за едно денонощие не си забелязал на борда на танкера нещо такова… хм… странно, ще завършиш с фразата: „Поздрави на момчетата — на целия корабен екипаж.“ В противен случай условната фраза в края на връзката е: „Поздрави на всички.“ Ако ли пък там, на танкера, стане съвсем непоносимо за теб, ще ми съобщиш за това с думите: „Тъгувам, много тъгувам за вас.“ Запомни ли?
— Езикът на лицемерието е прост, не е трудно да се запомни.
— Езикът на разузнаването. И ако все пак „затъгуваш“…
— Стига, разбрах — ти ще долетиш и ще ме смениш. Диванът изскърца, Копаев стана. — Добре — каза Андрей. — Ще се опитам сам да се оправя.
— И така, да чакам ли връзката?
Андрей стисна протегнатата ръка на представителя на МУКБОПР.
— Да.
— Желая ти всичко най-хубаво! — вече някак си много искрено и топло изрече Копаев.
Андрей отвори леката бамбукова врата. В нашарения от сенките аерарий беше безлюдно както преди.
— Виж, има още нещо… — рече подире му Копаев.
— Какво? — Андрей с гърба си почувствува нещо недобро.
— Опитай се само да ме разбереш правилно и… да не ми задаваш безполезни въпроси — все едно няма да мога да ти отговоря. Аз не те лъжа, като казвам, че на танкера няма никой освен Аган. Това е истина.
— Вярвам ти — каза през рамо Андрей.
— Но ако на борда на „Анарда“ ти се случи да видиш… с една дума, не само Аган, не придавай твърде голямо значение — отмини и се направи, че нищо не си забелязал. Трудно е в такива обстоятелства да демонстрираш хладнокръвие, но се опитай. Друг съвет не мога да ти дам.
Андрей се обърна назад. Копаев, с ръце в джобовете, гледаше през жалузите блестящата на слънцето вода. Черният пуловер на гърба му бе обтегнат — ясно се четеше сребърният надпис „Байкал“. Андрей така затръшна вратата след себе си, че решетестата преградка избумтя.
На няколко метра от павилиона той забави крачка. Спря. Вълната от ярост се бе отдръпнала от него. Погледна под краката си, наведе се и вдигна едно пластмасово „грахово зърно“. Може би същото, което бе хвърлил зад гърба си, когато седеше на дивана. Потъркаля грапавото топче в дланта си. Всъщност защо само Копаев трябваше да си бие главата за цялото човечество? Защо онова, от което бе разтревожен функционерът на МУКБОПР, не трябва да тревожи в същата степен всеки, който и да е член на световната общност на хората? Да кажем, и Андрей Тоболски? На какво основание Тоболски си позволява да живее наготово? Като принц. Принц върху грахово зърно…
Той погледна затворената врата. Върна се, дръпна я и направо от прага каза на неподвижния черен гръб със сребърен надпис:
— Хората са твърде много заети, Аверян. Със своите си работи, със себе си. Извинявай, и аз не бях изключение.
— А сега?
— Сега в мен се появи желание да гледам другояче на всичко. С една дума, земляк, не се тревожи много за мен.
Аверян се размърда, блесна среброто на гърба му, ръцете му бавно се измъкнаха от джобовете.
— Благодаря ти, Андрей.
— Всичко е наред.
Оставаше му много малко време. Трябваше да се сбогува с Валаев и да отиде на пристана. Интересно кой ли пилотира днес люгера? Добре ще бъде да е Яан Сип. Феноменално мълчалив момък. Щяха да пътуват до Япет с гаранция, че няма да има никакви въпроси.
Мъртвец под саван — така наричат пилотите от УОКС Япет. С един такъв лек хумор. Впрочем много по- важно е, че Япет е бил баща на Атлант и Прометей.
5. Пасаж, изпълнен на четири ръце
Разходката в новолялинския парк им хареса. Местността беше живописна. Имаше много стари дървета, покрити с мъх, но не миришеше на гнило, парцелите бяха грижливо поддържани. В букета на леките горски мириси бе успял вече да се промъкне ароматът на есента, тук-там проблясваха жълтите визитни картички на листопада — първите през втората половина на необикновено топлия август.
Жълтите листа явно заинтригуваха Валентина. Тя ги разглеждаше внимателно, с професионален (Андрей го чувствуваше) интерес. Искаше да я попита по какво се отличава увяхващият лист на уралското дърво от своя кавказки събрат, но се отказа. Веднъж някакъв негов банален въпрос по време на разходка в крайморския парк вдъхнови Валентина да му изложи всичките си знания, придобити от науката за семейство реликтови, кажи-речи, през последните петстотин години. Лекцията беше толкова дълга, а нощта — толкова лунна… Той си взе бележка: в присъствието на Валентина лириката за него, колкото и да е странно, е несъвместима с ботаниката. Или едното, или другото.
Надвечер небето над лесопарка се проясни съвсем и тукашната нощ също обещаваше да бъде лунна. Залезът ги настигна на просеката, която отделяше гората от градския парк с алеите и цветните лехи. Беше приятно да вървят: камъчетата хрускаха под краката им, те гледаха небето и чувствуваха мириса на стъпканите листа. А когато Валентина го попита: „За какво сте се замислили, ваше величество?“ — той внезапно осъзна, че мисли за „Енисей“, и кой знае защо, му беше съвестно да й признае. Неголяма скулптурна група елени от полиран до огледален блясък метал привлече вниманието на Валентина. Триото елени — самка, самец и малкото им, ефектно отразяваше пламъците на залязващото слънце и около скулптурата се тълпяха хора. Той видя един свой състудент (беше с медичката от Центъра), кимна им за поздрав и се загледа в елените. Главата на майката току се накланяше към малкото, което едва се крепеше на тънките си крачка, и като че казваше: „Всичко наред ли е, мъничкото ми?“, а високо вдигнатата глава на бащата се извръщаше от една страна на друга, сякаш ги дебнеше някаква опасност, и по металните му рога пламваха пурпурни отблясъци. Хората гледаха мълчаливо. Някакъв особено осведомен познавач на монументалното изкуство боботеше нещо за „сполучливата композиция“, за „динамиката на изобразителните средства“ и за това, че Новая Ляля сега има „прекрасен образец на кинематична метална скулптура“. Образецът наистина беше прекрасен, трудно можеше човек да не се съгласи с това, но гласът беше неприятен и им пречеше да гледат. Когато си отиваха, познавачът хвалеше „позицията“ на „местните майстори на светлинната пластика“ и „художниците имажинисти“. Тази кошмарна дума — „имажинисти“ — разсмя много Валентина.
Свърнаха към една алея. Залезът догаряше, вечерният здрач се бе сгъстил и редиците на дърветата потъмняха, заприличаха на стени на клисура. Смътно фосфоресцираха раковините на пейките в парка и светлинните шарки по плочите на килима-тротоар; слабите отблясъци между клоните напомняха за продълговатите балони на лампионите, които в този сектор бездействуваха загадъчно, докато „право по курса“ — зад високата тънкоствола борова горичка, един голям участък от парка (вероятно централният) вече блестеше от множество светлини.
Той беше ужасно гладен. Вече се канеше да предложи на Валентина да вървят по-бързо…
— Виж, Андрей, светулка!
— Сторило ти се е. Може ли тук да има све…
Светулката прелетя пред носа му и пулсирайки със слабата си светлинка, изчезна зад тъмните храсти.
— Гледай още една! Ето още… пълно е!
— Да се чудиш! — Светещи буболечки той бе виждал преди само в субтропиците. — Южна фауна в Северното Зауралие?…
— „Там горски дух се появява — издекламира Валентина, — русалка там на клон седи…“4 Уморена съм малко. — Хвана го под ръка.
— Хайде да се опитаме да ускорим крачката. В центъра на парка сигурно има ресторант или кафе- сладкарница. Ще вечеряме, ще потанцуваме… Кой ли е измислил да ги докара тук и да ги пусне на сигурна смърт?
