— Хората могат да опознаят същността на нещата — отговори Джо. — Днес е логическото следствие от вчера. Очевидно си решил проблема, който ти е поставила фирмата „Адренал“.
— Какво? О, разбирам. Хардинг искаше някакво ново животно или нещо такова.
— Добре.
— Имам две животни — рече Голегър. — Дребният кафяв невидим алкохолик и синеокото същество, което седи на пода. О-хо! Откъде съм ги взел? От друго измерение?
— Откъде да знам? Ти си ги взел.
— Бих казал, че съм аз — съгласи се Голегър. — Може би съм направил машина, която ги е измъкнала от някой друг свят. И може би дядо и Хардинг са именно на този свят сега! Нещо като обмен на пленници. Не знам. Хардинг искаше безопасни зверове, които да се измъкват дотолкова, че да представляват интерес за ловците. Но къде тук е елементът на опасност? — Той преглътна. — Да приемем, че самият извънземен произход на съществата създава тази илюзия. Както и да е, аз треперя.
— Въвеждането на адреналин в кръвоносната система дава тонус на цялото тяло — каза Джо самодоволно.
— Значи аз хванах или се сдобих по някакъв начин с тези зверове, явно за да реша проблема на Хардинг… М-м — Голегър отиде и застана пред безформеното синеоко същество. — Ей, ти — рече той.
Отговор не последва. Безизразните сини очи продължаваха да гледат в нищото. Голегър се опита да бръкне с пръст в едното от тях. Нищо не се случи. Окото бе неподвижно и твърдо като стъкло. Голегър докосна синкавата гладка кожа на тялото. Приличаше на метал. Като потисна леката си паника, той се опита да повдигне животното от пода, но това изобщо не му се отдаде. То или бе неимоверно тежко, или имаше нещо като вендузи на долната си страна.
— Очи — каза Голегър. — Никакви други видими сетивни органи. Не е това, което искаше Хардинг.
— Мисля, че е по-умно от костенурка — предположи Джо.
— Костенурка ли? О, като броненосец е. Точно така. Това е проблемът, нали? Как можеш да убиеш или да хванеш… звяр като този? Външната му обвивка е доста твърда, не можеш да го поместиш — това е, Джо. Не е необходимо жертвата да се спасява с бягство или борба. Костенурката не го прави. А баракудата може да си счупи зъбите, опитвайки се да я изяде. Това ще е идеалната плячка за мързеливия интелектуалец, който иска преживяване. Но какво става с адреналина?
Джо не отговори. Голегър се замисли, а после се зае да изпробва различни реактиви и инструменти. Опита с диамантено свредло. Опита с киселини. Опита по всички начини, които можеше да измисли, за да предизвика реакция у синеокото същество. След около час свирепите му ругатни бяха прекъснати от една забележка на робота.
— Добре, какво ще кажеш за адреналина? — иронично запита Джо.
— Млъкни! — изрева Голегър. — Това нещо просто си седи и ме гледа! Адрен… Какво?
— Ядът, както и страхът, стимулира надбъбречните жлези, както знаеш. Предполагам, че всеки човек би се разярил от продължителната пасивна съпротива.
— Точно така — каза потният Голегър, като ритна за последно съществото и се запъти към дивана. — Ако се увеличи достатъчно коефициентът на досада, страхът може да се замени с гняв. Но в случая с дребното кафяво животно? То не ме дразни.
— Пийни си нещо — предложи Джо.
— Добре. Каквото и да е това същество-алкохолик, то ме дразни! Ти каза, че то се движи толкова бързо, че не мога да го видя. Тогава как мога да го хвана?
— Несъмнено има методи.
— То е толкова неуловимо, колкото другото същество е неуязвимо. Мога ли да го обезвредя като го напия?
— Метаболизъм.
— Изгаря толкова бързо горивото, че не може да се напие? Вероятно. Но му е необходима и доста храна.
— Поглеждал ли си скоро в кухнята? — попита Джо. Като му се привиждаше опустошен килер, Голегър се изправи. Спря се за момент до синеокия обект.
— Този пък няма метаболизъм, за който да говорим. Но трябва да се храни, предполагам. Обаче какво яде? Въздух? Възможно е.
Звънецът на вратата иззвъня.
— Сега пък какво? — изсумтя той и пусна госта.
В стаята влезе човек с червендалесто лице и войнствено изражение. Той каза на Голегър, че е под временен арест и извика екипа си, за да започне незабавно претърсване на къщата.
— Маккензи ви е изпратил предполагам? — рече Голегър.
— Точно така. Името ми е Джонсън. От Отдела за недоказано насилие. Искате ли да се свържете с адвоката си?
— Да — отвърна Голегър, като се хвана за тази възможност. Обади се по видеотелефона на един адвокат, когото познаваше, и започна да описва проблемите си. Но адвокатът го прекъсна.
— Съжалявам. Но не работя гратис. Знаеш цените ми.
— Кой е казвал нещо за гратис?
— Последният ти чек бе върнат вчера. Този път плащането или ще е в брой, или не ме търси.
— Аз… почакай! Току-що завърших работата по един договор, който се плаща добре. Ще имам парите, които искаш…
— Ще ти бъда адвокат, когато видя цвета на банкнотите — отговори недружелюбният глас и екранът угасна. Детективът Джонсън потупа Голегър по рамото.
— Значи си на червено в банката, а? Имал си нужда от пари?
— Това не е тайна. Но тъкмо в момента не съм банкрутирал. Свърших една…
— Работа. Да, това също го чух. Така че изведнъж си забогатял. И колко ще получиш за работата си? Няма да са случайно петдесет хиляди кредита, нали?
Голегър пое дълбоко въздух.
— Няма да кажа нито дума — рече той и се върна на дивана, като се опита да не обръща внимание на хората от Отдела, които претърсваха лабораторията. Имаше нужда от адвокат. Имаше страшна нужда. Но не можеше да си го наеме без пари. Ако обаче се видеше с Маккензи… по видеотелефона. Свърза се. Маккензи изглеждаше весел.
— Здравейте — каза той. — Виждам, че полицията е пристигнала.
— Слушайте — започна Голегър, — работата, която ми даде съдружникът ви… Реших проблема ви. Имам това, което искате.
— Тялото на Джонас ли искате да кажете? — Маккензи сякаш се зарадва.
— Не! Животните, които искахте! Идеалната плячка!
— О-о. Добре. Защо не се обадихте по-рано?
— Елате тук и кажете на полицията да се прибере! — настояваше Голегър. — Намерил съм ви идеалните животни за вашия Лов!
— Не знам дали ще мога да върна обратно ченгетата — рече Маккензи, — но ще дойда веднага. Няма да ви платя особено много, нали разбирате?
— Бр-р! — изръмжа Голегър и прекъсна връзката. Видеотелефонът изписука. Приемателят се включи и на екрана се появи лицето на жена.
— Мистър Голегър — каза тя, — във връзка с молбата за издирването на вашия дядо ви съобщаваме следното: проучването показа, че той не се е завърнал в сектора Мейн. Това е всичко — жената изчезна от екрана.
— Какво става? — попита Джонсън. — Дядо ви ли? Къде е той?
— Изядох го — ядоса се Голегър, — Защо не ме оставите на мира?
Джонсън си записа нещо.
— Вашият дядо. Само ще направя нужната проверка. Между другото, какво е онова нещо там? — той посочи съществото със сините очи.
— Изучавах интересен случай на дегенеративен остеомиелит, засегнал бароков главоног!
— О, разбирам. Благодаря. Фред, потърси нещо за дядото на обвиняемия. Какво зяпаш толкова?
