Юс и Марко опипаха креслото на втория пилот.
— Мъф, повтори как стана.
Той повтори. Докато разказваше, слънцето се показа през един прорез в перестия облак, озари неочаквано ледената кора пред „Циклон“ и се скри, а на другата страна сянката се сгъсти и там вече нищо не се виждаше, освен пронизващата зеленикава светлина на фаровете и прожекторите.
— Мъф! — удари в тъпанчетата му гласът на Накаяма. — Дежурният координатор моли за бърза връзка с командира!
— Като моли, ще я има.
— Ким, какво става при теб? — попита Елдер. — Не при мен, а при теб. По-точно — при вас. Такива сеизмограми, откакто съм жив, не съм виждал.
— Какво има?
— Ако не знаех на какво разстояние от мястото на кацането ви се намират сеизмосондите, щях да си помисля, че някой ги рита с крака! Юс, струва ми се, че трябва да повторим сеизморазузнаването на Ледената плешивина. Макар че Оберон звъни като пукната камбана…
— Ще го повторим — обеща командирът. — Ще организираме нов десант и ще повторим разузнаването.
— Искаш да кажеш, че няма да бъде днес ли?
— Да. Днес са ни нужни най-вече образци от ледорита от цялата територия на район А. Всичките ни понататъшни планове зависят от това дали ще намерим в образците изотопни микроследи от работата на двигателите на „Леопард“.
Докато Елдер разговаряше с координатора, Мъф мигаше усилено, мъчейки се да се избави от дяволската зеленина. И изведнъж почувствува два тласъка. Катерът се олюля силно и автоматиката на крачещите механизми накара „Казаранг“ да отстъпи малко назад с диферент на кърмата. Чу се викът на Елдер:
— Мъф, какво става?!
— Не знам. Изглежда, ледената кора се слегна.
Видя в огледалото как Елдер бута нетърпеливо Винезе към изхода.
— Командире! — отново проглуши ушите му гласът на Накаяма. — Бакулин иска нещо да ви каже.
Елдер замря в отвора на люка.
— Юс — изрече Бакулин, с мъка обръщайки езика си, — заповядай на момчетата… по-бързо до „Циклон“. Изглежда, с Оберон шега не бива. Струва ми се, че открих: не взрив е отнесъл леда от планетоида… И изобщо никъде не е отнесен — карстът го е погълнал. Ледената плешивина е леден карст. Кратерът е ледено-карстова яма… — Поемайки си дъх, Бакулин направи пауза, от която никой не се възползува. — Разбираш ли, цялата ледена маса е вътре… сякаш е потънала вдън недрата.
— Глупости — измърмори някой.
И изведнъж всички заговориха едновременно:
— Защо да са глупости?
— Така де. Тази мисъл е интересна…
— А известно ли ти е колко милиарда тона лед е имало в сегментната шапка, която Ледената плешивина е загубила? И цялата тази маса да се е бухнала вътре в Оберон?
— Защо непременно да се е бухнала? Може би като процес… постепенно…
— Можеш ли да си представиш необходимото количество вътрешни вместилища с достатъчен обем за това?
— С достатъчен обем пустота ли?
— Не пустота, не недра, а именно вместилища. Какви, по дяволите, пустоти в полутечния планетоид! Недра — това, разбира се, е внушително понятие, но бих искал да зная физическия им механизъм.
— Виж го ти какво му се приискало!…
— Както щете извъртайте, но Мстислав е задълбал надълбоко този проблем. Няма що — Кратерът наистина страшно прилича на карстова яма. Необичайна дълбочина при сравнително малък диаметър, почти отвесни стени и без задължителния за взривните и ударновзривните кратери пръстеновиден насип…
— …затова пък е налице съвършено незадължителният за карстовите пропасти залп от измисления от Рамон ледазер.
— Напразно иронизираш моя ледазер, напразно. Като не можете да измислите нещо друго, нека бъде ледазер.
— И на мен, момчета, не ми харесва сеизмоактивността на тази ледена чиния. Нещо много дълго се разхожда под леда ехото на нашия взрив… Гледайте, пак ни разтърси!…
— Ами нали Клим каза, че цялата луна звъни като спукана камбана.
— Ще позвъни и ще престане.
— Нека си звъни. Ние да не зазвъним.
— Повече работете — по-малко говорете и колената ни ще престанат да треперят.
— Ти не се перчи с безстрашието си — такива смелчаци на гробищата ги има колкото щеш — по тринайсет в дузина. — Вярно е. Тази луна, момчета, изглежда свръх-подозрителна. С премного странности, ако не и чудеса…
— А какво мисли за чудесата самият Мстислав?
— Не го закачай напразно! Той между впрочем е за пръв път на тази луна и не е виновен, че тук стават такива… своеобразни процеси. Например ледът се свива, потъва някъде навътре, а излишъкът от енергия избива навън… със залпове.
— Свива ли се?
— Престани, да не съм глациолог!
— Точно така.
— Мъф, чуваш ли ме! — попита Бакулин.
— Да.
— И ти ли имаш проблясващи петна в очите?
— Да.
— Туй може би ще ни е за цял живот, а? — Мстислав се разсмя тихо, неестествено и грозно.
Мъф не му отговори. Вдясно, там, където сред ледените тераси и блокове се бе затаила невидимо исполинската пропаст, светваха и изгасваха зелени мълнии. Нещо ставаше в района на Кратера, впрочем както навсякъде по Ледената плешивина. Нещо, неясно какво… Ледената равнина сякаш се покриваше с димна пелена — цялата се бе набръчкала, надиплила, изгърбила и размърдала. Той, разбира се, не можеше да види лицето на замрелия в отвора на люка Елдер, но кой знае защо, бе сигурен, че Юс е в състояние на шок. Командирът не беше готов за усложненията. Те го бяха изненадали. Не беше ги очаквал. Ледът трепереше под краката на „Казаранг“, мъглата бързо се сгъстяваше — Мъф изпитваше почти мистическото чувство, че Ледената плешивина разперва черните си криле…
— Пази се! — прошепна някой.
— Остави работата! — заповяда с тревожен глас Асеев. — Елдер, къде си? Всички по машините! Аган, дай светлина!
Той включи пълната бордова илюминация и видя, че Юс успя да скочи при стоящите на групичка Нортън, Винезе и Кизимов. Силен страничен тласък накара машината да се олюлее на левия си борд. Втори, още по-мощен тласък я обърна на около шейсет градуса вдясно; четиримата десантчици изпопадаха един върху друг като шахматни фигурки от наклонена дъска.
— Всички на „Циклон“! — извика Елдер. — Остави оборудването! Стартова готовност!
Една пукнатина като крива сабя пресече осветената от фаровете ледена тераса и отдели десантчиците от „Казаранг“. Търсейки Рамон, той прокара лъча на прожектора по края на терасата и краката му отмаляха: на нейното място зееше огромна яма колкото морски залив; над нея се виеха струи снежен прах, а от мътните й глъбини изплуваше безтегловно нагоре, към черното небе, рогът на ледена скала…
— Командире! — извика той. — Джанела е изчезнал!!!
— Всички на „Циклон“!!! — командуваше яростно Елдер, блъскайки десантчиците. — Мъф, ние с теб ще стартираме след „Циклон“.
Потресен от реакцията на командира, той изпращаше с поглед дългите, уродливо деформирани сенки на
