— Никой не ги е докарал. Разбираш ли… те са местно изделие.
— О, майсторите на светлинната пластика! — Той се засмя. — Художниците имажинисти!
Смеейки се на ефекта на „южната фауна“ и собственото си лекомислие, те тръгнаха по-бързо. Роякът „светулки“ изчезна.
Високите борове бяха още доста далеч. Валентина каза:
— Колко е тихо!… И безлюдно. Гладна съм, луната я няма. Скоро ще дойде есента…
— Луната ще изгрее по-късно. Ей такаава!
Разпервайки ръце да й покаже колко голяма ще бъде луната, той почувствува в сгъвката на лакътя си как се напрегнаха пръстите й. Валентина спря. Той погледна напред. От слабата светеща лента на килима- тротоар към храстите се плъзна опашата сянка.
— Не се бой — каза той уверено, високо (спомняйки си с тревога обаче, че бе чувал как миналата година един рис от тайгата се бил озовал в парка близо до Двореца на космонавтите). — Обикновена котка.
— Голяма колкото блатен дух — добави Валентина.
— До този момент предполагах, че с духовете се познаваш задочно.
— Затова пък много добре познавам един пилот, който вече е успял да забрави как изглежда силуетът на леопарда.
„Ако ще хиляди леопарди да са — помисли си той, гледайки към мястото, където бе изчезнала сянката, — само да не е рис…“ Беше склонен да се отнася с безразличие към новолялинските леопарди.
Не, той не вярваше, че заблудилият се рис може да нападне хората — това не беше характерно за животното. Но в тъмното… кой знае…
В храстите изпращя суха клонка. Чу се сърдито пръхтене. Пак нещо изпращя и се размърда… Андрей се поуспокои. Рисът не е слон, промъква се внимателно, тихо, не дава възможност да го забележат: в туй му е силата.
Някъде съвсем наблизо закрещя пронизително (като в тропическа гора) и гръмко запляска с криле някаква птица. Сякаш в отговор в далечината прозвуча нисък, внушителен рев.
— Не се бой! — Той прегърна Валентина през раменете. — Не обръщай внимание!
— Напротив. Интересно ми е да послушам ръмженето на местните художници имажинисти.
От храстите се отдели опашата антрацитночерна сянка. Лениво, без да се крие, дойде до средата на алеята. Легна. Очите й блеснаха като изумруди. Угаснаха. Отново светнаха… Голямо животно. Валентина беше права: силуетът бе на леопард. По-точно — на черна пантера.
Листата отзад зашумяха. Той се огледа. Още един чифт светещи очи…
— Ще минем! — каза весело Валентина. — Пази тиловете, следи фланговете, а аз се заемам с фронталния пробив.
— По-добре да седнем, мой стратего! Имажинистите са се амбицирали и няма да ни пуснат така лесно оттук.
Раковината на пейката приятно пружинираше — беше им много удобно в нея. И щеше да им е дори уютно, ако ги нямаше в полумрака тези горящи — отдясно и отляво — два чифта зелени очи.
Отгоре им попадаха листа. Неизвестната птица отново закрещя с „тропическия“ си глас и пляскайки шумно като кокошка с крила, се приземи тежко (по-точно, се пльосна) точно пред пейката. Заситни по размазаните светлинни шарки, като изменяше безпорядъчно посоката и влачеше дългата си опашка, изразявайки с гръмки крясъци своето недоволство.
— Индонезия — каза той. Поглади смътно белеещия се до пейката ствол на една бреза. — Римба¤ Калимантана. Пантери, пауни, боа…
— Къде виждаш боа?
— Никъде. И не бих искал. — Той стисна Валентина в прегръдките си и веднага намери устните й в тъмнината. Миришеше сладко на жасмин.
— Мм… почакай! Гледат ни.
— Кой смее?! А… стара позната.
Една ярко луминесцираща боа ги гледаше с розовите си очи-копчета. Библейската рептилия, навила се акуратно по ствола на брезата като лимонена спирала, въртеше неприлично опашката си. От отворената й уста се показваше голям портокал.
Той потърси да хвърли нещо по змийската глава, но не намери. Валентина го попита:
— Помниш ли кой пръв от нас спомена за боата?
— Добре, че не успях да спомена кралската кобра… Дланта на Валентина побърза да му затвори устата. Той с удоволствие я целуна. — Виноват, аз бях първият.
— Е, тогава си длъжен да я развличаш.
— Не, не съм длъжен. Не умея да развличам рептилии. И не желая. Умея и желая да развличам теб. Нека се навива обратно. Да изчезва по дяволите. Като някакъв таласъм се домъкна при нас, а ние дори истинското й име не знаем. Луцифер ли е? Велзевул? Израил! Или сатана? Я да извадя аз портокала от устата й и да я попитам.
— Ами извади го и я попитай.
— Размислих. Освобождаването на змийските уста от плодови запушалки е женска привилегия.
— Май че се е задавила?
— Да. И вика без глас за помощ. Такива неща са се случвали с нея и преди.
— Но къде е казано, че дългоопашатият приятел на Ева е бил албинос?
— Избелял е. Сменил е кожата си. Това му е присъщо. И името си е сменил. Имената си мени по-често, отколкото кожата. Размножил се е в края на краищата и се е разселил нашироко — сега може да се срещне във всички паркове на планетата. Виждал съм този библейски червей по брези, кестени, секвои, палми. Навсякъде. Дори по евкалипти и кактуси. На него му е все едно около какво дърво ще се обвие — вечнозелено, широколистно, иглолистно, с бодли или без бодли. Какво гледа парковата администрация?
Валентина се закани с пръст на луминесцентната боа:
— Няма да можеш да ни изкушиш! Изчезвай!
Боата помига с розовите си очи, сви се и изгасна. Птицата, чийто силует приличаше на паун, престана да крещи, разпери опашката си като ветрило — по перата й плъзнаха езичетата на лъчисти пламъци. Чу се мек женски смях и глас:
— Добър вечер, младежи!
— Вечерта е добра — отговори Валентина.
Примижал, той с удоволствие разглеждаше пламтящото произведение на майсторите на светлинната техника. Или на светлинната пластика — не разбираше много от тези неща. От Жар-птица като от огън лъхаше топлина, от перата й се сипеха искри. Тя имаше големи сини очи и благодушно-солидна походка, като тая на добряка Ван-Ванич — преподавателя по теория на опорните траектории. Стъпвайки чинно, синеокото произведение на светлинната пластика им обеща с нежен глас:
— Ех, младежи, как ще ви повеселя, как ще ви позабавлявам!…
Андрей и Валентина се спогледаха.
— Госпожо — обърна се към птицата Валентина, — извинете, но съм принудена да ви помоля да пуснете завесата.
— Да — потвърди той смутено. — Извинете ни, бързаме.
Огненоперото чудо замря на един крак и престана да сипе искри.
— Изключи Феникса, Митя — изгъгна някакъв унил тенор под пейката. — Клиентът ни е… само ни разстройва. Едно не му е по вкуса, друго му омръзнало, сега пък бърза. Нека да върви по… където си иска.
— Ама че си се вкиснал, Едик! — каза жизнерадостно Митя (гласът му идеше някъде отгоре). — Е, разкритикуваха малко твоя червей — напълно заслужено! Сами си знаем слабостите. Без такива маньоври! Шедьоври трябва да създаваме, шедьоври!
— Не мога да работя с такива хора — упорствуваше тенорът под пейката. — Трябва да внимавам за пластиката, а те се занимават с полемика. Писна ми дясното ухо от тях. И лявото също.
— Намери време да се оплакваш — каза със съжаление Митя. — Тъкмо се канех да им изсипя целия сандък на баба Серафима…
