нейния лекуващ лекар Дебора Шапиро.
Д-р Шапиро наистина се канеше да си тръгва, когато най-после пристигнах запъхтян пред кабинета й. Веднага й поднесох извиненията си. Д-р Шапиро остана да разговаря с мен, но през цялото време стоеше на ръба на медицинската кушетка с чантата си, опряна в скута си.
— Мери бе моя пациентка в продължение на осем години — започна тя, преди още да й бях задал първия си въпрос.
— И как бихте я характеризирали?
— Не като убийца, което е най-интересното в случая. Гледах на случилото се с нейните децата като на отклонение в посока към развитие на нейното душевно заболяване. Тя е много болна жена, но отдавна е преодоляла вродената си склонност към насилие и жестокост. Тъкмо тази част от нея й помагаше да се задържи тук; останалото бе завинаги заключено.
— Как може да сте сигурна? — попитах аз доктор Шапиро. — Особено като се има предвид случилото се. — Може би Мери не бе единствената, която отричаше действителността.
— Е, да, ако трябваше да давам показания като съдебен експерт, щях да съм задължена да кажа, че не мога да съм сигурна. Но все пак смятам, че осем години беседи с пациентката значат нещо, нали така, доктор Крос? Разбира се, че тогава и аз мислех така. Това обаче може да се приеме за меродавно само ако терапевтът успее да проникне в света на своя пациент.
— А какво ще кажете за децата й? — попитах. — Никъде в дневниците й не се споменава за тях. Но за краткото време, откакто познавам Мери, тя ми говореше единствено за тях. Сега те са съвсем живи в нейното съзнание. Дори може да се твърди, че е обсебена от мисълта за тях.
Д-р Шапиро кимна, докато хвърли мимоходом един забързан поглед към часовника си.
— Това ми е най-трудно да го обясня. Мога да предложа своя хипотеза, според която може би терапията най-после е започнала да действа. Спомените за тези деца бавно, съвсем бавно изплуват от подсъзнанието й. И когато мисълта за децата проникне в съзнанието й, единственият начин да избегне непоносимото бреме на двадесетгодишната вина, която би се стоварила изведнъж върху нея, е да си представя децата си живи, както вие го споменахте. Това обяснява какво я е накарало да избяга — да заживее живота си с тях. Което именно се е случило, според представите на Мери.
— Ами всичките онези убийства в Калифорния?
Съзнателно прибързах с този въпрос, защото д-р Шапиро вече не я свърташе и всеки момент можеше да скочи и да напусне кабинета си.
Тя сви рамене, очевидно нетърпелива по-скоро да приключи с този разговор. Аз се запитах дали се държеше така и по време на терапевтичните сеанси със своите пациенти.
— Не виждам връзка. Трудно е да се разбере какво може да се е случило с Мери, след като се е махнала оттук, а колкото до жената, която познавах? — Тя няколко пъти поклати глава. — Единствената част от историята, която има смисъл, е свързана с Лос Анджелис.
— Защо? — учудих се аз.
— Преди няколко години имаше интерес към нейната история. Идваха и си отиваха някакви хора от киноиндустрията. Позволиха на Мери да дава интервюта, но според законите на щата тя нямаше право на други контакти. Накрая те изгубиха интерес към нея и се махнаха. Според мен през последните две години те бяха единствените й посетители.
— А кои бяха те? — Измъкнах бележника си и веднага го разтворих. — Трябва да знам повече за това. Има ли сведения за тези визити? Или нещо друго в архивите?
— Не мога сега да си спомня имената им — рече тя. — Пък и се чувствам малко неудобно, че разкривам пред вас такива деликатни подробности. Мисля, че е редно да ви препратя обратно при доктор Блайсдейл, ако държите да се сдобиете с повече конкретни сведения. Той е този, който трябва да разреши това.
Запитах се дали я бе грижа за бившата й пациентка, или просто бързаше да не закъснее за срещата си. Часовникът показваше пет и четиридесет и шест.
Внезапно осъзнах, че другаде щях да науча повече, което означаваше, че няма смисъл да стоя повече тук. Благодарих на доктор Шапиро, че ми отдели от времето си, след което отново се запътих към административната сграда.
Само че този път тичешком.
114
Когато най-после се окопитих и съсредоточих, отново се почувствах като истинско ченге и това съвсем не ми се отрази зле. Когато се озовах в сградата на администрацията, часовникът на стената показваше пет и петдесет и две.
Усмихнах се на младата жена зад рецепцията, която правеше впечатление с розовите си кичури и бижутата по себе си. Тя тъкмо покриваше пишещата си машина с пластмасовата калъфка.
— Здравейте. Имам към вас една спешна молба. Ужасно спешна. Наистина се нуждая от помощта ви.
— Не може ли да изчака до утре? — попита жената, като ме изгледа от главата до петите. — Можете да почакате до утре, нали?
— Всъщност не. Току-що говорих с доктор Шапиро и тя ми предложи да дойда тук, за да се обърна към вас. Необходимо ми е да прегледам сведенията за външните посещения при пациентките от криминалното отделение през последните няколко години. По-специално става дума за бившата ви пациентка Мери Константин. Наистина е много важно. Иначе не бих ви безпокоил.
Жената посегна към телефона си.
— Доктор Шапиро ли ви изпраща?
— Точно така. Тя вече си тръгна, но преди това ми каза, че нямало да ви представлява проблем. — Показах й служебната си карта. — Аз съм от ФБР. Доктор Алекс Крос. Това е част от текущо разследване за убийство.
Тя не успя да прикрие неудоволствието си.
— Току-що изключих компютъра си. Трябва да побързам, за да прибера дъщеря си. Предполагам, че мога да ви дам копие от файловете. Ако желаете, разбира се.
Без да дочака отговора ми, тя изчезна в съседното помещение и се върна обратно с наръч папки.
— Можете да останете тук само ако Бетси ви наглежда. — Тя ми посочи с кимване жената в отсрещния кабинет. После си тръгна, без да каже дума повече — нито на мен, нито на Бетси.
Страниците на журнала за посетители бяха разграфени на колони. Започнах прегледа от най-задната страница на последния журнал, като търсех името на Мери в колоната „При кого идва?“.
През двете години, за които най-вече се интересувах, не намерих почти нищо. Очевидно Мери Константин е била доста самотна през този период от живота й.
Ала ето че внезапно в журнала се появиха много посетители, като всичките са се интересували от Мери Константин. Това е бил онзи неочакван наплив, за който ми бе споменала д-р Шапиро. Всичко това е траело около месец и половина.
Погледът ми бавно се плъзгаше надолу по страницата, докато преглеждах имената на посетителите. Повечето ми бяха напълно непознати.
Едно от тях обаче се оказа познато.
115
Мобилният ми телефон очевидно бе ненавиждан от всички телефонни централи в щата Върмонт. Несъмнено бях попаднал в ничия земя. Или по-скоро в Земята Без Обхват.
Вместо да си губя времето обаче, намерих уличен автомат и веднага позвъних на агент Пейдж в Лос Анджелис. След минута се свързах и с кабинета на Мадъкс Фийлдинг, макар че самия Фийлдинг го нямаше. Каква изненада.
— Знаеш ли какво трябва да направиш сега? — наредих аз на безименния полицейски лейтенант на другия край на линията. — Тегли му една майна. След което ни прехвърли, мен и Пейдж, на телефона на
