Приказка

Борис ПастернакПриказка

Там, във време оно,
в приказна страна,
през ковила конник
бързал на война.

Тръгнал бил отдавна
той за тая сеч
и израствал бавно
тъмен лес далеч.

Свило се сърцето:
винаги се бой
от места, където
има водопой!

Но пришпорил коня,
той със сетен дъх
изкачил наклона
до самия връх.

Свърнал запъхтяно,
слязъл в суходол,
минал през поляна,
стигнал сипей гол.

И се спуснал в клека
и през него той
стигнал до пътека
и до водопой.

В безразсъден порив,
без да се бои,
спрял той коня морен,
да го напои.

Пещера, към нея —
през потока — брод,
синкав пламък тлеел
пред самия вход.

Кървав дим в очите
стелел пласт след пласт
и откъм горите
чул се жален глас.

И поел тогава
с тръпнещия кон
през рова направо
той към тоя стон.

Хвърлил взор юнашки
и видял това:
люспеста опашка,
змейова глава.

Змей девица млада
с тяло омотал,
бълвал — като в ада —
пламък мъртво-бял.

Шията висяла
като бич корав.
в рамото й бяло
впит със страшен гняв.

Че по стародавен
тежък обичай —
змеят получавал
откуп в тоя край.

Там така се грижел
простият народ
за бедняшки хижи
и за мил живот.

Шията обгърнал
здраво змеят стар
и така превърнал
в жертва този дар.