реагираха със свръхскърцане дори на опитите му да сондира мъгливата стена с пипалото на манипулатора. Нали докато гледаше да мине по веригата дупки колкото се може по-навътре и не пипаше нищо, машината бе успяла безпрепятствено да измине три километра в процепа. Ала щом повярва в стабилното еднообразие на обкръжаващата го обстановка и бодна два пъти в движение с манипулатора дясната стена — получи в отговор две солидни радиоакустични плесници… Изложи подозрението си на трепкащата пеперудка на индикатора за звукозапис, изруга и добави, че за съжаление е принуден да направи върху себе си допълнителен експеримент.
Честта на разузнавача го задължаваше неумолимо да провери догадката си чрез експеримент. Страхувайки се да не размисли, Андрей включи манипулатора и в движение потопи гъвкавия му, извит като кука край в киселно-облачната, гъста и лепкава маса вдясно от борда.
Толкова бърз отговор, да си признае, той не очакваше: свръхскърцането удари по нервите му само след минута… Удари много тежко. Много по-тежко, отколкото последния път, да му се не види макар!…
Едва опомнил се и вече без да обръща внимание на пространствената илюзия и без да спира „Казаранг“, Андрей запрати манипулатора в обратна посока — вляво от борда. Метализираното пипало потъна в мъгливо-лепкавото вещество на стената. „Отляво е все същото — помисли си той, прибирайки манипулатора в корпуса на дракара. — След минута ще дойде и ударът по тила.“
Но му се наложи да чака по-дълго. Минутите минаваха една след друга-пет, шест, седем, осем — и нищо особено не ставаше: „Казаранг“ продължаваше да се движи бавно по пътя си. Андрей вече се бе поокопитил малко — повярва, че лявата стена може да се пипа безнаказано с манипулатора. А на деветата минута (ето ги!) ръждивите панти заскърцаха…
„Стига ми толкова — реши той, успокоявайки дишането си след радиоакустичния удар. — Не, стига толкова, стига!“
Чувствуваше, че измъчените му нерви страшно се нуждаят от отдих. Да можеше да спре машината за два-три часа, нищо да не наблюдава, нищо да не чака, за нищо да не мисли. Поне за час. Поне за трийсет минути… Той не биваше да спира движението на „Казаранг“ дори за минута. Нали не заради собственото си любопитство се бе напъхал тук. Лично на него много по-интересно би му било да разглежда планината Мъгла отвън, отколкото отвътре. Във всеки случай по бе за предпочитане. Но като разузнавач на смерча- феномен той просто бе длъжен да върви напред, докато обстоятелствата позволяваха. Та нали не се знаеше колко време щеше да съществува процепът — единствената достъпна за машината пролука към сърцевината на киселно-мъгливата грамада. Ами ако стените неочаквано се слепят? Изобщо, ако стане така, положението му ще бъде опасно. Или по-точно — безизходно. Той се мъчеше да не мисли за това.
Още при входа в процепа му мина мисълта да издигне дракара с флаинг-моторите, да измине, без много да се бави, достъпното за машината разстояние между стените и час по-скоро да се върне обратно назад. Но зад кърмата бяха останали вече километри от веригата дупки (беше ги извървял с крачещите механизми) и нещо не му се искаше да използува тук флаинг-моторите. Добре, че не поиска. Щом този киселно-мъглив „коктейл“ реагира така нервно-болезнено на убожданията на манипулатора, трудно е дори да си въобрази човек реакцията му на плазмените струи. Стига експерименти! Нервозният „коктейл“ бе позволил на дракара да се движи в неудобно тесния за такова посещение процеп, да измине в мъгливия му търбух няколко километра, и то с оптимална за тукашното притегляне скорост („с бързина на магаре“) — да се благодари и на това. С изключение на свръхскърцане нищо засега не пречеше на дванайсеттонното „магаренце“ да върви нормално напред. Дано все така да върви. Поне в същите условия. Щом си на чуждо място, трябва да се съобразяваш…
— Временно — поправи се на глас Андрей, безсилен да овладее обхваналото го чувство на непримиримост към мъгливата грамада.
Това чувство му вдъхна бодрост. Сега той знаеше, че вътре в него няма нищо от чужденците. Те бяха успели да го облеят с огледалната Гнусотия от главата до петите и дори може би да го напълнят с нея догоре, но да преправят чувствата и мислите му по свой образец, както те си искат, за някакви свои чуждозвездни нужди, не им се бе удало. И никога нямаше да им се удаде. Ако, разбира се, можеше да се вярва в искреността на адресираните към чужденците проклятия на Мъф Аган…
Веригата от дупки-следи и образуваният от нея процеп водеха все по-надалече, километър след километър, по неравния, мръсен и крехък лед, изкачваха се по хълмовете и се спускаха в падините. Безкрайното еднообразие на пунктираната пътека и теснотата на процепа действуваха угнетяващо. От нея не можеше наникъде да свърне, както и да се мъчеше. Впрочем достатъчно бе, че тя поне водеше нанякъде.
„Казаранг“ преодоля поредното изкачване — външния склон на насипа на един голям кратер, — лъчите на предните му фарове осветиха в дъното на процепа някакво сиво пирамидално съоръжение… Много приличаше на извехтяла, оръфана палатка на туристи ветерани. Андрей се взря неспокойно в нея. Опипа странното препятствие с лъча на лидара. Най-после разбра — това беше върхът на централното възвишение в твърде дълбоката, лежаща в сянка калдера. Впечатлението за необикновеността и дори донякъде изкуствеността на открилия се пред погледа му пейзаж идваше единствено от това, че, първо, върхът на възвишението много точно съвпадаше с вертикално-осовата плоскост на процепа, еднакво отдалечена от двете стени, а второ, веригата изкачващи се по възвишението кръгли следи се сливаше в непрекъсната, добре видима отдалеч черна линия и върхът изглеждаше като разрязан по вертикал. Андрей беше неприятно учуден от лекотата, с която в него се породи зрително-асоциативният паралел между ледоритовия мехур и туристическата палатка. Нямаше нищо подобно, по-скоро това нещо приличаше на два еднакви, симетрично доближени сиви клина, забити акуратно в процепа някъде отдолу. Очите на пилота нямат право да грешат.
Той включи фотоблинкстера, освети южната точка (входа в процепа) върху очертания със синя окръжност участък на картата и я съедини с небесносиня линия с центъра на Петното. Небесносинята линия пресичаше по диаметър само кратера с централното възвишение — двукилометровия кратер №590. Като пресметна по картата размерите на спирално завитата сърцевина на смерча-феномен, Андрей премести озадачения си поглед върху забележимо нарасналия в светлината на фаровете конус на препятствието и спря машината. Още оттук се виждаше, че този хълм замръзнала гадост е твърде стръмен за краката на дракара.
Ще не ще, дявол да го вземе, трябва да използува флаинг-моторите…
Андрей се бавеше, оглеждайки препятствието; пръстите му в ръкавиците поглаждаха двете ръчки на управлението. Ни най-малко не се съмняваше, че прелитането по протежението на процепа ще мине безнаказано, че последствията дори от краткия прелет ще бъдат вероятно ако не катастрофални в пълния смисъл на тази дума, то непременно сериозни и сурови — не очакваше други. Ах, този дяволски мехур!…
— Правя флаинг-маньовър — съобщи той за намеренията си. — Излитане над централното възвишение на кратер номер петстотин и деветдесет, импулс за балистично прелитане по диаметъра на кратера, кацане на външния склон на северната страна на пръстеновидния насип. Правя маньовър с предпазна програма за автокацане — всичко може да се случи… Мисля, че близо до мястото на кацането ще мога да видя първата извивка на пунктира от кръглите следи — тоест първия кръг около сърцевината на смерча-феномен.
Стартов тласък. Андрей примижа: тъмната ивица ледорит долу още не бе успяла да изчезне, а площта на стените, които отразяваха светлините на катера, се увеличи почти два пъти. Представи си много ясно как изглежда отстрани в такава обстановка излитащият „Казаранг“ — като изплашена от виолетовата мълния огромна, блестяща с разноцветни светлини пеперуда, разперила исполинските си, немислими по размах бели крила…
Изпращайки с поглед отдалечаващото се под корема на катера възвишение, Андрей забеляза на мръсното му теме студен, остър блясък, но не му придаде голямо значение. Учуди го и го обезпокои внезапното изтръпване на краката му по време на старта: то се разпространяваше бързо от стъпалата към бедрата. Веднага разбра, че това е прелюдия към по-съществени неприятности. Изглежда, за разлика от наказанието за своеволията с манипулатора, „сметката“ за флаинг-маневрата му се търсеше незабавно. Чувствувайки, че съзнанието му неудържимо помътнява и се изплъзва, той с интуитивно движение на ръчката успя да насочи дракара към мътносивото петънце отразена светлина на предните прожектори (петънцето-мишена, както му подсказваше лидарът, се намираше там, където процепът бе оголил хълмовете на пръстеновидния насип) и успя да помисли с надежда: „Още не съм загубил напълно съзнание.“
