щурмана тази „индустриална“ грамада, покрита с призрачно блестящ защитен слой стъкловиден керамлит, наистина много прилича на връзка многорегистрови саксофони. Призрачните облаци на Титан хармонираха с тази чудновато-призрачна конструкция в призрачната светлина на Сатурн… След слънчевите пещери му бе нужна някоя и друга минута, за да постави всичко на мястото му — да върне на всичките тези „призраци“ правото на вещественост и, обратно, да осъзнае, че ефектната панорама на Байкал е илюзия, стопроцентова измама. Но прегърнал илюзията, човек стои по-здраво на краката си.
Андрей скочи в атриума. Падайки, чу как въздухът долу зашумя.
В карпона¤ на средната палуба въздушният вихър го отнесе право на последната площадка. Тук също беше безлюдно. В „прозореца“ на страничния обзор се виждаха порозовелите в титанианското утро висящи цилиндри на контейнероносните и танкерните корпуси (на жаргона на техниците-екзоператори¤ — „минарета“). Танкерното „минаре“ номер 18 беше протекло: предната му муфа се бе откъснала заедно с импулсния фар и сред мръснозелените следи от облицовката се жълтееше натрупана замръзнала пяна. Изглежда, товарът беше химически. Андрей си представи какво им е на каскадните системи при засилване и спиране и му стана жал за екзоператорите. Пилотите и екзоператорите добре се разбират. Имат общ враг — претоварванията. По време на маньовър, когато пилотът не бива да използува всички средства на противопретоварващата защита (иначе просто не може да почувствува динамиката на корабните маси), екзоператорите изпълняват функцията на асистенти и често също се оказват незащитени. А след маньовъра те, горките, на всичко отгоре трябва да пълзят по „полилея“ и да разчистват бойното поле. Пилот, за когото екзоператорите казват „нашия пилот“, може да се счита професионалист от висша класа.
Андрей погледна отново часовника си. Сигурно Копаев бе вече на мястото на срещата. Тогава да тръгва.
Полегат пандус водеше навътре в карпона към светещите отвори на ветротунелите. Засилване по наклона, скок с главата напред в гофрираната тръба на тунел номер десет, усещане за безтегловност и солиден удар на плътните въздушни струи в гърба. Принудителен ветрополет.
Тунелът се разшири, скоростта забележимо намаля. Андрей летеше по правоъгълен коридор с прозрачен под и стена отляво. Отгоре и отдясно го съпровождаха ярки витражи — композиция на спортни теми. През светлите петна на пода се виждаха четири етажа ветротранспортни коридори — на най-долния плуваше в обратна посока фигурка в оранжев комбинезон. В спортните зали отляво нямаше никой. Екипажът бе зает с работа по авралната програма, пътниците бяха напуснали борда още вчера.
На последната площадка блещукаха сини звезди. Андрей пробяга известно разстояние по инерция и чувствувайки, че с всяка крачка в полето на изкуствената гравитация теглото му се увеличава, зави към тунела с кинематичните витражи: тумбести каравели се клатеха като патици сред високи вълни и високочели делфини прелитаха тромаво над тях по стръмни траектории. В края на тунела светеше широк овал. Приближавайки се към него, Андрей по навик примижа. Овалът се разтвори — в очите му блесна слънцето…
Той тръгна по пътеката под лъскавозелените листа на изкуствените банани. Късата пътека го изведе на друга, изпъстрена от сенките на решетестия навес. Отдясно видя дървените жалузи на аерария, отляво — редица ниски палми. По стволовете им се червенееха снопчета груби като меча козина власинки и твърди ветрилообразни листа. Благодарение на Валентина той се беше научил криво-ляво да разпознава различните видове палми и сега всеки път си припомняше, че тези се наричаха „нискорасли хамеропси“. Изкуствените листа на бананите изглеждаха живи и сочни, а естествените хамеропси, обратно, като щампирани от пластмаса. Не бяха особено красиви. Най-голямото им предимство беше безразличието им към претоварванията (важното бе корените им да не изхвръкнат от сандъчетата).
Андрей плъзна поглед по празните легла и шезлонги в аерария, влезе в гардеробното помещение и бързо се съблече. Решетестият таван пропускаше светлина и топлина, миришеше на нагрято дърво. От жалузите полъхваше хлад — усещаше го по голите си крака. Идваше откъм басейна. Температурата на водата сигурно бе под нормалната. Чудесно! Стягайки колана на банските си гащета, той погледна през пролуките на жалузите. Под прозрачната вода се жълтееше дъното. Противоположната стена на басейна не се виждаше — блясъкът на естествената вода се сливаше с блясъка на илюзорната лагуна на някакъв атол; по кръглата пясъчна коса стърчаха високи палми. В басейна беше непривично тихо — не се чуваше никакъв плисък.
Той се изкачи по витата стълба на трамплина и едва сега видя Копаев. Представителят на МУКБОПР лежеше по корем на парапета, облечен, подпрял с юмрук главата си, загледан във водата. Андрей неволно премести погледа си към предишното място на плажа. И не повярва на очите си. Вчера (веднага след корекцията на орбитата) той сам бе видял как три свободни от вахта момчета, действувайки весело с пневмохоботите на монитора, насипваха гранулирана пластмаса по плажното корито; когато той, загубил търпение, скочи в още ненапълнения догоре с вода басейн, те се търкаляха и преобръщаха един друг в купищата пластмасов грах, голи, по бански, и крещяха с все сила — „грахът“, докаран от долния бункер, не бе успял още да се стопли и беше студен като лед. А днес пластмасовата настилка бе изчезнала някъде.
Копаев го видя и му махна с ръка. Облеченият Копаев и оголеният, сякаш ограбен плаж го ядосаха. Той се залюля на трамплина. Силен тласък. Тройно задно салто, плясък. Водата беше ледена като в река през зимата. Ядът му изчезна.
— Здравей! — каза Копаев. — Добро утро!
— Здравей! — Андрей се хвана за перилата на трапа и изскочи от водата. Приближи се до Аверян Копаев, оставяйки по парапета мокри отпечатъци от краката си, ронейки капки вода. Видя чантата му — обикновена пътническа чанта — и си помисли: „Дали пък няма да си имам спътник? Или може би компаньон?“ Седна и го попита: — За какво ще говорим?
— Голият на облечения не вярва — пошегува се без усмивка Копаев и почна да се разсъблича. — Още по-малко мокрият — на сухия. — Скочи във водата. Заплува шумно към стълбата, излезе. Андрей го наблюдаваше. Копаев обърса с длан капките от лицето си и каза: — Ей сега идвам… — Дошляпа, пръхтейки, седна до него и, кой знае защо, приглади мократа си светла коса. — Има ли нужда да се представям?
— Не — отвърна Андрей.
— Водата е ледена, няма кой да я стопли… Май че трябва да ти се извиня.
— За студената вода ли?
— За твърде ранното телепосещение. Тук съм нов човек и… С една дума, всички тънкости на корабния етикет още не ми са…
— Добре, стига и ти.
Андрей гледаше илюзорния ландшафт. Изкуственият вятър мърдаше листата на изкуствените палми. Изкуственото слънце отстъпваше по яркост на истинското, но се справяше добре със задълженията си, правеше хубав загар. До него седеше загорелият Копаев, който се справяше добре с чуждите задължения (щурманът смяташе Аверян за един от най-добрите координатори). Андрей трябваше да признае, че службата за космическа безопасност солидно подготвя и конспирира хората си.
— До старта на люгера има два и половина часа — каза Копаев. — Хайде да обмислим кой ще лети на Япет.
Андрей вдигна вежди и отговори сухо:
— Ще полети този, комуто е възложена работата на експерт.
— Андрей, на теб са ти възложили моята работа.
„Жалко — помисли си Андрей. Той се беше настроил да се види с капитана на «Анарда». — Интересно е обаче с какво е привлякъл вниманието им старият танкер?“
— Нали разбираш — експертизата на танкера никому не е притрябвала — добави Копаев. — От ясно по-ясно е, че „кашалотът“ отдавна е остарял и трябва да се отпише.
— Мда. Е какво… Всъщност няма да преча на функционерите на космическата безопасност — Андрей стана. — Приятен полет, желая ти синхронна безекция¤. Предай сърдечни поздрави на капитана и на орбиталния екипаж.
Преди да скочи във водата, той помасажира мускулите на раменете и гърдите си. Копаев го гледаше от долу на горе.
— А, документите! — сети се Андрей. — Да ти ги дам ли?
— Седни, моля ти се. Трябва да поговорим.
