присъствието на духа. Не беше маловажно обстоятелство. Особено ако се имаше предвид, че корабният скафандър не може да тръгне от само себе си, тъй като цялата му кинематика е отражение на силовите и логическите качества на неговия пълнеж (на този, който е вътре в него). Тук се откриваше широк простор за догадки и предположения. Твърде широк. По-добре щеше да е, ако този простор бе по-малък.
Скафандърът с неизвестното съдържание достигна подножието на пищната „завеса“ и неочаквано, без да се бави нито секунда, както вървеше, протегнал ръкавите си с ръкавиците напред, се притисна с ризницата към полупрозрачната стена и с видимо усилие бавно потъна в мъглата. Не много плътният от гледна точка на оптическата проницаемост воал бе, изглежда, твърде плътен и лепкав от гледна точка на физическата проходимост — фигурата в скафандъра си пробиваше бавно път в мътния сивокафяв слой, сякаш парче нагрят метал бе попаднало в парафин.
От „гадаенето по линиите на гърба“ нищо не излезе. Подчинявайки се на някаква не съвсем осъзната подбуда, Андрей влезе след скафандъра в мъглата. „Безумие! — натрапчиво, като светване на авариен надпис, пулсираше в главата му, — Безумие!“
Твърде скоро той разбра, че инертно-лепкавата среда се пробива по-лесно в посоката, по която се движеше неясният силует на псевдодесантчика. Загадъчната субстанция отстъпваше неохотно на натиска, но все пак отстъпваше, а Андрей напираше с всички сили срещу нея с хермошлема, ръцете и гърдите си, за да увеличи поне малко костенурковото „надбягване с лидера“. За разлика от гъстата мъгла в тесния процеп леко замъглената стена на пролома не реагираше на чуждото (при това двойно!) проникване в нея. Само от време на време покрай него прелитаха като метеори ослепително ярки искри. Странни, действуващи болезнено на очите искри. Невъзможно му бе да определи цвета им: изглеждаха ту жълти, ту сини, бели, виолетови… В един и същ момент бяха многоцветни и това, кой знае защо, го караше да ги проследява с поглед и да ги чака.
Неясният силует на „лидера“ неочаквано се сви и изчезна — сякаш се стопи на фона на зелените мълнии. Промъквайки се… не — пробивайки си път към мястото, където лидерът бе изчезнал, Андрей удвои усилията си и… се изтърколи от мъглата.
Падайки на ледорита (ако плавното преобръщане презглава можеше да се нарече падане), той забеляза, че партньорът му в екзотичния преход-пробив лежи по диаметъра на една кратеровидна яма, начупил снежната кора по краищата й. В положение нагоре с краката Андрей успя да огледа просторната кухина сред живописно струпаните купести облаци, мраморно тежки, излъчващи от всички страни нежнозелено сияние.
При тукашното нищожно притегляне не беше просто да станеш от пропукания ледорид дори с помощта на гекорингите. За появленеца тази задача се превърна в изпълнено с драматизъм действие и Андрей със смесено чувство на уплаха, жалост и уважение към мощта на неговите крайници наблюдаваше как скритият в скафандъра Някой буквално пореше ледорита наоколо си, вдигайки ледени пръски, и упорито се стремеше да приеме характерната за хуманоида вертикална поза. Накрая този някой се изправи на краката си, след което, без да се бави нито секунда и без да се оглежда, закрета по-нататък. Андрей тръгна подире му. Спря се. И едва тогава видя веригата кръгли следи.
Той бе забелязал вече тази прекрасно открояваща се върху тъмния ледорит лъскавозелена, неравномерно широка ивица, но чак сега се сети, че вижда пунктира от дупките в ледорита, през които бе станало самоизливането на огледалното вещество върху повърхността. Сега разбра от какъв род бе студеният блясък, забелязан от него на върха на централното възвишение… От няколко метра разстояние лъскавозелената ивица много приличаше на пътечка разлята по кратерчетата и хълмчетата луминесцентна боя, но щом само появленецът насочи към нея озъбената си с гекорингите обувка — отражението й веднага показа, че това е огледална повърхност. „Меките огледала — досети се Андрей. — Кръг от спиралата в централната зона на смерча-феномен.“
Появленецът не можа (или не поиска) да прекрачи ивицата, отразяваща обувките му и блестенето на облаците. Разпери треперещите си ръце встрани — както прави човек, когато трябва да влезе в ледена вода, и стъпи до коляно в огледалния „ручей“… И когато, омагьосан от странността на случилото се, Андрей се приближи до мястото на събитията, псевдодесантчикът в още по-силно заблестелия скафандър се обърна наляво (като че ли да погледне по-добре по протежението на „ручея“), заопипва с ръка дясната страна на ризницата си (сякаш търсеше регулаторите на топлообменния режим) и замря така, продължавайки бавно да потъва…
При разровената кратеровидна яма Андрей, преди да влезе в мъглата, се обърна назад. Помисли потресен: „Мир на праха ти, който и да си ти…“ От фигурата в скафандъра по средата на „ручея“ бе останал лъскав, постепенно стопяващ се бюст-хълм. Андрей изтърси машинално от ръкава си полепналите ледени зрънца и очаквайки да срещне лепкаво съпротивление, навлезе в мъглата с протегнати напред ръце. Не почувствува никакво съпротивление… Беше тъмно… Пред очите му се сипеха едва видими в тъмнината парцали „сняг“. Само да не се загуби… Той включи раменните фарове. В лъчите им „парцалите“ падаха по- нагъсто — като при обилен снеговалеж, но „снегът“ валеше отдолу нагоре и това създаваше у него подсилената от слабото гравитационно поле илюзия, че пада през виелица с дълго неразтварящ се парашут.
Имаше и друго усещане — сякаш на всяка крачка нещо през цялото време го побутваше по гърба. Той се обърна и направи откритие: лепкавостта се появяваше при най-малкото движение назад. Веднага след нея следваха метеори от ослепителни искри с неопределен цвят. Сякаш през заслепяващо ярката белота прозираше многоцветна подоснова.
Като свърши с експеримента, Андрей погледна часовника и индикатора с кислородното налягане и продължи „полета“ си във „виелицата“.
Внезапно „снеговалежът“ престана. Сърцето му се сви. Разбра веднага, че бе преминал дебелината на „завесата“. Пред него беше тъмно и пусто. Обърна се назад. Лъчите на раменните му фарове осветяваха с мътни конуси мъглата, но дори и те не му пречеха да вижда през мъгливия воал зеленото зарево. Чувствувайки как го побиват тръпки, Андрей се огледа наоколо. И преди му се струваше странно, че никъде не вижда заревото от катерните прожектори, обаче си обясняваше това с неизвестните оптически свойства на мъгливия воал в съчетанието му с „метеоритните“ искри и „виелицата“.
Синкавото сияние на раменните му фарове се плъзгаше по тъмния ледорит със слаби отблясъци и потъваше в мрака. Яркото върху тъмния фон петно на фосфорнобелите вътрешности на разровената преди малко преспа го убеждаваше, че не се е загубил. При тези обстоятелства му оставаше само да търси следите от краката на машината. Замаян от случилото се, Андрей почти без да мисли, като насън мина през преспата, чийто рохкав „сняг“ бе успял, колкото и да е странно, да замръзне. Светлината на фаровете неочаквано изтръгна от тъмнината безтегловно висящ над ледоритовите хълмове продълговат бял леден блок. Андрей не повярва на очите си. Вгледа се вцепенен, преглътна нещо заседнало в гърлото му и бавно, сякаш се страхуваше да не изплаши плахото привидение, започна да се приближава към обраслия със скреж „Казаранг“.
— КА-девет — извика той, опипвайки металическия крак през пухкавия скреж. — Контакт!
Някъде в далечината блесна и угасна мълния.
— Светлина! — заповяда Андрей.
Отново припламна трепкаща мълния — той дори не погледна натам. Тръгна покрай борда, примижавайки, чистейки с две ръце скрежа от оптическите репликатори, от лицевата повърхност на фаровете. Като че на борда на катера се бе взривил целият запас от кислород. На изживелите времето си машини човек винаги трябва да се бои от подобно нещо.
— КА-девет, отвори хермолюка!
В кабината нямаше скреж.
Андрей се фиксира в креслото и погледна остатъците от индикаторните сигнали. Ориентира се донякъде: въздушните и кислородните хранилища на борда бяха цели, но в тях нямаше нито въздух, нито кислород. Бяха отворени всички клапи освен една. Андрей придърпа към себе си гъвкавия захранващ маркуч, съедини щепселите и докато изпомпваше кислорода от балона на Н3 в набедрения балон на скафандъра си, се мъчеше да си спомни след колко часа от момента на пълното отсъствие на човешки команди логиката и автоматиката на десантния катер ще превключат самостоятелно всички бордови системи в режима на полуконсервация: след триста и десет или след петстотин и деветдесет? Във всеки случай след повече от дванайсет денонощия. Чувствуваше такова силно желание да изтръгне логическите капсули от недрата на
