Винезе, Нортън и Кизимов, които запълзяха бързо към зеленикавата светлина на фаровете и прожекторите на „Циклон“. „Как така?! — мислеше той страшно объркан. — Излиза, че всички моментално се примириха с гибелта на Рамон? Може би нещо не разбирам?…“
— Рамон! — извика той без капчица надежда, съзнавайки вече, че няма да стане чудо и че Джанела не ще се обади.
Последва серия удари отдолу. Отпред избликна фонтан ледени парчета и той видя през блестящата от лъча на прожектора струя как временният обелиск-рог над гроба на Рамон внезапно се разпадна и как огромни отломъци, странно променяйки очертанията си при припламванията на зелените мълнии, се отчупваха и отплаваха встрани. Ледената плешивина, бързо потъмняла и помътняла от снежния прах, се озъби със струи газови и ледени изригвания, с айсбергоподобни грамади, с изтласкани от пукнатините ледени кори, парчета и плочи ледена броня. Той гледаше как видимото пространство потъва моментално в мъгла, как всичко наоколо се чупи и троши; усещаше как трепереха краката на машината, а после усети и безтегловността — няколко мига безтегловност и удар — катерът сякаш по своя инициатива скочи в дълбока яма и силно си удари дъното. Ударът беше страшен. Искри изскочиха от очите му…
Устата го болеше, беше му горчиво и солено („Само да не протече в маската, дявол да го вземе!“), устните и долната му челюст бързо изтръпваха. Той се вцепени, когато се огледа и не видя прожекторите на дракара. „Циклон“ го нямаше, хората бързаха обратно; зад гърба им в каньона, образуван от срутването, се виеше ужасяващо зеленикав „дим“ и всичко наоколо се свличаше там в мощен ледопад. Веднага разбра, че „Казаранг“ сега е единственото спасително средство за хората от разярения Оберон, и увеличи до краен предел яркостта на прожекторите.
— Мъф! — извика дрезгаво Елдер. — В теб ни е надеждата!
Пръв скочи в кабината Йонге. След него — Симич. Кизимов се претърколи през люка, нарамил нечие неподвижно тяло в оранжевобял „Шизеку“. Дали не беше Лоре?… Освобождавайки място за другите, десантчиците сложиха Лоре в креслото на втория пилот. Нечий глас предупреди: „По-внимателно, има счупвания!“ Май че беше гласът на Винезе. След Винезе в кабината стана тясно. Тежък удар отзад — машината вирна високо кърмата си, но устоя — не падна. Ставаше много опасно…
Мъф изчакваше. Пръстите му бяха застинали на ръчките, приготвени за стартова позиция. С крайчеца на окото си видя как Елдер изтласка Нортън към люка и се пристегна с десантния колан към предния крак на дракара. В кабината можеше да се побере само още един човек, не повече…
Поради кълбата леден и снежен прах, който блестеше многоцветно на светлината на прожекторите, видимостта на неголямото пространство, озарявано от зелените мълнии, намаля до няколко десетки метра. Извън границите на ясната видимост се чувствуваше преместването на някакви застрашително огромни маси, бавно се търкаляха или проплаваха покрай блистера големи ледени блокове, в шлемофона му нещо дращеше, хриптеше, трещеше, ледът под краката на машината трепереше и се пукаше, струваше му се, че дракарът потъва нанякъде. Мъф изчакваше. Слял се в едно с лостовете на старта и форсажа, той усещаше, че силата на тласъците нараства и че с всяка измината секунда ситуацията става по-сложна.
Мъф следеше траекторията на движението на най-големите отломъци и изчакваше. Най-после в прорезите на снежнодимната завеса се показа Асеев, нарамил Михайлов. Мярна се в миг на скок и изчезна, а през завесата, осветен от лъча на прожектора, щръкна белопенестият гръб на огромна кипяща вълна!… Викът на Елдер разтърси нервите му:
— Нортън, назад!!!
Той видя как Нортън, подчинявайки се на заповедта, спря и как вълната се разпадна в движение на снежни шапки и парцали, които ставаха на преспи. После тя изтласка на леда някакъв десантчик в бял скафандър — от главата до петите облепен с искрящ скреж — и когато този десантчик с познат жест очисти лицевото стъкло и ловко се отдръпна от един заблуден отломък, му стана ясно, че зараждащият се воден фонтан бе изхвърлил само Асеев. Без Михайлов. През хриптенето и пращенето Мъф чу гласа на Елдер:
— Николай, Дейвид, в люка! По-бързо!!!
Като че ли ударът беше разцепил планетоида на две. „Казаранг“ бе затънал надълбоко с кърмата си. Плъзгайки се на предните крака, подскачайки и треперейки, машината се мъчеше да се измъкне от ледения капан. Чу гласа на Асеев:
— Мъф, сам виждаш: няма кой друг да дойде. Старт! В кабината нахлуха отблясъците на синьовиолетовия пламък — лостовете на стартовата тяга бяха натиснати до упор. Парализиран от ужас, той чувствуваше, че задните крака се бяха безнадеждно заклинили. Вибрирайки от напрежение, машината вирна носа си, но не помръдна. Под дъното й, заливайки всичко наоколо с непоносима виолетова светлина, пулсираше плазмен смерч, зад тях буйствуваше ураган от лилав огън и пара, отпред като загърнат в бяло призрак-великан се издигаше фонтан от пяна, над блистера, сякаш чайки на птиче сборище, се носеха ята отломъци и огромни блокове. Всичко наоколо мърдаше, движеше се, подскачаше, плаваше, търкаляше се.
— Изстреляй краката! — изрева Асеев. — Старт!!!
Ръката му, която стискаше лоста за изстрелване, не се подчини на заповедта. Да убие Елдер, за да спаси останалите… Но ако ей оня търкалящ се леден блок удари блистера — край на всички…
Не успя — да го пресрещне от люка изскочи някаква фигура в заскрежен скафандър. Късото „ъх!…“ съвпадна с рубиновия сигнал за разблокирването на фиксирания лост и с приличащия на агония спазъм на изстрелването. Настъпи смазващо претоварване; светна очертаният с алени букви надпис „Хермолюкът е затворен“; озарената от зелените мълнии бяла мътилка потъна някъде и просторът на звездно-черното небе неочаквано се разтвори. Над ширналия се хоризонт блесна граховото зърно на Слънцето… Изтръпналите пръсти на лявата му ръка се разтвориха, пуснаха ненужния вече червен лост и хванаха вдървено ръчката за управление на катера. Нещо стана със зрението му: зеленикавият сърп на Уран сякаш се разслои на ледени пластинки и се покри с лъчисти ресни — пред очите му всичко помътняваше и губеше очертанията си.
— Ей, да дойде някой!… — извика той. — Вместо мен… Няма да мога да акостирам.
— Не ставай идиот — каза, дишайки тежко, Лоре.
— Мъф, да нямаш намерение да ни убиеш на финиша? — полюбопитствува Нортън.
Останалите мълчаха.
Той си спомни за вентилацията в шлема и я включи. Облиза разбитите си устни, погледна отвисоко Ледената плешивина. Кратерът не се виждаше, цялата централна част на ледения диск бе покрита с набраздена димна пелена, която отдалеч много приличаше на овча козина. По-точно — сякаш някаква овца бе легнала в огромна плоска чиния. Значи тъй бе загинал „Леопард“… Всъщност Ледената плешивина се оказа Ловджийска яма-капан. Бездънна яма, покрита с леден слой — Бакулин беше прав. Капан. Тигрова яма…
По-късно, вече в орбита, когато зашеметеният екипаж осигури на „Казаранг“ радиус-полет в режима на зонално захващане, а напрежението след маньовъра поспадна, той с огромни усилия си възвърна самообладанието и разбра какво трябва да прави. „Ще ги закарам — и обратно — мислеше трескаво. — Дори в тая каша може… Още може и трябва да ги търся. Поне един от тях да намеря… Ако не ми дадат резервния «Циклон», ще избягам с «Казаранг» — никой няма да посмее да ме задържи.“
Посмяха обаче. Във вакуумствора, при отворения люк на „Циклон“, той дълго се бори с Нортън, бе победен и пленен. Държа се глупаво и агресивно. Сякаш някой на рейдера му беше виновен за нещо. После притихна — веднага след като почувствува своята ненормалност. А когато пред него за пръв път изникна Живият мъртвец, съвсем си подви опашката. Веднага съобрази: Ледената плешивина не е обикновена тигрова яма, а капан с някакъв немислимо сложен, фин механизъм за заклеймяване на пуснатите от него жертви. Разтревожен до краен предел, той се мъчеше да предвиди в каква посока ще се развият събитията, когато „нормалната“ част на корабния екипаж забележи странностите на „заклеймените“. Можеше да не се съмнява, че това щеше непременно да доведе до разделянето на корабния екипаж на два лагера — между тях най-малкото щеше да се издигне стената на отчуждението. Да, най-малкото. Няма и не може да има никакви гаранции, че силата на страха и отвращението на „нормалните“ от „заклеймените“ не ще достигне критична величина. Затова няма и не може да има твърда гаранция (особено при такива обстоятелства и на такова разстояние от родната планета!), че обикновените, нормални хора, които на борда са много повече, не ще решат да очистят рейдера от екзотичното малцинство. Ще отворят вакуумствора по-широко и ще им кажат: „Вие не сте от нашето племе, благоволете да си отидете там, откъдето сте дошли.“ Как да постъпи в такъв случай? Да се съпротивлява ли? Само едно движение да направи — моментално и най-главното
