случва в момент на сериозна опасност: главите на двамата намиращи се наблизо непознати десантчици се извърнаха бавно към него и той видя два чифта очи: едните — стоманени на мускулесто сурово лице и другите — хипнотично втренчени, безцветни. Десантчиците огледаха остроумния, а с него и всичките „младоци“, обърнаха се и отново замръзнаха като изваяния със скръстени на гърдите ръце. Нищо не се случи, но всеки от „младоците“ се почувствува така, сякаш го бяха хванали вежливо за яката и здравата разтърсили. Жалко зрелище: купчина „млади петлета“, до които бяха замрели две „диви котки“ (на ръкавите си десантчиците имаха емблеми с муцуни на кугуари). По-късно той разбра, че човекът със скулестото лице и стоманените очи е Дейвид Нортън — често го срещаше в лунната столица. Ала „човека с безцветните очи“ му се случи да срещне отново едва сега. Значи това беше Мстислав Бакулин…
— Леонид Михайлов.
Пълна противоположност на Бакулин, Леонид правеше впечатление на човек, който винаги си има нещо наум — спокоен, внимателен, но явно склонен към иронично светосъзерцание. Тъмна коса. Правилни, приятни черти.
— И последният — каза Аверян. — Аб Накаяма.
Типично азиатско лице. Широки скули, тесни очи с точни зеници на снайперист, силно извити вежди. Нищо особено, ако не се смята твърде дългата за професионалист-десантчик лъскавочерна коса.
— Ето ти и… цялата портретна галерия на загиналите на Оберон — Аверян подръпна два-три пъти косата на темето си.
— На петимата загинали — възрази му Андрей. — Доколкото помня, шестият трябваше да бъде командирът на групата десантчици от „Лунна дъга“ Юс Елдер.
— Между другото Юс беше най-близкият приятел на Мъф Аган.
Андрей улови върху себе си погледа на Копаев и попита:
— Е, и?
Копаев сведе очи.
— Споменавал ли ти е Аган за Елдер по време на вашите разговори?
— Не — Андрей почувствува раздразнение.
— Струва ми се, че ти недоумяваше защо през последните десет години Аган е имал един-единствен приятел — Андрей Тоболски…
— А на мен ми се струва, че ти знаеш защо.
— Зная.
— В такива случаи е по-уместно да се казва „досещам се“.
— Виж сам.
Андрей погледна фотоблинкстера, видя своя портрет и премести погледа си върху Копаев.
— Не, погледни внимателно.
Андрей погледна по-внимателно и се намръщи.
— Какво ще кажеш сега?
— Това не съм аз — отвърна Андрей. — Прилича на мен… Много. Но не съм аз.
— Така е, не си ти. Юс Елдер е. Загиналият на Оберон приятел на Мъф Аган.
Аверян изключи фотоблинкстера. Няколко секунди Андрей следеше как загорелите пръсти на Копаев затварят закопчалките на чантата. Опомни се и каза:
— Почакай, Аверян… защо преди…
— Никой не е обърнал внимание на вашето необичайно сходство с Елдер ли? — Копаев облече пуловера си, издърпа ръкавите надолу. — Много просто. Портретът на Елдер е направен преди около дванайсет години — тогава, когато командирът на десантчиците е бил на четирийсет години. За да почне да бие на очи твоята прилика с Елдер, е трябвало ти… ее… малко да възмъжееш. През последните години това е станало. Но от друга страна, и броят на очите, които биха могли да отбележат тази възмъжала прилика с отдавна загиналия десантчик, е намалял чувствително. Някои вече ги няма, други са далече… В оставка например. Пък най-сетне кому ще се обърне езикът да ти заяви направо: така и така, Андрей Василиевич, вие приличате на един мъртвец. Това не е комплимент, нали?
Андрей гледаше някъде покрай Копаев. В главата му беше истинска каша. Въпросите, които имаше намерение да зададе на Аверян, се бяха изпарили до един. Всичките ги беше забравил. Като че ли след запознаването му с външността на Елдер всичко останало се бе изместило, бе се плъзнало в други плоскости на усещанията.
В последно време много неща в живота му бяха започнали да се изместват, да се изплъзват — за него, човека с твърдата крачка, бе настъпила истинска поледица. И най-вече в отношенията му с Валентина. На пръв поглед нищо свръхособено не се бе случило: е, нямала е настроение да се срещнат и толкова. Но нали веднага нещо се плъзна нанякъде, нещо рязко се измести. И после — Валаев… Първо Ярослав, без да извести приятеля си (може да се каже и члена на командния съвет на кораба), дава съгласието си неговият главен пилот да бъде въвлечен в подозрителната идея с експертизата на танкера. После съжалява, разкайва се — извини ме, не знаех, за пръв и последен път ще ми бъде, макар че още в кабинета на Морозов двойственият смисъл на експертизата му е бил ясен. Добре, в името на дружбата им ще трябва и това да преглътне. В края на краищата орлите не ловят мухи. Ярослав е отстъпил под натиска на МУКБОПР — нищо особено на пръв поглед. Но върху старата им дружба бе паднала сянка, нещо едва доловимо се бе изместило… Сега пък — историята с Мъф Аган. Тоболски не е бил нужен на Мъф просто така. Нужен му е бил в образа на Елдер. Мда… Жена. Другар. Приятел… Андрей почувствува, че не е седнал удобно: сякаш трън се бе забил в бедрото му. Напипа под себе си нещо твърдо и бодливо. Беше пластмасово „грахово зърно“ — грапава частичка от плажната настилка.
— Принцът върху граховото зърно — изкоментира Аверян. — Впрочем за последен път в този рейс си принц. Тия дни колегията на УОКС трябва да те утвърди за капитан на „полилея“ — въпросът е решен. Андрей Тоболски — капитан от Далечния космос… Добре звучи…
„Звучи — помисли си Андрей. — Жена, другар, приятел. Другар, приятел, жена…“
Хвърли „граховото зърно“ зад гърба си, стана, заповяда на автомата да прибере светофилтрите. Приближи се до закачалката с дрехите.
— Исках да те попитам нещо, но забравих какво беше?… А, да! Какво всъщност трябва да правя на борда на „Анарда“?
Примижавайки от нахлулата светлина, Копаев отвърна:
— Зависи за чии интереси…
— За вашите, естествено. На вашето ведомство.
— Нищо.
— Тоест, как така нищо?
— Нищо в абсолютния смисъл на тази дума. — Копаев вдигна рамене. — От една страна, на борда на „кашалота“ ти си официален гост — технически експерт. От друга — приятел на Аган. Тъй че занимавай се по малко с работата си, прави компания на приятеля си. Закъде да бързаш, има време. Цели две седмици. „Байкал“ няма да замине без теб.
— Ни най-малко не се съмнявам.
— Като се върнеш обратно, не забравяй да споделиш с мен впечатленията си.
— Това ли е всичко?
— Общо взето — да.
Андрей пъхна главата си през отвора на пуловера и погледна Копаев:
— А по-конкретно?
— По-конкретно… — Аверян впери очи в златната емблема на пилота, сякаш я виждаше за пръв път. — По-конкретно, предполагам, че Аган ще се радва да бъдете заедно. Но ако неочаквано забележиш, че по някаква… дори и да е необяснима причина присъствието ти започне да му дотяга — веднага се махай оттам. Незабавно! Остави приятеля си на мира. Поне за известно време.
— По друг начин аз не постъпвам.
— Е, знаеш ли… всичко става…
Копаев седеше неподвижно, видът му беше уморен и като че ли малко виновен. Андрей обу обувките си, без да откъсва поглед от представителя на МУКБОПР.
— „Байкал“ има връзка с „Анарда“ веднъж в денонощие — продължаваше с уморен глас Аверян. — Ако
