храни, пали техния възторг. Обяснение на исполини. Тук без думи могат до един. Ако имат флаг — той е малинов. Ако мрак ги дебне — той е син. Но все пак дочува се: ескадра. Значи трябва умно и с похват. Друга дума — „утре“ — се прокрадва. Сигурно за себе си — това. […] В зимни призрачни мъгли дреме рейдът призори, сънно в пушек сиво-блед мачтите оплел, къпещ се като в роса с рей — стреснат рой — в полумъртвите фенери — млечнобял седеф, сребро. И пълзи едва-едва утринна вода. И шумът, отронен леко, стихва — сякаш бод след бод — тръпки в тялото на всеки параход. Той спи, престорил се на болен, мъртвешки сън и ужасил почти триверсната околност, той спи, отвън показал щил. Той скри се, той не ще да слуша в мъглата млечнобяла. Спи зад пелена от малодушие. Какво възторга му стопи? Мравуняк на брега — отрано войска се влачи цяла нощ и гледат я — като на длан е — зяпачите от Павлов нос. Пехотен полк от Павлоград и тринайсетата полева — артилерийската — бригада изпробват потния паваж. Коне, картечници, талиги, сандъци от патрони, звек и грохот, грохот, който стига за цял Нахимовски проспект. На булеварда с наредени под дрипавия небосклон останки жалки от учение — самият Кримски дивизион. И любопитство, любопитство: брега триверстен, затъпял — дошла да пие, да се плиска над трийсетхилядна тълпа. Кипяща каша с костенурки — гемиите заля тя пак и булевард — казан катурнат, и стълби — каменен черпак. Той с нея целият покрит е като с чернилка от ята, които денем спят прикрити, та сажди да пластят в нощта. Изтля мъглата постепенно и слънцето край този флот разлюшка водната арена като уплашен кашалот. И в тихата и ясна заран на крачка от кръга зловещ бе крайцерът — под пълна пара, като огняр край свойта пещ. […] В миг като сняг в коси навалял ахна тълпата, сякаш залп тресна в триверстовия гранит и отхвръкна встрани. Ура — удар в борд, в аврал, в бушприт! Ура навеки! Заридал! Опит!
