— За „Лунна дъга“ ли?… Не. Има ли значение?
— В разговора си на професионални теми с първия пилот на „Байкал“ бившият първи пилот на „Лунна дъга“ не е казал нито дума за рейдера, на който е летял дълги години, а е имало за какво да си поговорите. Само рейдът до Уран колко струва…
— Не, за системата на Уран той изобщо нищо не спомена.
Аверян поклати глава:
— Пропуснал е. Струва ли си да споменава за някакви си дреболии, свързани с Оберон. Като че ли е много важно търсенето на изчезналия рейдер „Леопард“, катастрофата на Оберон, гибелта на шестимата членове от екипажа на „Лунна дъга“. Чудо голямо!…
— Излиза, че Аган е участвувал в тия събития?
— Професионалният разговор на Аган с теб е бил рядко съдържателен. — Аверян свали очилата и ги окачи на перилата. — Помниш ли поне нещо за оберонската епопея отпреди десет години?
Андрей се извърна и се загледа в искрящата вода на лагуната. Тогава той летеше като пилот-стажант по марсианската линия на танкера „Айгул“. Екипажът скърбеше за тайнственото изчезване на „Леопард“. По време на вахтите всяко съобщение от борда на „Лунна дъга“ се обсъждаше. Вестта за гибелта на началника на рейда Николай Асеев потресе пилот-стажанта… На лунния ринг този великан бе един от най- забележителните боксьори тежка категория и като магнит привличаше спортуващите младежи.
Андрей си спомни кадри от филма за оберонския смерч. Десантчиците на „Лунна дъга“ бяха в разноцветни скафандри. Изглежда, се разпознаваха един друг само по цвета, но тогава той лесно позна Асеев. Веднага му направи впечатление десантникът в лилав скафандър с лилави искрящи катофоти, защото този скафандър беше по-голям от останалите…
— Аз познавах Асеев — каза Андрей.
— Кого познаваше още от загиналите на Оберон? Ще ти припомня имената им: Мстислав Бакулин, Аб Накаяма, Леонид Михайлов, Рамонт Джанела и командира на групата десантници Юс Елдер.
— Никого. Бях още съвсем млад и неопитен курсант.
— Ами другите, които се измъкнаха от оберонския капан?
— Виждаш ли… — Андрей се почувствува неудобно. — Вестта за гибелта на Асеев така ме…
— Разбирам. Добре. Познаваш Аган. Ами Тимур Кизимов? Дейвид Нортън? Едуард Йонге? Жан Лоре?
— Жан Лоре… Не помня такъв. Останалите ги познавам. Че кой не ги познава — все известни космодесантчици.
— След събитията на Оберон Лоре веднага излезе в оставка — поясни Аверян. — Впрочем Нортън, Йонге и Кизимов също проявиха нервност и се опитваха да си подадат предсрочно оставката. Обаче след като УОКС ги премести от Далечния космос в десантния отряд на Меркурий, мирясаха. Какво им е пречило да работят в системите на външните планети, — не е ясно. Поведението на Аган беше друго. Далечният космос и сега не го плаши. По-скоро обратното…
— Но нали Кизимов, Нортън и Йонге сега са в оставка?
— Сега — да. Външно у тях всичко изглежда благополучно: ветераните от Космоса заслужено си почиват. Живеят усамотено и тихо. Нортън и Йонге в Америка, Лоре в Европа, Кизимов в Азия. Само Аган, кой знае защо, се засели в системата на Сатурн, недалеч от Япет…
— Какво си се хванал с Аган! Е, да кажем, че характерът му не е като на другите.
— Да, да кажем, че на всичките характерите им са по-особени — не беше ясно дали възразява, или се съгласява Копаев. — Но кое е странното: и петимата имат една обща черта — необщителност.
— С други думи, в МУКБОПР смятат, че необщителността на петорката е космическа „придобивка“. Но аз вече се бях досетил за това.
— А беше ли се досетил, че преди катастрофата на Оберон никой от тях не е проявявал склонност към усамотяване?
— Ама вие какво искате? — попита Андрей. — След драмата на Оберон всичко при тях да е както преди ли?
— Труден въпрос. Но най-малкото, което можем да искаме от тази екзотична петорка е всеки от тях да бъде човек.
— Най-малкото ли?
— Да. Те не са хора, Андрей.
— Какво?
— Не са хора — подчертано ясно каза Аверян. — И там е цялата работа. — Той пусна с трясък перилото на стълбата, скочи на парапета и тръгна към дрехите си.
Андрей улови машинално падащите очила и постоя известно време, опитвайки се да определи отношението си към думите на Аверян. Разбираше, естествено, че по логиката на тези мигове той трябваше да бъде зашеметен, смаян или поне объркан. Но не чувствуваше нищо подобно. Нищо освен собствената си безпомощност — като на кръстопът в непозната степ. Не можеше да се застави да се усъмни в човешкото естество на Аган. Но глупаво бе и да смята Копаев за идиот. Във всеки случай положението беше сложно. Щеше да му се наложи да промени своето отдавна утвърдило се мнение за МУКБОПР. Андрей окачи очилата на предишното им място и се загледа в представителя на МУКБОПР, който обуваше жълтите си панталони.
Копаев се върна при него и Андрей видя съвсем отблизо зениците на сивите му внимателни очи. Копаев стоеше и гледаше събеседника си право в очите. В ръцете си държеше чантата, черният пуловер бе преметнат през загорялото му рамо като плажна кърпа.
— Е — промърмори Андрей, — какво си се втренчил в мен?
— Просто така… Стори ми се, че този информационен удар те потресе.
— Гледаш дали наистина съм в пълен нокдаун? Не си забравил да броиш резултата май?
— Взимам реванш за загубата си във финала — Аверян кимна към аерария. — Да отидем там, трябва да ти покажа нещо. Тук е твърде светло.
Вече като вървяха, той му съобщи доверително:
— Всеки един от тази петорка нехора все още има в себе си ред чисто човешки качества. И то не само на думи. Някои постъпки и… Общо взето, в нашата система пред понятието „нечовек“ ние засега предпочитаме кодовото название „екзот“.
Андрей почувствува облекчение.
4. Принцът върху граховото зърно
В аерария Копаев се огледа внимателно и тръгна мълчешком към гардеробното помещение.
Андрей затвори след себе си бамбуковата врата и видя, че Копаев разглежда дрехите на окачалката.
— Моите са — поясни Андрей.
— Предполагам — измърмори Копаев. Вдигна нагоре глава и по лицето му се отпечатаха сенките на таванската решетка. Целият стана раиран като зебра. — Къде е… автоматичното управление с устна команда? Все не мога да свикна.
„Продължава да се прави на ударен“ — помисли си Андрей и заповяда на автомата:
— Четирийсет-петнайсет, горните светофилтри.
Решетката потъмня — цялото помещение стана изумрудено. Блясъкът на водата, който се виждаше през жалузите, сега, кой знае защо, имаше като че ли розов оттенък. Андрей седна на твърдия диван, погледна чантата в ръката на моментално позеленелия Аверян и добави:
— Маса.
Изпод настилката на пода се показа пластмасова цветна пъпка, разтвори се като палачинка и се превърна в плот на маса. Представителят на МУКБОПР промърмори одобрително под носа си: „Обожавам тези скрити мебели!“ Седна, порови в чантата си и сложи на масата кутията на фотоблинкстера. Понечи да я отвори, но Андрей го хвана за ръката:
— Чакай. Все пак… какви са те? Нехора? Или екзоти?
— Мога да ти дам колкото си искаш наименования…
