тяло. Бях почти в безсъзнание и като в някаква мъгла виждах само дебелите ели и храстите, отстъпващи с пращене под връхлитащата ги кола, която се премяташе, тресеше и отскачаше като огромен пумпал, напълно неконтролируем, заплашващ всеки следващ миг да експлодира или да се разпадне на части.

Вероятно сме падали не повече от четири-пет секунди. Но последният удар бе толкова мощен, че едва не премаза гърдите ми, притискайки ги с невероятна сила към волана. Може би коланът през седалката спаси живота ми, иначе щях да изхвърча през предното стъкло. Знаех, че Майкъл не си бе сложил колана, и се надявах да е смъртоносно наранен. Ако извадех късмет, можеше да е изпаднал в безсъзнание или дори да е мъртъв там, на задната седалка.

Вече бях отпуснал ръка върху дръжката на вратата, така че веднага се изтърколих навън колкото можах по-бързо.

Цялото ми тяло пулсираше от болките, което изключително затрудняваше движенията ми. Дясната ми ръка висеше безпомощно, отказвайки да ми се подчини.

Видях тялото на Джеймс Тръскот, с разперени ръце, проснато по лице в прахта. Очевидно бе излетяло при удара.

Тогава от задната седалка се разнесе стон. Майкъл Бел. Беше останал жив, приклещен вътре. Много зле. С много усилия успях да се надигна на едното си коляно. Изведнъж рамото ми се сгърчи от болка. Тогава разбрах, че имам счупена кост.

Залитнах една крачка напред, като очаквах да напипам твърда земя, но не виждах нищо заради гъстия храсталак.

Продължих да се спускам по наклона и нагазих в някаква вода. Въобще не подозирах, че долу тече някакъв поток.

Беше плитък, но водата се простираше напред, докъдето можех да виждам в непрогледния мрак. Ледената вода сякаш ме прониза като електрически ток.

Не вярвах, че болките могат още да се усилят, но точно това стана. Пред очите ми притъмня.

Отново се опитах да вървя напред, но нещо рязко ме дръпна назад. Този път причината беше Майкъл Бел. Хвърли се изотзад и ме събори на земята. Беше дяволски силен. Усетих как притисна коляното си в гърба ми. Водата в потока се разплиска около носа и устата ми.

— Да ти го начукам! Къде си мислеше, че можеш да… — изкрещя той.

Не го оставих да довърши. Усуках силно краката си около глезена му и напрегнах всичките си сили, за да не позволя да се измъкне от хватката ми. За щастие го сварих неподготвен, така че той се стовари по гръб край мен. Чух обаче не един, а два плясъка във водата. Надявах се вторият да бе от падането на пистолета му.

Наполовина излязъл от водата, аз се наведох напред и подпирайки се на здравата си лява ръка, успях да се надигна достатъчно, за да се нахвърля срещу него. Някак си можах да го поваля, а после с един ляв