хоризонтална ивица вертикално удължени (като в линеен спектър) светлини: лилави, изумрудени, небесносини и яркобели… Но веднага щом спря машината, светлините престанаха да преливат една в друга. Той се вгледа в застиналото многоцветие и най-после разбра, че ослепителнобелите светлини бяха отражение от фаровете на „Казаранг“, а цветните — от бордовите сигнали. Над тази отразяваща ивица фосфоресцираха зеленикавите петна на „мембраните“.
Дъното на кратера бе обезобразено от ямите на отдавнашна метеоритна бомбардировка — трябваше да насочи машината малко по-вляво и да ги заобиколи по плътния лед на пръстеновидния насип. Отразените светлини съответно се придвижваха наляво, но някак си странно, на две проблясващи групи: едната по- бързо, другата — с малко закъснение. Когато Андрей се приближи, разбра защо стана така: в тъмнината ефектът на двойното блестене идваше от сравнително близките един до друг паралелни или почти паралелни редове огледални „кегли“.
И наистина скоро той стигна до мястото, където разстоянието между кръговете на небрежно запокитената върху Япет пунктирана спирала не бе по-голямо от дължината на катера. Зрелището можеше да се нарече истинска феерия. Илюминацията на „Казаранг“, раздробена и хилядократно увеличена от двата реда блестящи кеглообразни огледала, хвърляше живописни отблясъци върху издатините на облачните тераси. Дори Али Баба не бе сънувал подобна колекция от скъпоценности. Това беше храм. Изумителен храм, посветен може би на богинята на северното сияние… Интересно беше да разбере на кого в действителност бе посветен той…
Когато дракарът прекрачваше огледалните „гръбнаци“, Андрей, разглеждайки на долните екрани кеглообразните „прешлени“, изведнъж започна да подозира, че те нарастват от кръг на кръг. „Изглежда, гръбнакът на смерча-феномен расте“ — отбеляза той.
„Мембрана“ с нежнозелена светлина. Кухина с луминесциращи облаци. „Мембрана“ като стара паяжина. Тъмен, но с феерични отблясъци храм. Отново „мембрана“…
Не помнеше при кой по ред преход откри, че в централната зона на смерча-феномен успоредно със спиралата се простира една и съща кухина — грамаден коридор; геометричният вид на отделните й участъци зависеше от това, в каква степен бяха притиснати те от скупчилите се облаци и как бяха осветени от застиналите, сякаш замръзнали в момента на светването мълнии. Той не би могъл ясно да обясни какво го бе навело на тази мисъл — беше нещо като интуиция. Сякаш внезапно бе прозрял с вътрешното си зрение инфраструктурата на мъгливия колос. Обаче нито вътрешното зрение, нито шестото чувство не му помогнаха да разсее недоумението защо при преходите от кръг на кръг среща ту осветени със зелено сияние, ту неосветени облаци? Да можеше да мине поне веднъж по дължината на цял един кръг, но не биваше. Времето е въздух. Трябва да се движи само напред! Лошо е, когато няма от кого да заемеш поне един килограм течен кислород.
От кръг на кръг… от кръг на кръг… Като от вълна на вълна. Тъмно — светло, светло — тъмно; феерия от огледални отражения светещи облаци. От кръг на кръг като от цвете на цвете. Ден да мине — друг да дойде… А между впрочем, колко ли е отмерил с мигането си светещият часовник, не е ли вече време да се връща обратно?… О, време е, любезни господа, и още как… Това, от една страна. А от друга, господа, как да обърна назад, като още нищо не съм си изяснил? Ще заповядате ли да вървя по-нататък? Но кому всъщност е нужен разузнавач, който ще изясни всичко и ще загине, без да остави дори устно съобщение? А на всичко отгоре толкова е гладен… и жаден.
Езикът му беше като гласпапир. Чувствуваше деряща сухота в устата и… отровно-железен вкус. Аган не бе го излъгал. Но сега това не предизвика в него никакви емоции. Просто много му се ядеше и пиеше.
Андрей все по-често поглеждаше часовника. По редица признаци до кратер номер шестстотин шестдесет и шест оставаше около един километър — беше недопустимо да се връща обратно само на километър от целта. Още повече че останалият път натам и обратно обещаваше да бъде по-лек: в посока натам дебелината на „мембраните“ постепенно намаляваше, а в посока обратно изчезваше лепкавостта им. Освен това автоматиката помнеше всеки метър от обратния път — което също бе солидна икономия на времето-въздух. Разбира се, всичко можеше да се случи… Ако непредвидените обстоятелства не бъдат чак толкова неблагоприятни, можеше да се случи кислородът да му стигне. Но и най-малкото „усложненийце“ щеше да зачеркне всичко — кислородът му беше крайно недостатъчен. Не можеше и да помисли да се махне оттук с флаинг-моторите. Само с крачетата. Бавничко така, поклащайки се, внимателно, раз-два… Давам половин царство за литър кислород! Ако искаш: тъмно със светлинки, ако искаш: нежнозелено — избирай!
Подозрението му, че кеглите растат от кръг на кръг, премина в увереност. Не беше нужна особена точност на окомера, за да види, че сега те бяха високи повече от метър. А диаметрите на основите им толкова се увеличиха, че страните им се докосваха — истинска ограда от „слепени“ огледални стълбчета, завършващи с топки, които отразяваха светлините на „Казаранг“. Ами ако стълбчетата там, близо до центъра, избуят в стълбове?
Това, кой знае защо, го разстрои. Започна, без да иска, да размишлява над въпроси, каквито нямаше намерение да си задава до края на разузнаването. Осъзнал, че финалът на десанта, уви, е непредсказуем, той, опирайки се на получените впечатления, се опита да реши за себе си към коя от същностните категории трябва да отнесе смерча-феномен като явление?
Мисълта, че смерчът-феномен може да бъде биологичен обект, бе отхвърлена веднага — тези купища облаци по нищо не приличаха на организъм (или колония от организми). Огледалната субстанция, изглежда, също нямаше пряко отношение към биообектите, но… мишката бе родила планина — планината Мъгла. Нямаше съмнение, че същността на явлението се криеше в огледалните капки на пунктираната спирала. Те бяха способни лесно да размекнат (без последствия!) метал, да разтопят (без остатък!) появленец заедно с твърдия му скафандър, да изменят (чисто и просто) природната същност на хората, като им посребрят мимоходом устните с огледален налеп. Най-после способни бяха да се изпаряват като замръзнала въглекиселина или да се просмукват в ледорита и отново да избиват навън в хилядократно увеличен обем. На какво още бяха способни „меките огледала“?… Не, това не бе вещество. Никое вещество, дори най- сложното, не може да притежава такъв богат комплект от потресаващи свойства в съчетание с висока степен на поведенческа свобода. „Меките огледала“ бяха само един от достъпните за наблюдение резултати от действието на някакъв екзотичен, още непонятен на хората физически процес… Ето например торнадото: не е достатъчно да се види в „мекия“ цилиндър на зловещо-черния му стълб сместа от вещества на въздушната среда и от продукти на изветряването. Много по-важно е да се прозре в невидимото за окото: страшната сила на смерча е резултат от стихийни процеси в неспокойните глъбини на наситената с енергия атмосфера.
Разбира се, рано е да се говори за стихийност на „меките огледала“. Първо, няма решаващи доказателства, че за десет години никой от екзотите не е могъл да се убеди в обратното. Второ, има косвено доказателство, че земляните се сблъскват с резултатите от насочено срещу Слънчевата система някъде отвън технологическо или по-точно — техногенно въздействие. Та нали не можем да приемем просто така двете попадения — става вече подозрително. Особено ако се има предвид, че второто попадение в Слънчевата система е станало много по-близо до центъра й. Къде ще бъде третото? На една от луните на Юпитер ли? И кога? Може би след десет години или по-рано?
Първо попадение — изчезва парче от Оберон: пет процента от масата му, една двайсета част от планетоида. Сега ще изчезнат пет процента от масата на Япет. А може и повече. Във всички случаи обаче това много прилича на програмирано от някого отвън ограбване на Далечния космос. Твърде вероятно е той да се цели и в Близкия космос — прав е Фролов, хиляди пъти е прав!…
Пробивайки поредната „мембрана“, Андрей мрачно пресмяташе какви шансове има човечеството в борбата с луноедите. С други думи — какво оръжие… Той вече предвиждаше, че Земята ще бъде принудена да строи флотилии от скъпо струващи свръхкрайцери, въоръжени с не по-малко скъпи АМБА (апланати на магнитнобезекторни анихилатори), между другото съществуващи засега само в теоретически разработки, и осъзнаваше колко ще се забави мирното усвояване на Слънчевата система. Но дали това оръжие ще бъде ефективно в борбата с луноедите?… Съмнително е. В борбата с тях може една след друга да бъдат унищожени всичките луни и пак да няма никакъв резултат. Мда…
Когато в края на миналия век човечеството най-после осъзна бедата — когато забеляза, че почвата под краката му се е превърнала в покрив на общопланетарен оръжеен склад, а небето над главата му вече е готово да стане купол на най-съвършения крематориум — лазерен и анихилационен, то предпочете
