водещото полукълбо поради порестия, потъмнял от метеоритния прах и радиационните ефекти ледорит имаше твърде непривлекателна цветова гама на стар, небрежно залят асфалт.
Той се изкачи на хълма и огледа местността в контурите на близкия тук хоризонт. Хълмът се оказа част от насипа на недълбок, изглежда стар кратер. Нямаше смисъл да върви по-нататък. Веригата от дупки, все така строго спазвайки южната посока, пресичаше дъното на кратера и отново изчезваше зад хълмовете на противоположната страна на насипа — Андрей я гледаше с тревога. Трябваше веднага да си изясни накъде бе протегнало Петното своята дълга лапа. Накъде и най-главното — с каква цел… Обърна се назад. Отдалеч дракарът приличаше на безпомощно насекомо, спряно от необозримата стена на белезникавата грамада. Унесен, Андрей заповяда:
— КА-девет, приближи се до мен!
„Казаранг“ дори не помръдна „ушите“ на локаторите си.
Проклинайки мислено „мръсните радиофокуси“ на този „хибрид от буреносен облак и обърната наопаки копаня вмирисан кисел“, Андрей се потътри обратно. Едва се удържа от съблазънта да скочи. Знаеше от опит, че „кенгуруто“ (обикновеният начин на десантчиците да се придвижват в условията на слабо притегляне) не му подхожда. Оставаше само да си изкълчи ставите. Или още по-лошо — да си счупи костите: така или иначе общата му маса беше почти четвърт тон. Десантчиците можеха да скачат — те имаха зад гърба си години наред специални тренировки, а на гърба си луннодесантни скафандри. Щяха здравата да поскачат тук.
Андрей се движеше по веригата загадъчни вдлъбнатини, гледаше я внимателно и постепенно в него се появи усещане, че очите му виждат нещо много познато. Ах, дявол да го вземе!… Той замря на място. Подозрението му го стъписа. Този пунктир приличаше на пунктира огледални петна във вакуумствора… Обърна се с лице на юг и си представи без особен труд къде е била „Анарда“ в момента, когато лъчът бе улучил вакуумствора. Всичко беше вярно, нямаше никакви съмнения. Сега бе безсмислено да търси края на пунктира на юг. Вече нямаше значение. Дошлият отнякъде лъч бе докоснал борда на „Анарда“, мазнал бе Япет и след като бе стигнал до Петното, бе затанцувал в централната му зона по вълниста спирала. А после се бе съсредоточил в мястото, където сега се очертаваше сондажният отвор. Буквално като в аналогията с градинарския маркуч… Но твърде бе възможно Петното да се бе появило не преди, а след танца на лъча. И най-вероятно е било така. Дали затова го бяха забелязали от орбиталните станции по-късно?… „Е, следотърсачо — помисли си Андрей, връщайки се при машината, — струва ми се, че добре си вършиш работата.“
Коланите са стегнати, люкът — затворен, резултатите от пешеходната разходка — доложени. Вглеждайки се в непроницаемо-тъмната глъбина на процепа, Андрей не чувствуваше ни най-малко желание да насочи дракара натам. Бавеше се. Имаше още въпроси, над които мислеше усилено. Защо над сондажния отвор ударът не беше нанесен отгоре, а в дъното на машината? Къде се бе дянал дошлият от не знам къде си лъч? Забъркал тази страхотна каша и си угаснал спокойно ли? Или се е прехвърлил неизвестно къде?… Ударът отдолу свидетелствува определено, че Петното е способно да генерира лъчи с мощни ударни свойства. Половин беда ще е, ако дупката в центъра на този страхотен облак е единственият канал за разпространението на лъчите. Ами ако каналите са няколко? Или, да предположим, че ударите се спотаяват по цялото протежение на разчупването? Че се спотаяват във всяка дупка, направена от дошлия лъч? Глупости! Той бе пълзял над дупките и нищо такова… Пунктирът е просто следи от ударите на вече познатите му „меки огледала“ в повърхността на планетоида. Просто ли?… Тук, извън контурите на белезникавото чудо, те действително бяха просто дупки… Вътре можеха да бъдат всичко.
Андрей зави надясно, заобикаляйки стремително стената на пропастта. За кръгов полет над Петното щеше да загуби четвърт час.
Шлемофонът закашля. Млъкна. Отново закашля. Андрей забеляза, че ехокашлиците се чуваха само покрай участъците на пропастта, над които надвисваха свлачищните корнизи. Обаче това за нищо не му говореше. Катерът се гмурна в сянката на северната страна на Петното като в дълбока вода — над главата му блесна обсипаната с елмазени трошички лента на Млечния път. Той включи фаровете и трепкащите им светлини върху неравната стена дълго съпровождаха машината. После видя залените от слънцето върхове на външния хребет на Плейона, а над тях — изящни като мачта на катапултер вертикал на Пръстена. Местността беше живописна. Особено там, където ледените скали на хребета се допираха със стената на мъглата и с „мраморните“ облаци на високия тук свлачищен склон. Непримиримият Япет бе забил смело в дошлата кой знае откъде мъгла бивните на своето ледорадо. Не, с това не можеше да изплаши смерча.
Андрей погледна обкръженото с ярък кант кълбо на „филтрираното“ Слънце и кацна до прокараната от „меките огледала“ пунктирана пътека. Изхвърли на ледорита осветяващ маяк с бронирани касети за видео и звукозапис вътре в него и включи крачещия механизъм. Процепът беше твърде широк — два пъти по-широк от дракара. До входа му Андрей погледна накриво кръглите (отляво) и рогатите (отдясно) грамадни издатини на облаците. Страшилищата отдясно се издигаха досущ като стражи в замъка на людоеда от приказките. С тази разлика само, че тук людоедът се казваше смерч-феномен… Светлината от фаровете прободе тъмнината на клисурата.
II ЧАСТ
1. Живите мъртъвци
Мъф Аган изнемогваше в борба с глухотата. Отчаяно отблъскваше първите набези на Мъртвата тишина, съпротивяваше й се, но губеше сили. Цялото му тяло — всеки мускул, всеки нерв — участвуваше в тази съпротива…
Тоболски трябваше да е забелязал усилията му и, изглежда, се бе изплашил. Не беше от страхливите, но как само го гледаше, когато си тръгваше! Нищо, нека сега да гледа. И да не си прави илюзии. Ама че мерзавци — защо точно Тоболски изпратиха на танкера?…
Още малко да издържи — да види старта на „Казаранг“. Знаеше, че ако Мъртвата тишина го обземе, с очите му ще започне някаква дяволщина и не ще види нищо друго освен лъскавото блещукащо пространство и отвратително жълтата пяна…
Дали да не си залепи дланта на екрана? Не, не, за нищо на света! Ако ще наопаки да го обърне и на двоен възел да го завърже, няма да отнеме от Живия мъртвец нито минута. Но защо се бави Андрей? Трябва вече да стартира! Никой да не остане на борда…
Тежестта в тила му беше като гира.
— Няма да ме победиш!… — процеди той през стиснатите си зъби и с изработеното през многогодишната практика своеобразно усилие на волята прогони поредните пристъпи на глухотата. Тресеше го. Тялото му се гърчеше.
Почти несъзнателно запрати нанякъде надуваемото кресло, с хриптене напълни дробовете си с въздух и едва не се задави от изнемощелия си вик. Беше му противно, отвратително, но помагаше, когато му трябваше отсрочка… Добре, че тук нямаше кой да го чуе.
Отпусна малко мускулите си. Сърцето му биеше някъде съвсем в гърлото, но общо взето… Нищо. Понасяше се. Тежестта в тила бе същата. По дяволите! Все едно нямаше да изчезне, докато това не свършеше… Изтри с длан челото си. Дланта му блестеше. Не му трябваше никакъв хладилник. Днес всичко щеше да тръгне като по вода. Идеално… Днес това действуваше напористо. Приближаваше се като ураган. Естествено — Петното бе на две крачки. Предсмерчие… „Ето ти още един термин — помисли си Аган. — Да не вземе да закипи по-рано на Япет този проклет котел. Предсмерчие…“ Огледа с възпалените си очи командната кабина. Ушите му бучаха. Струваше му се, че дори въздухът е просмукан от тътен и блясък. И че хищната дума „предсмерчие“ кръжи като акула… Думата „смерч“ той бе употребил, когато описваше катастрофата на Оберон. Не можа да намери друга по-подходяща.
Погледна към тъмния Япет и съзря виолетовата струя от спирачния импулс на „Казаранг“. Придържайки с ръка тежкия си като гира тил, страхувайки се да се наведе, той придвижи с коляно креслото до щурманския ротопулт, седна и включи информационната автоматика.
В звездно-черното пространство ляво от борда се появиха линиите на ярко-пъстри диаграми: ходографът на скоростта, векторът на кинетичния момент, проекциите на проследената траектория на
