Луис Паджет
Ex Machina
— Идеята ми дойде от една бутилка с етикет „ИЗПИЙ МЕ“ — рече тъжно Голегър. — Аз съм изобретател само когато съм пиян. Представа си нямам по какво се различават електронът и електродът, освен по това, че първият е невидим. Все пак има моменти, когато знам разликата, но все ги бъркам. Семантиката ми създава проблеми.
— Проблемът ти е, че си пияница — каза прозрачният робот, като кръстоса краката си с леко поскърцване. Голегър се засегна.
— Съвсем не съм пияница. Чувствам се добре като пия. Обърквам се само през периодите, когато съм трезвен. Тогава страдам от технически махмурлук. Воднистата течност в очите ми изтича чрез осмоза. Не е ли така?
— Не е — отвърна роботът, чието име бе Джо. — Ти плачеш, това е всичко. И нима ме включи, просто за да имат слушател? В момента съм зает.
— С какво си зает?
— Анализирам философията като явление само по себе си. Колкото и да сте ужасни, вие хората, понякога имате блестящи идеи. Ясната логическа мисъл на чистата философия е прозрение за мен.
Голегър каза нещо за някакъв твърд пламък, подобен на скъпоценен камък. Все още го избиваше на плач, което му напомни за бутилката с етикет „ИЗПИЙ МЕ“. Тя пък го подсети за машината за напитки до дивана. Голегър сковано придвижи дългото си тяло през лабораторията, заобикаляйки три обемисти предмета. Те биха могли да бъдат динамомоторите Абсурдко и Мехурко, ако на това не противоречеше фактът, че бяха три на брой. Това откритие проблесна твърде слабо в съзнанието на Голегър. Тъй като едното динамо го гледаше, той побърза да извърне очи, отпусна се на дивана и натисна няколко бутона. След като нищо не потече по тръбата към пресъхналата му уста, той отстрани мундщука, огледа го отчаяно и поръча на Джо да му донесе бира.
Чашата бе пълна догоре, когато я повдигна към устните си. Но преди да отпие от нея, тя вече бе празна.
— Много странно — рече Голегър. — Чувствам се като Тантал1.
— Някой ти изпива бирата — обясни Джо. — А сега ме остави на мира. Мисля, че ще мога да се възхищавам на бароковата си красота много повече, след като усвоя основните философски принципи.
— Без съмнение — каза Голегър. — Дръпни се от това огледало. Кой ми изпива бирата? Някое малко зелено човече?
— Едно дребно кафяво животно — поясни тайнствено Джо и отново се обърна към огледалото, като остави Голегър да го наблюдава с омраза. Имаше моменти, в които на мистър Голъуей Голегър ужасно му се искаше да завърже здраво Джо под постоянна струйка солна киселина. Вместо това той се опита да гаврътне друга бира, но все така без успех.
Обзет от внезапна ярост, Голегър стана и напълни чашата си с газирана вода. Дребното кафяво животно явно обичаше такива течности не повече от самия него. Във всеки случай водата не изчезна загадъчно. Като изпитваше вече по-слаба жажда, но по-силно от когато и да е било смущение, Голегър обиколи третото динамо с яркосините очи и мрачно огледа оборудването, разпръснато в безпорядък върху работната маса. Имаше бутилки, пълни със съмнителни течности, очевидно неалкохолни, но от етикетите им се разбираше малко или почти нищо. Подсъзнателният двойник на Голегър, освободен от алкохола предишната вечер, ги бе маркирал за по-лесно разпознаване. Но тъй като „истинският“ Голегър, въпреки че бе първокласен техник, виждаше света през силно късогледи очи, етикетите не помагаха особено. На единия пишеше „САМО ЗА ЗАЙЦИ“, друг питаше „ЗАЩО НЕ?“, а трети гласеше „КОЛЕДНА НОЩ“.
Имаше също и някаква сложна машинария от тръби, зъбни колела, лостове и електрически крушки, свързани с контакта.
— Cogito, ergo sum2 — промърмори тихо Джо. — Когато наоколо няма никой на квад… Не. Хм.
— Какво е това дребно кафяво животно? — искаше да знае Голегър. — То съществува ли в действителност или е просто плод на въображението?
— Какво е действителност? — запита Джо, като още повече обърка проблема. — Все още не съм си отговорил задоволително на този въпрос.
— Задоволително ли?! — сопна се Голегър. — Събуждам се махмурлия на десета степен и не мога да пийна нищо. А ти ми разправяш измислици за някакви дребни кафяви животни, които ми крадат пиенето. После ми цитираш разни остарели философски разбирания. Само ако хвана онзи лост там, много скоро няма нито да съществуваш, нито да мислиш.
Джо любезно отстъпи.
— Това е дребно същество, което се движи изключително бързо. Толкова бързо, че човек не може да го види.
— А ти как го виждаш?
— Не го виждам. Аз го варорирам — рече Джо, който разполагаше с повече от петте сетива, присъщи на хората.
— Къде е сега?
— Излезе преди известно време.
— Добре… — Голегър не намираше подходящите думи. — Нещо трябва да се е случило снощи.
— Естествено — съгласи се Джо. — Но ти ме изключи, когато влезе грозният човек с ушите.
— Това си го спомням. Ти си биеше пластмасовите галоши…
— Онзи, грозният. Ти каза също на дядо си да излезе да се поразходи, но не можа да го накараш да пусне бутилката.
— Дядо. Ъ. О-о. Къде е той?
— Може би се е върнал в Мейн — предположи Джо. — Той постоянно заплашваше, че ще го направи.
— Той никога не си тръгва, преди да е изпил цялата изба — каза Голегър. Сетне настрои аудиосистемата и включи всички стаи в къщата. Но отговорът не дойде. Тогава Голегър тръгна да го търси. От дядото нямаше и следа.
Върна се в лабораторията, опитвайки се да не обръща внимание на третото динамо с големите сини очи, и безнадеждно огледа още веднъж работната си маса. Като позираше пред огледалото, Джо твърдеше, че вярва в основните философски принципи на интелектуализма. Освен това, добави той, след като явно разсъдъкът на Голегър временно отсъства, може би ще е добре да се включи прожекционният апарат и да се види какво се е случило предишната вечер.
Това изглеждаше разумно. Преди известно време, осъзнавайки, че трезвият Голегър никога не си спомня приключенията на пияния Голегър, той бе инсталирал аудио-визуално приспособление в лабораторията, което бе хитроумно настроено само да се включва всеки път, когато обстоятелствата го изискваха. Голегър вече не бе съвсем сигурен на какъв принцип работи то, но знаеше, че може да прави фантастични кръвни проби за алкохол на създателя си и да започва да записва от мига, когато процентът ставаше достатъчно висок. В момента машината бе покрита с чаршаф. Голегър го махна и разви платното на един екран. После седна да гледа и слуша какво се бе случило предишната вечер.
Джо стоеше изключен в единия ъгъл, вероятно размишлявайки. Дядото, съсухрено дребно човече с остър нос и брадичка, открояващи се върху сърдитото кафяво лице, седеше на един стол, прегърнал бутилка. Голегър измъкна измежду устните си мундщука на машината за напитки, явно току-що заредил се достатъчно, за да се включи записващото устройство.
Слаб мъж на средна възраст, с големи уши и нетърпеливо изражение, нервничеше на ръба на допустимото, като наблюдаваше Голегър.
