— За какво? Нали ти казах: нямам намерение да ти преча.
— Да. Ами да помогнеш?
— Да помогна ли? — Андрей погледна събеседника си. — В какъв смисъл? На кого?
— В прекия смисъл. На мен, на себе си, на децата си. На човечеството.
— Остави ти човечеството. Предлагаш ми да бъда твой асистент ли?
— Не. Казах, че са ти възложили моята работа — буквално така е.
— Почакай моля ти се… Морозов знаеше ли?
— Не. Но те утвърди за експерт по наша молба.
Андрей седна, без да каже дума.
— Наистина, това съвсем не значи, че сме те притиснали и няма накъде да мърдаш — продължаваше Копаев. — Ти не си сътрудник на МУКБОПР и, както се казва, твоя си работа — можеш да постъпиш както си искаш. Ще ти кажа откровено, че не съм във възторг от перспективата да ти отстъпя работното си място и бих се радвал на твоето несъгласие. Но ръководството на оперативно-следствения отдел смята, че на танкера аз имам по-малко шансове да постигна нужния резултат, отколкото Андрей Тоболски.
„Това се казва маневра!…“ — помисли си Андрей, разглеждайки събеседника си в упор. Видът на Копаев наистина не беше весел.
— Остана да разбера — добави Копаев — как гледа на мнението на нашето ведомство самият Тоболски.
Андрей мълчеше. Аверян седеше неподвижно, забил поглед във водата. Лицето му беше съвсем безизразно.
— Сериозно ведомство — проговори Андрей. — Изглежда, няма да ни направи чест, ако не се вслушаме в мнението на неговото ръководство… Но отбележи си — аз поставям едно условие. Пълна откровеност от твоя страна, пределна яснота. Никога не съм замислял истории зад гърба на някого и не мога да търпя, когато правят това зад моя собствен гръб.
Очите на Копаев се впериха някъде в далечината.
— Длъжен съм да те предупредя — каза той. — Възможно е работата да бъде тежка за теб.
— Риск ли има?
— Не мисля. Едва ли. Макар че и това не е изключено. Но аз имах предвид сложност от друго естество. Пилотите от УОКС обикновено не си представят много добре нашата работа.
— Кой е виновен в случая? Всичко при вас е под ключ, секретно. Аз например никога не съм държал в ръцете си истински палер.
— Разбирам те — кимна Аверян. — Главата ти е пълна с детективска каша. Тъмни коридори в стария танкер, палер под мишница, преследване, стрелба… Само че няма с кого да се сражаваш там. На борда на „Анарда“ има само един човек и той е капитанът.
— Ти… сериозно ли говориш? Само Мъф Аган ли е на танкера?
— Да, по данните на сектора за орбитална експлоатация.
— Да не би в тоя сектор да са се побъркали?! — избухна Андрей. — Какво, дявол да го вземе, гледа МУКБОПР?
— Не викай — помоли го Копаев и се огледа. — Ревеш като мамонт.
— Плюя на вашите секрети! — изсъска Андрей. — Захвърлили човека сам-самичък на орбитално закотвяне! Я теб да те оставят на някоя ръждива, мръсна бъчва, на борда й да няма никой и до най- близката база да са милион километри?!
— Ами направи му компания. Ако имаш късмет, ще разбереш причините за доброволното му усамотяване.
— Доброволно ли? — попита недоверчиво Андрей. — Глупости! Позволи ми да не ти повярвам.
— Не, ти ми позволи аз да не ти позволя. Това са факти.
— Какви факти? Откъде?
— От чекмеджетата на родния ти УОКС. Как ги искаш — разбъркано или подред?
— Добре… давай подред.
— Свивай пръстите си и отбелязвай. Преди една година „Анарда“ е снета от юпитерианската линия и изпратена тук — на котва до Япет. Екипажът според вашите ритуали се сбогува с кораба, пролива оскъдни мъжки сълзи и преминава на борда на „Сойма“…
— Случвало ли ти се е да се сбогуваш с кораб?
— Понякога с корабите се сбогуват много по-сантиментално, отколкото с хората… Та сред тези, които се върнали със „Сойма“ в Леонов, липсвал капитанът на „Анарда“. На вашата администрация, която имала намерение да изпрати тържествено на заслужен отдих ветерана от Далечния космос, не й оставало нищо друго, освен да вдигне рамене. Свий първия си пръст.
— Ами администрацията на системата на Сатурн?
— Нищо. „Титан-главен“ с известно закъснение съобщил на Луната, че Аган започнал на своя глава комплекс подготвителни работи на „Анарда“. Без да дочака актовете за снемането и предаването на кораба, правел почистване на танковете, стерилизация и полуконсервация на каютите, демонтаж на полетното оборудване, ремонт на някои малки уреди…
— И всичко това сам? Без участието на орбиталния екипаж?
— Отказал се най-вежливо от услугите му. Свий втория си пръст. Нещо повече, Аган обещал до идването на монтажниците-строители да завърши подготвителните работи почти в пълен обем.
— Но нали „Титан“ е длъжен…
— Какво „Титан“? Това е добре дошло за тях. Затънали са до гуша в строежи — монтират едновременно две стационарни бази и шест орбитални. Канят се да разширяват базата на космодесантчиците „Снежният барс“, на ред е изследователската станция „Фермоар“ в Пръстена. Освен проблемите и грижите останалото все не им достига: време, работилници, оборудване, материали. Днес бях свидетел на разговора между Валаев и стопанските ръководители на „Титан-главен“. Валаев им сложи документите на масата — сиреч радвайте се, земляци, докарали сме ви със сибирския обоз планина от стоки. Те се запознаха с документацията и му казаха: „Малко са. За системата на Сатурн това е капка в морето. Трябват ни сто пъти повече стоки. Системата ни е богата, ще си върнем дълговете с лихва.“ Един от тях огледа капитанския салон и започна да цъка: „Брей в какъв разкош живеете! А при нас учените от Пръстена спят където намерят. Половината от тях спят в условията на безтегловност, не вярвате ли? В банята, срам ме е да кажа, ей такъв списък виси. С каква цел ли? Ако искаш да се изкъпеш — напиши фамилията си и чакай ред. Не можем да направим отсек с баня за уважаваните хора. Няма метал, няма керамлит, монтажниците са заети. Двайсет тона най-обикновена пластмаса са проблем!“ Валаев седеше пред тях като на тръни. Всичко, което можа, им даде от корабните запаси. Ето дори настилката от плажното корито изгребаха…
Андрей чувствуваше върху себе си изучаващия поглед на Аверян и това го дразнеше.
— В общи линии ми е ясно — прекъсна го той. — Няма да дойде скоро ред на „Анарда“.
— Андрей, пръв от всички ни това е разбрал Аган.
— Да допуснем. Е, и?
— Ами свивай пръсти де! В резултат ще се получи среден пръст, какъвто Аган показа на УОКС в отговор на предложението да излезе в оставка. Той надхитри цялата ви администрация и постигна желаното от него усамотение, без да излиза в оставка. И сега е насаме с милиардите звезди и на милиони, както ти вече имаше случай да отбележиш, километри от най-близката база. Благоволете да го видите — Диоген от Далечния космос. Имаш ли някакви възражения? Какво ще кажеш?
— Имам — рече Андрей. — Преди година и половина в Леонов, на занятията по преподготовка често се виждах с Аган. Понякога разговаряхме. Веднъж, обсъждайки някаква професионална тема, се заседяхме в хола на хотел „Вега“ почти до сутринта. Не забелязах никакви признаци на мизантропия… За колегите си се изказваше с уважение и топлота, приятно ми беше да общувам с него.
— Думите ти биха учудили екипажа на „Анарда“.
— Не може да бъде. Аган е много компетентен специалист, екипажът се отнася с почит към своя капитан.
— Да, но всички до един смятат, че е саможив.
— Може би възрастта си казва думата…
— Изглежда ли стар?
