нападение и телесна повреда. Тъй като роботът бе временно класифициран като разумно същество, всяко действие, което води до загубата му на съзнание или на способността му да се движи, е „contra bonos mores“4 и може да се счита за нанасяне на тежка телесна повреда. Адвокатите на Маккензи бяха объркани.
— Какво означава това? — запита Голегър.
— Могат да ви задържат — прошепна един адвокат — и да призоват робота за свидетел.
Той се изправи.
— Господин съдия, твърденията ни бяха отговори на чисто теоретични въпроси.
— Но с изказването си роботът отговори на нетеоретичен въпрос — отвърна прокурорът.
— Роботът не бе под клетва.
— Лесно ще го поправим — рече прокурорът, докато Голегър видя как последните му надежди бързо се изпаряват. Напрегна мисълта си, докато се извършваше процедурата.
— Заклевате ли се тържествено да казвате истината, цялата истина и само истината, така че да ви съди Бог?
Голегър се изправи на крака.
— Господин съдия, протестирам.
— Така ли? За какво?
— За валидността на тази клетва.
— А-ха! — рече Маккензи.
Съдията се замисли.
— Бихте ли разяснили защо, мистър Голегър? Защо да не може да се подложи робот на тази клетва?
— Тази клетва е приложима само за хора.
— И?
— Тя предполага съществуването на душата. Най-малкото тя изисква наличието на теизъм, на лична религия. Може ли робот да полага клетва?
Съдията погледна към Джо.
— Този въпрос има смисъл, наистина. А… Джо, вярваш ли в някакво лично божество?
— Вярвам.
— Тогава можем да продължим — зарадва се прокурорът.
— Почакайте за момент — каза Мърдок Маккензи, като стана. — Може ли да задам един въпрос, господин съдия?
— Задайте го.
Маккензи впери поглед в робота.
— Е, добре. Ще ми кажете ли, ако обичате, на какво прилича това ваше лично божество?
— Разбира се — отвърна Джо. — Прилича на мен.
След известно време спорът се превърна в теологически. Голегър остави адвокатите да спорят по явно жизненоважния въпрос колко ангели могат да танцуват върху главичката на карфица и се върна у дома временно без наказание, съпроводен от Джо. Преди да бъдат изяснени проблемите относно основните религиозни схващания на робота, нищо не можеше да се направи. Докато пътуваха във въздухолета, Маккензи настояваше да обясни на Джо предимствата на Калвинизма. На вратата Маккензи отправи лека заплаха.
— Не възнамерявам да ви давам толкова голяма свобода, както ме разбирате. Но ще работите много по-усърдно под надвисналата над главата ви угроза да влезете в затвора. Не знам колко дълго ще мога да ви оставя свободен. Ако намерите бързо отговор…
— Какъв отговор?
— Аз лесно се задоволявам. Тялото на Джонас засега…
— Уф! — рече Голегър, влезе в лабораторията си и седна натъжен. Наля си една чаша, преди да си спомни за дребното кафяво животно. След това се отпусна назад, като прехвърляше погледа си ту върху динамото със сините очи, ту върху Джо.
— Има една стара китайска поговорка — рече той най-накрая, — която гласи, че който пръв престане да спори и започне да размахва юмруци, признава интелектуалното си поражение.
— Естествено — отвърна Джо. — Достатъчно е разсъждението. Ако имаш нужда от практически опити, за да докажеш теорията си, значи си слаб философ и логик.
Голегър подхвана играта на думи.
— Първа стъпка — животно. Размахване на юмруци. Втора стъпка — човек. Чиста логика. Но какво има на третата стъпка?
— Каква трета стъпка?
— Хората могат да опознаят същността на нещата. Но ти не си човек. Личното ти божество не е антропоморфно. Стъпките са три: животно, човек и това, което сме приели условно да наричаме супермен, но не е задължително да бъде човек. Винаги сме придавали божествени черти на теоретичните суперсъщества. Да предположим, просто за да му дадем някакво име, че наречем това същество от третата степен Джо.
— Защо не? — рече Джо.
— Тогава двата основни принципа на логиката стават неприложими. Хората могат да опознаят същността на нещата, както само чрез разсъждения, така и чрез опити и разсъждения. Но такива идеи от втората степен са елементарни за Джо, както за Аристотел са елементарни идеите на Платон. — Голегър кръстоса пръсти зад гърба си. — Въпросът тогава е каква е операцията от трета степен, достойна за Джо?
— Богоподобна? — предположи Джо.
— Известно е, че имаш специални сетива. Можеш да варорираш разни неща, каквото и да означава това. Необходими ли са ти обикновени логически методи? Да приемем…
— Така е — каза Джо. — Мога да варорирам, това е едно. Мога също и да скренирам. Хм-м.
Голегър внезапно скочи от дивана.
— Какъв глупак съм. „ИЗПИЙ МЕ“. Това е отговорът. Джо, млъкни! Върви в ъгъла и варорирай!
— Сега скренирам — протестира Джо.
— Тогава скренирай. Най-накрая имам идея. Когато се събудих вчера, си мислех за бутилка с етикет „ИЗПИЙ МЕ“. Когато Алиса отпила от такава бутилка, ръстът й се променил, нали така? Къде е този справочник? Само ако разбирах малко повече от техника. Вазоконстриктор… хемостатичен… ето го — демонстрира метаболичния механизъм за регулация на вегетативната нервна система. Метаболизъм. Сега се питам…
Голегър се втурна към работната си маса и огледа бутилките.
— Витализъм. Животът е основната действителност, като всичко останало е форма или проява. Така. Имах да решавам някакъв проблем за фирмата „Адренал“. Джонас Хардинг и дядо бяха тук. Хардинг ми даде един час, за да свърша работата. Проблемът е… опасно и безобидно животно. Парадокс. Не е това. Клиентите на Хардинг искат едновременно опасност и сигурност. В момента не разполагах с никакви опитни животни… Джо!
— Да?
— Гледай — рече Голегър. Наля пиене в една чаша и видя как течността изчезна, преди да я е опитал. — Добре. Какво стана?
— Дребното кафяво животно я изпи.
— Това дребно кафяво животно не е ли случайно… дядо?
— Точно така — отговори Джо.
Голегър си представи как по прозрачната обвивка на робота се появяват мехури от серните му клетви.
— Защо не ми каза? Ти…
— Аз отговорих на въпроса ти — каза хитро Джо. — Дядо е кафяв, нали? И е животно.
— Но… дребен! Мислех си, че е същество, не по-голямо от заек.
— Единственият стандарт за сравнение е средният представител на вида. Това е мерилото. В сравнение
