Андрей дъвчеше бавно и разглеждаше щедро илюминирания ФОБ, отбелязвайки си какво се бе изменило на него за една година. Много неща се бяха изменили. Блестеше на слънцето крилото на нова антена за ДВ (далечна връзка). По допълнителните пристройки, каквито преди нямаше, като гъби бяха изникнали различни приспособления. Навсякъде бяха набучени щанги и мачти, чаши на лазерни локатори (лидари¤), странно блещукащи сини кълба върху тубусни удължители, гроздове кристалоподобни блокове на някакви уреди и други всевъзможни стърчащи неща. ФОБ бе изцяло загубил силуета си на кораб…
Преди седем години този космотехнически монстър не беше ФОБ, а експериментален кораб „Дунав“ — първият от клас СМКК-ДК (скоростен многокорпусен контейнероносец за Далечния космос). Проектът на СМКК предизвика ожесточени спорове: скептиците се опасяваха от вибрации на страничните му корпуси. И както показаха полетните изпитания на „Дунав“, имаше защо да се опасяват — вибрациите надвишиха два пъти допустимите. Дори самите скептици не се радваха, че излязоха прави — в края на краищата на Земята не й беше нужна правотата на неуспеха, а рентабилен космически транспорт за сигурна връзка с базите в Далечния космос. Рентабилен означаваше по-бърз и по-товаровместим. Тоест ставаше дума за построяването на многокорпусни свръхкораби от типа „полилей“. Но резултатът от изпитанията на „Дунав“ подействува на някои хора като леден душ.
Възелът на противоречията около проекта на СМКК-ДК все повече се затягаше. От една страна, предимствата на лайнерите от типа „полилеи“ бяха икономически съблазнителни в сравнение с еднокорпусните лайнери тип „моно“. Нечуваната простота на товаро-разтоварителните операции също беше от значение. Да приемеш в товарната орбита на Луната предварително натоварените с контейнери корпуси, да се съединиш веднага с тях в компактен „полилей“, да ги доставиш бързо по предназначение и все така бързо да се освободиш от тях — какво по-просто от това? От друга страна, „Дунав“ претърпя фиаско. Колкото повече увеличаваха коравината на конструкцията, толкова по-силно „полилеят“ се разтърсваше от вибрации. Стигна се дотам, че някои признати авторитети в областта на космическото корабостроене се отрекоха публично от идеята за свръх-кораби „полилеи“. С една дума, идеята бе изпреварила своето време. Стереотипна ситуация, известна от баснята за лисицата и гроздето… По същото време — за кой ли път! — пламна поредният интерес към експериментите с пренасяне на материални обекти през хиперпространството (от космическата станция „Зенит“ до космическата лаборатория „Дипстар“), макар че енергоразходите за килограм полезна маса при такъв начин на транспортиране надхвърляха всякакво въображение. Хиперпространственото грозде беше също полезно. Независимо от това буреносният облак продължаваше да се сгъстява над проекта на СМКК-ДК. Комитетът за усвояване на Далечния космос бе принуден да забави финансирането на проекта. Обаче Сибирското отделение на Главното конструкторско бюро на УОКС се възпротиви решително. След като проведе полетни изпитания на „Дунав“, то обяви, че се заема с цялостната програма на новия проект и с подготовката за построяването на кораби-„полилеи“. Финансовите бариери бяха моментално вдигнати. Първо, на сибиряците по традиция им вярваха, и второ, а сигурно това бе най-важното, Земята беше свикнала да влага средства там, където надделяваше правотата на успеха.
И успехът дойде. Причината за вибрациите бе отстранена твърде просто: отказаха се изобщо от коравата конструкция. В резултат новият експериментален СМКК „Енисей“ с неговото полуеластично каскадно сглобяване на трите концентрични палуби породи сред пилотите тъжно объркване — те буквално бягаха като попарени от предложенията да участвуват в полетните изпитания на новородения свръхкораб. „Аз да карам това тресящо се чудо?! За нищо на света!“ „Извинете, но аз не умея да летя на театрални полилеи.“ „Моля да ме извините, но сте сбъркали адреса: ние с Алик не сме циркаджии. Нали, Алик? Ние сме професионални пилоти. И никога не сме мечтали да стартираме в плетена кошница, голяма колкото стадион. Кажи му, Алик. Кажи на всички, че няма да летим в суперкошници.“ Не всеки можеше да преодолее психологическата бариера и в това нямаше нищо осъдително. Пръв я преодоля Валаев. Трябваше да види човек лицето му една минута преди старта. Скулите му бяха набраздени от опънатите мускули, очите — присвити, а студеният поглед на острите му като гвоздеи зеници смразяваше. На двайсетата секунда от обявяването на готовността те с Валаев, полулежейки в двойното пилотско кресло, извърнаха главите си и се спогледаха. Валаев каза: „Глупости дрънкат, Андрюша! Ще я научим тази грамада да лети. И самите ние също ще се научим.“ Той му отвърна кратко: „Ще се научим!“ А пет секунди преди нулата добави: „Орлите не ловят мухи.“
Валаев беше прав: трябваше да се научат да летят на СМКК — „полилеи“. И най-обикновените маневри (например корекцията в картинна плоскост), които не изискваха никакви усилия при конструктивно нееластичен малък кораб, тук караха пилотите на полуеластичната грамада сто пъти да се изпотяват. „Енисей“ беше сякаш играчка на инерционните сили и изглеждаше немислимо да се управлява променливо- еластичната му архитектура — при всеки маньовър пилотът се чувствуваше като в чиния с желирано ястие. А при пълното спиране, когато гигантският „полилей“ бавно обръщаше наопаки трите си палуби, се пораждаше чувството едва ли не за катастрофа. После свикнаха, натрупаха опит. Достатъчно бе да добият сръчност да „огъват“ кривите на допустимите траектории в зададените участъци на полета и веднага се почувствуваха крале на пространството — никой още не бе се движил с такива скорости. С удоволствие навъртяха на „Енисей“ дванайсет астрономически единици и добиха навици и дипломи за пилоти на „полилеи“. Скоро Валаев бе назначен капитан на „Байкал“ — първия от серийните контейнероносци- „полилеи“. Серията бе продължена в корабостроителницата „Вулкан“ със създаването на цяла флотилия СМКК-ДК: „Лена“, „Тобол“, „Иртиш“, „Вилюй“, „Ангара“ — сибиряците удържаха на думата си. „Енисей“ стана собственост на учебно-тренировъчното депо на УОКС, а горкият „Дунав“, който геройски понесе на изпитателните полигони всичко, което трябваше да понесе един експериментален модел, беше предаден на комплексната експедиция на сатурнолозите като експериментална база: за неописуема радост на зажаднелите за комфорт учени. Героичното минало на „Дунав“ ни най-малко не бе ги трогнало — за това свидетелствуваше новото име на бившия кораб. Име на куче — Фобчо-Бобчо… По време на предишния рейс, когато трябваше да помогнат на сатурнолозите да демонтират групата на главния двигател на „Дунав“, за да освободят безектора за складове и работилници, целият екипаж на „Байкал“ се чувствуваше като на погребение. Дори бе добре, че силуетът на сегашния ФОБ съвсем малко приличаше на „Дунав“. Патриархът на корабите-„полилеи“ бе умрял — да живее кралят на орбиталните бази!…
Сиянието в горноатмосферния слой на Титан угасна. Андрей огледа гълъбовосивата ивица на показалия се отпред терминатор, премести погледа си върху правата и тънка като острие на шпага зеленикавобисерна вертикална линия над пепелната граница на хоризонта. Острието се издигаше бавно, застрашително в черното небе към зенита. Все по-високо и по-високо… Накрая, ка то позлати нежно хоризонта, изплува и скъпоценната „дръжка“ на шпагата. Излъчвайки златисто сияние, „дръжката“ се превърна постепенно в двойноизпъкнала леща (очевидно за сметка на отражението в средните слоеве на атмосферата на Титан). А когато на това продължаващо да се издува лещоподобно образувание му стана тясно в собствения обем, то пусна по хоризонта от двете си страни великолепни дълги светлооранжеви „мустаци“ и изтласка над побронзовялата зона на терминатора огромен, нашироко разпрострял се златистожълт хълм. Хълмът растеше бързо. И сякаш като потвърждение на това, че в Природата няма мащаби, които да не могат да бъдат преодолени, исполинският хълм се превърна постепенно в грандиозна кръгла планина, засланяща едва ли не половината титанианско небе, набраздена вертикално от меки, пухкави дипли и снопове гълъбов, мътножълт, мътнозелен и кафянокафяв дим. Това беше негово Супервеличество Сатурн!… Отпивайки от кумиса, Андрей с интерес (макар че неведнъж го бе виждал) дочака пълното изгряване на раирано- пухкавата грамада. Не искаше да изпусне „ефекта на изплуването“, което винаги правеше силно впечатление. На тези, които са виждали само изгревите на Луната над Земята (или дори на Земята над Луната), този ефект не е известен поради миниатюрността на нощното светило. А при изгряването на Юпитер или Сатурн се създава илюзията, че планетата-гигант, едва показала се над хоризонта на който и да е свой достатъчно близък спътник, гледа да пропълзи ниско над главата ти. Картината бе фантасмагорична — неизразимо зрелище, два огромни свята, изправени един срещу друг. Истинска награда за онези, които летяха!
Веднага щом „Байкал“ попадна в сянката на планетоида, Андрей премести погледа си върху повърхността на Титан. Осветена от Сатурн, тя както и преди имаше сивоопушен вид, но сега, лишена от богатството на пламтящите краски, напомняше донякъде много стар, излинял и силно протрит килим. В глъбинните слоеве на атмосферата проблясваха виолетови светкавици. Той потърси с очи луциферидата (без особена впрочем надежда да я открие). Казваха, че това явление не е чак толкова рядко, но миналия
