— Този екран — отвърна Фред. — Нагласен е за прожекция.

Джонсън се приближи до аудио-визуалната система.

— По-добре го свий. Вероятно не е важен, но…

Той докосна един бутон. Екранът остана празен, но гласът на Голегър каза: „В тази къща знаем как да се справяме с шпионите, мръсни предатели.“

Джонсън изключи апарата. Погледна към Голегър като червендалестото му лице остана безизразно. После мълчаливо започна да пренавива лентата.

— Джо, донеси ми един тъп нож — извика Голегър. — Искам да си прережа гърлото и не искам да ми е съвсем лесно. Вече свикнах да правя нещата по възможно най-трудния начин.

Но Джо разсъждаваше върху философията и отказа да отговори.

Джонсън започна да прослушва записа. Извади някаква снимка и я сравни с изображението на екрана.

— Това е Хардинг, точно така — рече той. — Благодаря ви, че сте запазили записа, мистър Голегър.

— Няма за какво — отвърна Голегър. — Дори ще покажа на палача как да завърже примката около врата ми. — Ха-ха. Водиш си бележки, Фред? Добре.

Филмът се въртеше неумолимо. Но Голегър се опита да повярва, че в него няма нищо, което наистина да го уличава в престъпление.

Илюзиите му се изпариха, след като екранът побеля в момента, в който снощи бе покрил камерата с чаршафа. Джонсън му направи знак да мълчи. Екранът продължаваше да не показва нищо, но след известно време ясно се чуха два гласа:

— Остават ви тридесет и седем минути, мистър Голегър.

— Просто си стойте на мястото. Ей сега ще свърша. Освен това искам да прибера вашите петдесет хиляди кредита.

— Но…

— Успокойте се. Всичко е наред. Съвсем скоро ще се освободите от грижите си.

„Нима съм казал това? — помисли си Голегър вбесен. — Какъв глупак съм! Защо не съм изключил аудиото, когато съм покрил камерата?“

Гласът на дядото каза:

— Опитваш се да ме убиеш сантиметър по сантиметър, а, млади негоднико!

„Единственото, което искаше старият, бе друга бутилка — промълви сам на себе си Голегър. — Но я се опитай да го втълпиш на тези дюстабанлии! Все пак… — осени го идея. — Може би ще разбера какво се е случило в действителност с дядо и с Хардинг. Ако съм ги препратил в друг свят, възможно е да има някаква следа…“

— Сега гледайте внимателно — каза гласът на Голегър от снощи. — Ще обяснявам, докато ви показвам. О-хо. Чакайте за момент. Това ще го патентовам по-късно, така че не искам никакви шпиони. Мога да ви вярвам, че вие двамата няма да проговорите, но аудиосистемата все още записва. Утре, ако прослушам записа, ще си кажа: „Голегър, говориш твърде много. Има само един начин за пазене на пълна тайна.“ Да се изключи!

Някой извика. Крясъкът бе прекъснат по средата. Прожекционният апарат престана да жужи. Настъпи гробно мълчание.

Вратата се отвори и Мърдок Маккензи влезе, потривайки ръце.

— Веднага дойдох — рече той направо. — Значи сте решили проблема ни, а, мистър Голегър? Тогава може би ще успеем да се споразумеем. В крайна сметка няма никакво доказателство, че вие сте убили Джонас и аз ще се съглася да оттегля обвинението си, ако наистина имате това, което иска фирмата „Адренал“.

— Подай ми белезниците, Фред — каза Джонсън.

— Не може да направите това! — възпротиви се Голегър.

— Грешна теорема — обади се Джо, — която, трябва да отбележа, сега се оборва по емпиричен път. Колко нелогични сте всички вие, грозни хора.

* * *

Общественото развитие винаги изостава от техническото. И докато по онова време техниката клонеше към опростяване, то общественият модел бе извънредно сложен. От една страна, той бе произлязъл от историческия си предшественик, а от друга, бе резултат от научния прогрес на епохата. Така бе и в правосъдието. Кокбърн и Блакууд, както и редица други бяха дефинирали някои общи и частни правила — например по отношение на патентите, — но тези правила лесно можеха да станат неизползваеми с помощта на просто техническо устройство. Интеграторите можеха да решават проблеми, надминаващи възможностите на човешкия мозък, така че на губернатора му се наложи да вгради различни модули за управление в тези полумеханични колоиди. Освен това електронният дупликатор можеше не само да използва без разрешение чужди патенти, но и да нарушава правата върху собствеността. Така че адвокатите подготвиха обемисти инструкции по такива въпроси като дали „изключителните права“ са истинска собственост, дали нещо, създадено посредством дупликатор, е „представител“ или просто копие на даден обект, и дали дупликацията на чинчили в производствени количества е нечестна конкуренция спрямо тези, които отглеждат чинчили и зависят от старомодните биологически принципи на размножаването. Всичко това можеше да се обобщи с факта, че светът, леко опиянен от техниката, отчаяно се опитваше да върви по права линия. В края на краищата смущението щеше да отмине.

Но все още не бе отминало.

Така че правната машинария бе с много по-сложна конструкция от тази на един интегратор. Прецедентите се бореха с абстрактните теории, както адвокатите се бореха един с друг. Всичко бе пределно ясно за техниците, но да се иска съвет от тях бе доста непрактично. Те бяха склонни да правят лукави забележки като: „Значи устройството ми дестабилизира правата върху собствеността? Добре… трябва ли да имаме тогава права върху собствеността?“

А това не бива да се прави!

Не и в свят, постигнал някаква сигурност в продължение на хиляди години благодарение на безкомпромисни прецеденти в обществените взаимоотношения. Издигнатата в древността дига на формалната култура започваше да пропуска на безброй места и, ако сте обърнали внимание, може да сте забелязали стотици хиляди обезумели малки фигури да се хвърлят от едно опасно място към друго опасно място, като храбро запушват пробивите с пръстите, ръцете или главите си. Някой ден ще бъде направено откритието, че зад тази дига няма бушуващ океан, но този ден още не бе дошъл.

От определена гледна точка всичко това правеше Голегър късметлия. Бюрократите бяха предпазливи и не искаха да вдигат шум. Едно обикновено дело за неправомерен арест можеше да доведе до фантастични усложнения и големи проблеми. Твърдоглавият Мърдок Маккензи се възползва от това положение, за да даде нареждания на личния си адвокат и да пъхне прът между колелата на правосъдието. Адвокатът поговори с Джонсън.

Нямаше труп. Аудио-визуалният запис не бе достатъчен. Освен това се поставиха въпросни от съществено значение, засягащи „habeas corpus“3 и заповедта за обиск. Джонсън се обади в Министерството на правосъдието, а после изля гнева си върху главите на Голегър и невъзмутимия Маккензи. Най-накрая Джонсън подбра екипа си (и лентата със записа), като заплаши, че ще се върне веднага, щом получи от прокурора необходимите заповеди и документи. Дотогава, каза той, къщата ще бъде под охрана отвън. И като стрелна със зъл поглед Маккензи, се измъкна от стаята.

— А сега да се върнем към нашата работа — рече Маккензи, като потриваше ръце. — Между нас казано — той се наведе заговорнически напред, — толкова се радвам да се отърва от този мой съдружник. Независимо дали сте го убили или не, надявам се да си остане изчезнал. Сега за разнообразие мога да водя

Вы читаете Ex Machina
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату