— Може. На фарове. Но дали трябва?
Мълчаха около минута.
— Да — помисли на глас Бакулин, — не трябва… Може да има сипеи.
— Как мислиш, Мстиславе… защо ли пък се е появила тук тази симпатичничка пропаст?
— Кратерът ли? Мисли малко по-нашироко — попитай ме защо се е появила тук Ледената плешивина?
— На този въпрос засега нито един селенолог не знае отговора.
— Което е вярно, вярно е. Когато учените пресметнали колко енергия е била нужна да бъде откъснат от ледената броня на Оберон сегмент, голям колкото Ледената плешивина, и да бъде запратен дявол знае на кой край на света, вдигнали рамене.
— Може да е било взрив на паднал астероид.
— Взрив с такава мощност би направил Оберон на парчета.
— Е… възможно е да са били няколко взрива.
— Във всеки случай повърхността на планетоида извън границите на Ледената плешивина щеше да бъде затрупана с планини от отломъци. Къде са се дянали тези отломъци? Къде изобщо са се дянали отнесените от Оберон милиарди тонове мръсен лед?
— Мда…
— Мъф, под носа ни, може да се каже, са откраднали парче луна. Събитието е сериозно. Дори в мащабите на Слънчевата система. А ние гледаме с уважение в някаква си яма.
— Някаква си! Има трийсет километра диаметър и без малко десет километра дълбочина.
— Все едно, Мъф, в сравнение с Ледената плешивина дори пропаст от такъв мащаб е жалка яма.
— Защо тогава те влече към Кратера? — учуди се той.
— Защото тук няма нищо друго.
При други обстоятелства Мъф би приел отговора на приятеля си за нелоша шега.
На десния траверс сред звездите бавно се спускаше към хоризонта светлата чертичка на „Лунна дъга“. И през ум не му минаваше да съжалява за решението си да замести Накаяма при първото излизане на планетоида, но веднага след като „Лунна дъга“ се скри зад хоризонта, към чувството му за неуютност се прибави неизразимо острото чувство за пълна откъснатост от света на хората.
За пръв път в живота си той разбра, че е безкрайно самотен, осиротял…
Веднъж някой от приятелите му се беше изказал в негово присъствие, че най-добри космодесантчици трябва да бъдат именно селенгените — сиреч във всяко кътче на Космоса селенгените са си като у дома. Той не помнеше добре Луната на своето детство — бе твърде малък, когато го изпратиха на Земята; най-ярките образи в спомените му бяха безкрайно дългите стъклени коридори, където винаги миришеше на нещо тръпчиво-студено и безброй големи широколистни растения стърчаха от стъклени зеленокафяви качета. За втори път той се запозна с Луната в курсантските си години, когато започнаха стажантските полети, но нямаше чувството, че се е върнал в родината си. Съвипускниците му го смятаха за стопанин на тукашните места, но на него самия му се струваше, че случайно е попаднал на територията на болницата, където някога за малко не бе умрял. Във всеки случай тук за малко не бе умряла майка му. Младите жени, дори с много по-обнадеждаващи от нейните физиологически данни, когато щяха да стават майки, без много разговори ги изпращаха от Земята в Лунния филиал на Световната организация по здравеопазването (единствения от филиалите на СОЗ, където в комплекса мерки за запазване на бъдещото дете можеше да се включи и шесткратното намаляване на силата на тежестта). На Мъф не му се щеше много да вижда запомнените от детството дълги стъклени коридори на болнично-клиничния Медицински консорциум, но нямаше как — трябваше да посети един роднина, за когото лунното притегляне поради заболяване на сърцето се бе оказало по за предпочитане от земното…
Преди години този роднина — Балтазар Етимон — беше член на колегията на тясно свързания със СОЗ Международен детски фонд, а в апарата на ООН беше голям авторитет по въпросите на световното здравеопазване и разговорите с него бяха интересни, но страшни.
Балтазар Етимон можеше с часове да говори по проблемите на оздравяването на цивилизацията, като използуваше зашеметяващи цифри и факти — той добре познаваше предмета, за който говореше. Знаеше къде и как функционират филиалите на СОЗ и зависимите от тях институти, клиники, болници, профилакториуми, в които въоръжената до зъби армия медици водеше дълбока отбрана на три фронта: патологичната анатомия, патологичната физиология и патологичната психология. Познаваше без изключение всички специализирани лечебно-оздравителни и оздравително-възпитателни детски домове, интернати, балнеотерапевтични, горски и крайморски училища-санаториуми. Знаеше какъв процент (Етимон го съобщаваше този „ужас-процент“) малки граждани на планетата до днес се разплащаха със здравето и умствените си способности… (това дори бе малко!), а понякога и с живота си за двестагодишния период на глобално недояждане.
Де да беше само това наследството от миналото. Ами страшният размер на безпрецедентната употреба на тютюн, алкохол, наркотици от жителите на XX век! Ами професионалната несъстоятелност на геополитиците, които дълго време смятаха за възможно да засилват планетарно-смъртоносната надпревара във въоръжаването, която нанесе дори само със своята астрономически висока цена изключително тежък удар на световното здравеопазване. Ами дълбоките последствия от екологическата неграмотност на много поколения от миналото! Процентът бе толкова висок, че някои социолози трансформираха термина „оздравяване на цивилизацията“ в „спасяване на цивилизацията“ едва ли не уповавайки се единствено на всемогъществото на инженерната генетика. Обстоятелството, че с общите усилия на обединените в Медицинския консорциум генетици, имунолози, патолози и физиолози „ужас-процентът“ бе поне замразен, Балтазар Етимон отнасяше категорично към най-големите постижения на съвременния научно-технически прогрес!…
Между другото, родените на Луната представляваха основната част на „ужас-процента“. И дори селенгените-щастливци, които не влизаха в този проклет процент, нерядко биваха измъчвани от подозрения, че техният неземно-клиничен произход е признак за някаква скрита непълноценност. Той също се измъчваше. Когато разбра, че по ръст и физическо развитие е някъде на последно място сред връстниците си — момчетата родени на Земята, подозрението спрямо собствената му непълноценност го разтревожи не на шега. Сигурно затова момчето-селенген Мъф Аган с рядка за възрастта му упоритост и страст се стремеше към спортните победи и ги печелеше, а когато порасна, намери своето място в космофлота. И какво? Общо взето — нищо, но… Понякога отново се виждаше на опашката. Ето и днес също. Кой знае защо, той, селенгенът, не можеше да се почувствува на този див, полутъмен, заледен и пълен с амоняк Оберон поне наполовината така уверено, делово и спокойно, както землянина Мстислав Бакулин. Веднага щом Слънцето и „Лунна дъга“ напуснаха правия лъч, настроението на селенгена изцяло се развали. Тук му беше ужасно неуютно, самотно, тъмно и тревожно.
— Значи така — каза Мстислав. — Издигаме се на осемдесет метра и вървим по диаметър. Хвърляме един АИСТ, чакаме резултата и правим видеозапис на видения от него център на калдерата.
— Къде? — попита той. Не му се искаше да насочва „Казаранг“ към гъстата тъмнина.
— Какво „къде“?
— Видеозапис на центъра може да се направи над Кратера, в Кратера и на дъното на Кратера. Та аз питам: къде?
— Химелсрайх!11 — откъсна се от Бакулин любимото възклицание на Елингхаузер…
Мъф погледна в огледалото неподвижната зад ръчките на управлението фигура на командира, наместил се в креслото като в калъф: по контурите на скафандъра му пулсираха сини и пурпурни светлинки, върху лицевото стъкло се отразяваха разноцветни петна. Почувствувал погледа му, Бакулин почука по слепоочието на хермошлема си:
— Да не беше ставал десантчик, Мъф. Тук бързо ще ти отрежат служебната виза. Пък и дори само заради езика ти.
— Е… успя да ме убедиш. — Той включи машинално бордовите мигачи за стартово предупреждение: силните яркомалинови светлини запориха тъмнината ту отдясно, ту отляво. „Само заради Елдер се набутах в тази котешка компания — мислеше той, издигайки внимателно катера над повърхността. — За последен път ще ми е. Те си имат свои ценностни системи и отношения.“
