автоматиката, че пръстите му самопроизволно се свиха в юмруци. Застави се да се успокои.
Пресметна и сега вече знаеше точно, че кислородът в балоните на скафандъра ще му стигне за двайсет и три и половина часа. Плюс, както се шегуват десантчиците, „последното желание“ — осемнайсет минути кислородно поддържане след взривяването на аварийния патрон. „Снегир“ не е „Шизеку“, в който може да се надява на аварийна анабиоза. Не е „Витяз“ и дори не е „Селена“. Ако обстоятелствата не му позволят да отвори хермошлема максимум дванайсет минути след взривяването на патрона, „Снегир“ ще се превърне в саркофаг.
5. Кратер №666
Трябваше да загуби около половин час за разконсервирането на катера и очистването на блистера от скрежа с помощта на манипулатора. Докато вършеше това, Андрей оглеждаше притиснатата от всички страни с мраморно-неподвижни облаци кухина на пролома и решаваше как да действува по-нататък. Но най-напред освети на часовото табло за обратно пресмятане горната граница на своето пребиваване в скафандъра: 23,00 часа. Времето на „мача“, загубата на който съвсем тривиално е равна на смърт.
Кой знае защо, беше почти сигурен, че „Казаранг“ бе прелетял над първия кръг на пунктира от кръгли следи, а той самият бе успял да се добере пеша до втория. По всяка вероятност дракарът се намираше в промеждутъчна кухина. Изглежда, цялата сърцевина на смерча-феномен се състоеше от междуоблачни кухини, различни по размер, форма и осветеност. Възможно бе мъгливите прегради-мембрани, през които тук се процеждаше зелената светлина, също да се различаваха по лепкавост и дебелина. Добре щеше да бъде, ако дебелината им намаляваше по посока на центъра. Или поне да не се увеличаваше. Интересно, защо мъглата на „мембраната“ се различаваше от мъглата на стената? Защо при визуално наблюдаваната буквално мраморна неподвижност на облаците видът на тази кухина за няколкото минути, отишли за догонването на лидера, се бе изменил забележимо? Във всеки случай вместо доста стройното редуване на вертикални тъмни и светли ивици, което бе създало илюзията за забулената в мъгла колонада, в дълбочината на кухината се виждаше нещо като хоризонтално-процепени ниши или проходи под ниско надвисналите кълба купести облаци… Изглежда, интериорът на смерча-феномен имаше склонност към скокообразни изменения.
— Склонност към изменения зад гърба ми — измърмори Андрей.
Една зеленикава мълния трепна и угасна. Той погледна индикатора за звукозаписа и тихо подсвирна. Вместо крилцата на сигналната пеперудка трептеше червена точка. И тук значи край…
— Е — промълви Андрей, — значи няма да губим време за доклади. Още повече че смерчът-феномен реагира нервно на всяка моя дума.
Мълниите припламваха над хоризонтално-процепените ниши — сякаш купестите облаци се нажежаваха мигновено отдолу и пак тъй мигновено изстиваха. „А пък ние няма да отидем там — мислеше той, прибирайки манипулатора в корпуса. — Ние ще отидем при «ручея» на моя без време загинал «партньор»… Или тъкмо навреме?…“
Нежнозеленото зарево растеше, приближавайки се с всяка крачка на дракара. Там, където биеха преките лъчи на фаровете и прожекторите, изпъкваха мътни белезникави петна. Воали… Най-после „Казаранг“ докосна мъгливата завеса — Андрей почувствува как се напрегнаха метализираните мускули на краката му — корпусът затъна. „Ще тръгне — мислеше той с тревога и надежда. — Трябва да тръгне. Само да не се случи нещо като онова обръщане наопаки. Стига ми толкова…“
Нямаше обръщане наопаки. Това беше просто един продължителен, труден за катера преход. По- точно — пробив. Основното свойство на мъглата — нейната лепкавост — и в кабината, и зад борда се чувствуваше еднакво. Но ако той не мърдаше в скафандъра, фронталното налягане на лепкавата субстанция се възприемаше само като трикратно претоварване.
Насреща му и във всички посоки летяха лъчисти фойерверки — не, вече не искри, а ивици, дълги и широки (колкото бордюр на шосе), изпокъсани и с неопределен цвят. Очите го заболяха да гледа, но зрелището, общо взето, беше занимателно… Едновременно с придвижването на дракара радиантът на фойерверките се изместваше постепенно нагоре и така се създаваше прекрасната илюзия за скоростно излитане с набиране на височина — отначало под малък ъгъл към хоризонта, после все по-нагоре и по- нагоре. Ще не ще, трябваше да загаси фаровете: главозамайващата скорост на излитането към нежнозелената заря не се връзваше с костенурковото пропълзяване на черните пукнатини, тъмните гънки и хълмовете върху долните екрани — гледката им беше непоносима.
Илюзорната височина растеше, скоростта — също. И изведнъж — „катастрофално спиране“ на пълна скорост — сякаш някой плисна в блистера зелена боя. Пристигнаха…
Краката на машината затъваха дълбоко в ледорита, корпусът й вибрираше от напрежение, а прорезът в осветената от зеленото сияние кухина се разширяваше мъчително бавно. Андрей почувствува, че той самият бе напрегнат до краен предел: мускулите му се бяха вдървили от нелепия стремеж да помогне на машината по-бързо да изтръгне кърмата си от лепкавата среда.
— Да се понапънем малко! — каза то и след това дъното изби с глава. — издекламира той с малки изменения познатите му от детството редове. Замълча, взирайки се в светещите облаци: каква ще е реакцията?
Нямаше никакви сериозни ефекти. Наистина по облаците премина вълна искрящ блясък. Премина и толкоз. Нищо повече… Май че Пушкин не хареса на смерча-феномен.
Машината пропадна надолу и рязко се наклони; измъкна се, опирайки с дъното си в ръба на кратерната яма, изправи крака и тръгна напред с нормален ход. Андрей огледа огледалния „ручей“ по протежението на кухината: самотният хълм, който му приличаше на разтопила се фигура на човек, вече бе изчезнал — цялата повърхност на „ручея“, от единия до другия му край, беше набучена равномерно с нещо, което приличаше на огледални кегли. На око разстоянието между тези неща като че ли не бе по-голямо от разстоянието между дупките на пунктира. „Бива си го гръбначният стълб“ — помисли Андрей и премести поглед към долните екрани. Твърде тънък беше този гръбначен стълб за такъв колос като смерча-феномен… Но истината бе, че на него очевидно се крепеше всичко…
Когато дракарът прекрачи безпрепятствено подложения на „гръбначна“ еволюция кръг на спиралата, Андрей почувствува нерешителност. Кое щеше да е по-целесъобразно: дали да не насочи машината по кръга и отново да започне да пробива мъгливите „мембрани“? През тях пътят беше много по-къс… Не искаше да признае дори пред самия себе си, че се страхува от обръщанията наопаки, които бяха напълно вероятни по този път. Но той се страхуваше от тях.
Погледна часовника и нерешителността му се изпари моментално. Времето беше въздух!
Андрей огледа скупчилите се пред блистера облаци. Нямаше нищо, което да прилича на „мембрана“… Той реши да кара по-вляво и поведе „Казаранг“ покрай една грамадна и на вид монолитна облачна тераса, подобна на нащърбен зеленикав айсберг. Дракарът я заобиколи и се вмъкна под негладкия корем на някакъв мъждиво-светещ облак, надвиснал толкова ниско над ледорита, че започна да се съмнява дали габаритите на машината отговарят на височината на прохода (като че ли тук имаше широк, но нисък проход). Трябваше да лавира, за да не докосне с чашите на горните лидари изпъкналите части на тавана… Проходът не беше единичен, а разклонен лабиринт от проходи (високи, ниски, широки и тесни) и ако под краката на дракара не беше тъмна, цялата в ями, буци и пукнатини ледоритова основа, той лесно можеше да загуби чувството за реалност. Сякаш си пробиваше път всред дъждовни облаци, осветени зеленикаво от тлеещи електрически изпразвания и, кой знае защо, абсолютно неподвижни. А, ето и една „мембрана“… На фона на луминесценцията, с която очите му вече бяха свикнали, несветещият мъглив воал изглеждаше безцветносив, като стара паяжина, покрита с прах. „Успех!“ — мислено се окуражи Андрей и включи предните и бордовите фарове.
Същият метод на пробиване, същите болезнени за очите му искри и накъсани ивици, същата илюзия за полет и претоварване. Липсваше само нежнозелената заря. Но ето нещо ново: независимо от илюзията за излитане ледоритовият път водеше нагоре. Дракарът се изкачваше по пръстеновидния насип на голям кратер. Очевидно кухината бе разположена вътре в кратера… Лошо. Излишна загуба на време. Времето е въздух. На превала, преди спускането в кратера, машината, измъквайки кърмата си от мъглата, трепереше и се олюляваше — светлините на фаровете се мятаха в мрака по облачните издатини на двукатната кухина. Андрей гледаше изтръпнал напред: право по курса се преливаха в различни цветове тясно групирани в
