изпълнение, но и като дуети, трио, а понякога квартети. И то доста редовно. Крилата на индикаторната пеперудка трептяха — значи ехокашлиците се записваха, а това вече беше добре. Може би специалистите- акустици ще си кажат думата. Много странни звуци…
— Инерционен полет, височина — осемстотин. Първият радиозвук съвпадна с момента, когато горният край на Петното се показа в зоната на лъча на пряката видимост. Ясно виждам дъгата на югоизточния фронт на Петното, готов съм за маньовъра сближаване и кацане. Включвам системата за видеозапис. („Впрочем има ли какво да включа? Има. И най-поразителното е, че работи!“) Височина — шестстотин и деветдесет. Изпълнявам маньовъра.
Черната сянка на дракара прелетя като бръмбар по дъното на коритообразната и сякаш небрежно асфалтирана долина Хиади.
Вкопчил се с гекорингите и куките на крачещите механизми в леда, „Казаранг“ стоеше пред стената от мъгла. Исполинският диск започваше някъде на височина повече от три километра с удебеление на свлеклия се корниз и се спускаше от тази височина като хълмисто-нагъната пропаст — приличаше на вертикален разрез на необятен облачен масив, белезникав, плътен, абсолютно непроницаем за погледа: мраморна, засланяща всичко останало стена. Подножието на тази стена опираше в почвата (по-точно в ледорита¤), като свлякъл се склон, който от половинкилометровата дистанция приличаше на хаотично струпани „мраморни“ облаци — на места кълбовидно-купести, на места сплеснати като питки, а другаде разтеглени, преплетени или разслоени в израстъци и дори разкъсани на парцали. Вцепенен, Андрей гледаше достъпната за погледа му част на колосалната и съвсем неуместната на Япет планина Мъгла. Не можа веднага да съобрази защо това облакоподобно Нещо изглежда монолитно и неестествено плътно. Изведнъж разбра: естествените облаци и мъгли се движеха на кълба. Вдигаха се на кълба, пълзяха, разширяваха се, стопяваха се променливи и подвижни. Планината Мъгла беше олицетворение на статиката. Окото не улавяше тук никакво движение, никакви изменения. Тайнствените сили, които бяха успели да формират на повърхността на този колос хълмове, корнизи, гънки и свлачища, или бяха свършили работата си, или я вършеха сега с незабележимо бавни темпове.
Чрез ехокашлиците шлемофонът му напомняше периодично за себе си. Андрей намали силата на звука и реши да опипа мъгливия масив с лъчите на локаторите. Екраните бяха празни, нямаше отразен сигнал — сякаш планината наистина се състоеше изцяло от мъгла. Нямаше и намек за това, че лъчите я безпокояха поне малко — дори параметрите на ехокашлиците не се измениха. „Хич не я е еня за мен и локаторите ми“ — помисли си Андрей и включи крачещия механизъм на „Казаранг“.
Поради крайно слабото притегляне на Япет катерът можеше да се придвижва напред само с бавна крачка (на жаргона на десантчиците — със „скорост на магаре“). Поклащайки се бавно, сякаш беше във вода, машината преместваше ритмично краката си, като забиваше в податливия ледорит куките на фиксаторите. Колкото и малка да бе „скоростта на магарето“, дракарът стигна до подножието на свлачището по-бързо, отколкото Андрей искаше. Той чувствуваше, че още не бе узрял психически за „контактното разузнаване на смерча-феномен“ и спря своето конче-вихрогонче на ръба на кратерната яма, отвъд която вече започваха владенията на „мраморните“ облаци. Инстинктът му подсказваше, че обстановката е сложна и не трябва да избързва. Добре, няма да бърза. Но какво да прави? Да стои на едно място ли?… На това инстинктът не можа да му отговори. Почувствувал сухота в устата си, Андрей напипа долната част на облегалката за лявата ръка и потърси полетния НЗ.10 Вместо пакет в бокса за продукти цареше пълен вакуум. Правилно! Трябваше да го очаква от стопаните на „Анарда“. Впрочем сам си беше виновен — нарушил бе една от заповедите на космодесантчиците: „Тръгнеш ли за едно денонощие, готви се за една седмица.“
Осигурявайки стабилизацията на излитането с реверс-моторите, той даде импулс вертикална тяга и като се отдръпна от корниза (огромен отблизо като флангово крило на буреносен облак), издигна машината над горния кант на Петното. Погледна безкрайно широкия „покрив“ на диска и подсвирна. „Покривът“, който от орбитата изглеждаше като плоска, леко хълмиста равнина, сега явно показваше склонност към издуване. Сигурно това необозримо струпване на белезникава мъгла бе решило сериозно да се превърне от диск в изпъкнала леща. Неоформеният мениск на лещата беше силно нагънат и при известно въображение можеше да се приеме за разпрострял се под звездното небе масив земни облаци, залени от ярката светлина на крайземно-спътниковите огледала-доставчици на допълнителна топлинно-светлинна радиация за селскостопанските земи нощем.
От предпазливост Андрей мина високо над Петното — отначало по хордата, после рязко се сниши и зави към централната група хълмове, които бяха забележимо по-високи от периферните и заемаха сравнително неголяма площ — около дванайсетина квадратни километра — на върха на мениска на лещата. „Ако ще е разузнаване, да е! — помисли си той, отпъждайки съветите на Аган и Март Фролов да не се приближава до центъра на Петното, и едва сега забеляза мимоходом, че ехокашлиците бяха замлъкнали. — Виж ги ти какви съветници!… Нито единият, нито другият никога не са имали работа с Петното. Ами ако на самия Фролов му се случеше да бъде сега в тази кабина? Сигурно би се втурнал презглава в мъглата. Има в него нещо такова… присъщо на силните натури.“
„Казаранг“ увисна над крайния хълм от централната група. Нищо не се случи. Андрей отпусна малко мускулите си и слезе с дракара по-ниско. От малката височина се виждаше как на склона на хълма от струята поддържаща тяга се образува продълговата яма. Мъглата отстъпваше неохотно на натиска и вдлъбнатината се затваряше веднага при най-малкото отдалечаване на катера — като млечен кисел, когато духаш отгоре му. Фролов непременно щеше да измисли съответните термини: „ефект на кисел“ в началния стадий на еволюцията на „смерча-феномен“. Нещо от този род. Поразително лепкава мъгла…
Андрей забеляза малко встрани тъмносива ивица, широка един метър. Тя се открояваше ясно на еднообразния белезникав фон на мъглата и беше твърде дълга, за да не привлече вниманието му. Андрей се взря — страшно му приличаше на следа от електрическа шейна върху мек сняг. Една дълбока бразда, изровена от гъсеничната верига на някаква транспортна машина. Интересна илюзия… Той приближи катера и отново свирна от учудване: под напора на струята браздата само се огъна и пак легна (като че ли нищо не се бе променило) върху стените и дъното на кръглата вдлъбнатина. Стана му ясно, че „следата от шейна е недобре затворен процеп на разчупване в тялото на Петното.“ „Разчупване… — помисли си той. — А за какъв дявол «ефектът на кисела» пасува пред разчупването?…“
— Тръгвам по следата — каза Андрей, като правеше завой с катера. — Линията на разчупването ме води в меридиална посока: юг-север.
Това не беше съвсем вярно. По-точно — беше съвсем невярно.
Лъкатушейки като горска пътечка, пресичайки сенките на хълмовете и отклонявайки се постепенно на северозапад, браздата водеше заинтригувания следотърсач по дъга, която заобикаляше централния участък. После тя се отклони на запад, а по-нататък — на югозапад… Като да правеше кръг. Андрей реши, че обхващайки целия аномално хълмист връх на мениска на лещата, разчупването вероятно очертава дълбинното огнище на силовата дейност на планината Мъгла. В такъв случай радиусът на огнището би трябвало да бъде сравнително малък — около два километра. Наистина при условие, че процепът на разчупването се спуска дълбоко в Петното като цилиндър…
Всички предположения се изпариха моментално от главата му, когато видя още една бразда. Около един километър старата и новата „гъсенична следа“ вървяха успоредно, после неочаквано се преплетоха и изведнъж се разделиха от двете страни на насрещния хълм. Следотърсачът се обърка. Издигна се вертикално нагоре и погледна от високо. Видя много бразди. Лъкатушейки сред хълмовете, те образуваха в централния участък едва забележима объркано-дантелена шарка от вълнообразно деформирани, тук-там преплитащи се окръжности — една твърде сложна система от концентрични разчупвания. Впрочем дали бяха концентрични?… Той се вгледа внимателно и разбра, че нямаше никакви окръжности. Браздата беше една-единствена, навита небрежно към върха на Петното в многостепенна спирала. Сякаш някакво огромно същество, държейки с колеблива ръка градинарския маркуч под силен напор, бе въртял дълго струята в кръг, докато улучи нужната точка. Впрочем ето я и нея, тази черна точка между хълмовете… Приличаше на око на ураган. Едно такова миниатюрно оченце. Дупка в мъглата. Ето я началната точка, откъдето процепът на разчупването започваше своя налудничав танц — спирално кръжене…
Андрей се спусна с катера до върховете на хълмовете и все още предпазливо, готов всеки момент да се издигне нагоре, пресече първия от „дупката“ кръг на спираловидната бразда. Сърцето му се свиваше от необяснима тревога, появи се странно предчувствие за нещо опасно. Обаче хипотетично опасната местност
