друг човек. Дори гласът му… Дикцията му се бе изменила. Само по жестовете си «новият» Потапов приличаше на предишния. «Ех, курсанте, какво нещо е това човешката природа — оплакваше му се Олег, когато по-късно се срещнаха. — Цял живот бях мечтал за такъв профил, а като се сдобих с него, щом се погледнах в огледалото и се нахвърлих срещу медиците: „Махайте всичко! Направете ми старата чипоноса физиономия!“ Разбира се, извикаха Олга на помощ. Тя, като ме видя, че като ревна!» «Не трябва — казва, — Олежек, нищо да се оправя. Аз теб и такъв красавец цял живот ще те обичам. Ще ти родя син — чипоноско!» Виждам, че й е много тежко и категорично се отказвам от любовта й. Глупак! Стигнах дотам, че исках да си сложа край на живота. А Оля — не отстъпва нито крачка, държи на своето си. Благодарение на нея се примирих с тази нова фасада и вече свиквам.“ Като слушаше Олег, той си мислеше колко малко всъщност познава братовчедката си. Велико чудо е руската жена…
Три къси сигнала. Андрей погледна часовниковото табло: беше девет сутринта по корабно време — смяна на орбиталните вахти.
— Тринайсет-девет. Пилотската кабина. Без обратна видеовръзка.
Чашата в ръката му заискри като дъга — пред масата се появи яркото стереоизображение на двама стажант-пилоти. В тежката си екипировка (със златистите ризници на противопретоварващите костюми и шлемовете) момчетата приличаха на раци, нагнездили се в малахитовия калъф на двойното кресло. Позите и изразът на лицата им бяха еднакви, очите им гледаха с любопитство, устните им бяха полуотворени. Андрей се усмихна: Титан беше направил на младежите силно впечатление. По лицата, шлемовете и ризниците им се плъзгаха пурпурни отблясъци. Да, яркият лик на Титан бе способен да потресе всекиго. Още повече на сфероекрана в пилотската кабина, която сякаш бе отворена в пространството.
— Вахта, връзка.
Очите на дежурните се извъртяха, търсейки изображението на говорещия. Блеснаха наклонените цилиндри на амортизаторите и двойното кресло моментално направи пълен кръг за обзор. Последва секундно объркване. Свикнали с видеовръзката, младежите се посмутиха:
— Пилотската кабина на „Байкал“, вахта на радиус полета…
— Кой е на вахта?
Познаха гласа му и почти в хор отговориха:
— Първи пилот-стажант курсант Алексей Медведев!
— Втори пилот-стажант курсант Олег Казаков!
Той се постара да придаде на гласа си твърдост и строгост:
— Първи, доложи параметрите на орбиталния полет.
Видя как стажантите търсят с очи по стереоекрана и преравят подвижните редове на цифрово- буквените данни на полетната експрес-информация. Медведев докладваше високо, с удоволствие и, общо взето, грамотно.
— Добре — похвали го Андрей. — Но е много. Да предположим, че радиационната обстановка в момента не е наша грижа, ще я предоставим на координаторите. Казаков, каква е скоростта на намаляване дистанцията между „Байкал“ и орбиталната база?
— Пет хилядни от метъра в секунда. Около двайсет метра в час.
— А допустимата?
— Не повече от един…
— Защо в рапорта ви няма нито дума за това?
Медведев наведе очи… и изведнъж каза със скрита надежда:
— Разрешете да сваля блокировката от двигателите за корекция.
— Не! Корекцията е след три часа и половина — след акостирането и старта на люгера.
— Тогава наистина няма смисъл… — съгласи се Медведев.
— Ще направите корекцията под ръководството на втори пилот Денис Фьодорович Лапин. Аз напускам борда на „Байкал“.
Младежите се спогледаха. Медведев каза:
— Командире, не ви питаме къде и с каква цел…
— Правилно постъпвате.
— Но има ли надежда, че няма да сте някъде много далеч?
— Повтарям: вместо мен с вас засега ще бъде Лапин. Точно в десет, както обикновено, е капитанският час, вахтената проверка. Да докладвате грамотно и да не се изложите пред капитана. В общи линии всичко е както при вахтите на крайцерския полет… Освен екипировката. Разбирам, че ви се нравят блестящите доспехи, но се страхувам, че другите наши пилоти-професионалисти няма да разберат това. По време на орбитално дежурство противопретоварващата екипировка изглежда малко… екстравагантно.
По лицата на стажантите се изписа състояние, близко до паническото.
— Командире, искате да кажете, че…
— Разрешавам ви да изтичате поотделно в екипировъчната зала преди капитанския час. Не можете да си представите колко ви отиват и на двамата полетните костюми. Довиждане, курсанти! Край на връзката!
— Довиждане, командире! Край на връзката!
Андрей постави чашата сред останалите кристални съдове, доля си кумис и започна да се храни. Погледна черпака на Голямата мечка в екранния прозорец и каза:
— Тринайсет-девет. Преден обзор.
Цялата ширина на обзорното поле се запълни от димящото кълбо на пурпурната атмосфера на Титан. Червеникавооранжевия цвят на плътната (като земната) газова шуба създаваше илюзия, от която сърцето му се свиваше неволно в тревога-илюзия за всеобщ космически пожар. Струваше му се, че „Байкал“ прави радиус-полет над планета, където неочаквано е избухнала унищожителна война. Най-големият спътник на Сатурн, променяйки бавно панорамата на едва различимите пурпурнодимни уплътнения в глъбините на газовата — почти азотна — обвивка, бавно се обръщаше към орбиталното движение на кораба. Сякаш демонстрираше глобалността на огромния вътрешноатмосферен пожар, а едновременно с това и своята планетарно-тромава необхватност. Живописна противоположност на това царство на пурпурните краски беше красиво преливащата се в горния разреден слой на атмосферата ултра-маринова коприна на фотохимичната мъгла: на места с небесносин оттенък, на места — с виолетов и тъмносин като пауново перо. Едновременно с движението на кораба сините и виолетовите пера ту прерастваха в широки, но бързо стапящи се ефимерни арки, ту се превръщаха в гигантски също тъй ефимерни трицветни петна. Тук-там през мъглата се виждаха най-ярките звезди. Право по курса на „Байкал“ с аванс половин километър се движеше спътниковият комплекс „Титан-главен“ — флагманът на орбиталните бази в лунната система на Сатурн, или просто ФОБ на езика на сатурнолозите. Андрей си спомни как предната сутрин, след корекцията на сближаването, щурманът на „Байкал“ Иван Ермаков пусна по адрес на ФОБ: „Чини ми се, че това чудо е избягало от духов оркестър.“ А някой добави: „И по пътя си е разрушило някакъв склад за продукти. Иначе откъде ще има по себе си толкова много бидони, бутилки, кренвирши, салами и консервени кутии!…“ Шегата се оказа заразителна — вече и на него му се струваше, че безекторът¤ на ФОБ „страшно прилича на ненормално голям корнет“, обкръжен с четирите бидонообразни грамади на страничните корпуси, обкичен с най-чудновати по форма пристройки, които разваляха вакуумархитектурната композиция на този внушителен космотехнически комплекс.
Слънцето огряваше горната част на спътника и тя блестеше непоносимо, а десният му (най-близкият до „Байкал“) корпус, където не достигаха преките слънчеви лъчи, бе залян от светлината на фаровете, софитните табла и фойержекторите, които не хвърляха сянка. Сред разноцветните светлинни сигнали се виждаха добре вакуумстворовете¤, лацпортовете¤, оголените вакуумпалуби с ребрата на параваните¤ и пристанищните фиксатори, квадратните отвори на трюмните шлюзове, приличащите на октоподи механизми на разтоварващите шиплойдери¤, двуетажните апарели¤ с лихтери, тендер-лодки и катери в стартовите жлебове, прозрачните колби и валяци на диспечерските рендели¤, кълбата на кабинките за вакуумно обслужване. ФОБ се готвеше за дистанционно прехвърляне на докарания от „Байкал“ товар. С Титан сигурно нямаше да бъде сложно, но за колко време щяха да се справят със совалковото разтоварване при Диона и Рея, трудно можеше да се каже. Щяха да имат работа за седмица-две… Ако не и за три.
