напълно достатъчна. А след като мине известно време, ще открият неочаквано, че за разстояние деветстотин деветдесет и девет парсека ще бъде напълно достатъчна и енергията на джобно фенерче. Още не се знае какви открития ни очакват, след като бъде построено изцяло великото здание на физиката на Вакуума…“
Най-после Андрей стигна до мястото, където правата редица на високите витязи пресичаше границата на кратер №666 и насочи катера по протежението на пръстеновидния насип. Не искаше да се пъха в кратера, чието дъно му се струваше необяснимо светло на фона на тъмния ледорит, пък и, изглежда, нямаше особен смисъл да го прави. Достатъчно бе да измине четвърт от окръжността на насипа — до точката, откъдето фигурата на свръхвеликана щеше да започне да се вижда в профил. С други думи — „черното вретено“ щеше да стане достъпно за обзор.
— Гледай ти! — неочаквано се изтръгна от устата му.
Спря „Казаранг“ и впери очи в „черната лилия“. Бе готов да се закълне, че в момента на неволния му възглас китката на леко отметнатата встрани ръка на главната фигура отпусна леко окованите си в бронята на ръкавицата пръсти, но това по-малко го порази, отколкото еволюцията, която бе претърпяло „вретеното“. Чувствуваше колко е безпомощен. За втори път по време на „контактното“ разузнаване на планината Мъгла му се налагаше да бъде нищо неразбиращ свидетел на ефектни метаморфози във владенията на смерча- феномен. Вместо сравнително неголямото „вретено“, което той се канеше да види, пред обърнатия сега в профил гигант се извисяваше нещо много по-голямо — то страшно приличаше на силует на стилизирана лилия.
Реакцията на ръцете сякаш изпревари реакцията на мозъка му: Андрей рязко зави машината и я подкара по-далеч от кратера.
Стоп! Можеше да спре дотук — някои неща от еволюцията на лилиеобразното нещо му се бяха вече изяснили. Поне сега с помощта на задния обзор той наблюдаваше с очите си как ставаше това (наистина в обратен ред): „черната лилия“ се събираше в „пъпка“, която твърде бързо се преобразуваше в „копие с портокал“ или „вретено“, а после просто в „копие“ без ни най-малък намек за „портокал“. Хайде да потегляме обратно!…
Андрей погледна мрачно показателя за кислородното осигуряване, още веднъж проследи как малкото „вретено“ набъбва в голяма „пъпка“ и как от нея разцъфтява едро лилиеобразно „цвете“. Помисли си: „Какъв ли ще бъде плодът?“ — прехвърли катера през неравния пръстеновиден насип и вече без да мисли много, го насочи към кратера. Към кратер №666.
6. Рамото на гиганта
До фигурата на „командира“ на най-многобройния отряд „космодесантчици“ оттук имаше около четирийсет метра. Дракарът не бе успял да измине и десет, а Андрей почувствува нещо недобро. Струваше му се, че спускането по вътрешния склон на пръстеновидния насип към плоското и относително равно дъно продължава. По време на движението „черната лилия“ се преобразува в огромно, засланящо половината околност „черно ветрило“, украсено с невиждано големи кристали синкави топази. Долната част на неудържимо растящата дръжка на „ветрилото“ стана яркобяла, толкова ярко, че дори заработи светозащитната автоматика на блистера. Заинтригуван от поразителната еволюция на черното чудо, Андрей не обърна веднага внимание как се бе изменила фигурата на „командира“. Гигантът стоеше сега в наклонено положение — като „падаща кула“ — и ръстът му най-малкото се бе удвоил… С пространството също ставаше нещо. Какво именно — Андрей не можеше да разбере. И с полето на притегляне ставаше нещо. То отслабваше предателски незабележимо, но тренираното чувство на пилота усещаше промяната. Искаше му се да спре дракара и спокойно, без да бърза, да обмисли ситуацията. Андрей прехапа устната си под маската: страхуваше се да погледне показателя за кислородното осигуряване.
„Спускането“ в илюзорната вдлъбнатина на съвършено плоското дъно на кратера завърши с излизане на стръмен участък. Нагорнището не бе много голямо, но като че ли беше истинско, а не илюзорно. Андрей погледна далече напред — към обекта на „изкачването“, и почувствува, че му се завива свят, макар в това положение „падащата кула“ да изглеждаше почти паднала. Той не бе забелязал кога „Казаранг“ бе започнал да крачи по светлата повърхност на скафандъра на гиганта покрай огромния като цистерна набедрен балон, изпъстрен с цифри и букви (датата на техническия контрол, индекса, марката, техническия ресурс). Забивайки гекорингите си в невидимите за очите неравности, „Казаранг“ се движеше под исполинската ръкавица. Не беше много приятно — леко разперените и свити над блистера пръсти изглеждаха удивително живи. Ръката на гиганта като че ли специално се бе вдигнала да хване дракара. Току-виж го хванала и смачкала като бръмбар…
Илюзията за изкачването изчезна, след като дракарът мина по бедрото покрай огромната сребриста скоба. На обикновените скафандри тази скоба е част от закрепващото устройство на резервните акумулатори. Работният режим на крачещия механизъм на катера практически с нищо не се различава от този в условията на безтегловност: сякаш се движеше покрай корпуса на танкер от класа на „Анарда“. Пък и размерите на супер-скафандъра бяха съпоставими с размерите на кораб за далечни рейсове — разликата не беше голяма.
Андрей подкара вляво от гигантския ръкав — бе решил да стигне до виолетовата издатина на местния „хоризонт“, за да погледне от другата страна на тялото на „командира“ и след това веднага, без да се бави, да се върне обратно. Той не се съмняваше, че тази овална, искряща с ярка белота по контурите си издатина е огромно копие на пръстеновидния държател, монтиран в нагръдно-страничното устройство на електро– и пневмокомуникациите. Сигурно така и беше, но не можа да докара машината до издатината: погледна заления с яростна синкавобяла светлина край на ръкава и разбра, че не трябва да наднича „от другата страна“. Автоматиката на блистера нямаше да може да се справи с такъв интензивен светлинен поток. Светлината от термоядрения (а може би дори и от анихилационния) котел не беше по силите на блистера. Спомни си своите предположения за слабата енерговъоръженост на смерча-феномен и му призля.
Движението на „Казаранг“ към рамото на гиганта се съпровождаше от твърде бързо редуване на зелено сияние с пламтящосиньо — отначало различно оцветените участъци бяха зашеметяващо живописни, а след това настъпи пълна смяна. Синьото сияние се излъчваше от множество лампи и лампички, групирани в нееднакви пръстени около центъра на продължаващото да се разширява „черно ветрило“. И колкото повече „Казаранг“ се приближаваше до надписа на великанското рамо, толкова повече се проясняваше отпред някаква грандиозна картина и светоносните шарки се подреждаха стройно върху кадифеночерния фон, но… Андрей напразно се мъчеше да схване конструктивната същност на предмета на своите неволни наблюдения: ту му се струваше, че вижда пред себе си декоративно изображение на спирална галактика (с неярко ядро и, обратно, с много ярки ръкави), ту че някой го дразни с вида на необикновено илюминирания със сини светлини полилей на „Байкал“ (вида откъм опашката на безектора). Лампите светеха право в лицето му.
Дракарът пресече огромния надпис АН-12 ДКС №1, а след това и широката, приличаща на парков килим-тротоар, стъклено блестяща ивица на катофота. Кръглият „хълм“ на рамото постепенно измени геометричната си форма: над заоблеността като над малък хоризонт „изгря“ правоъгълната издатина на раменния фар. Андрей спря машината и отвори хермолюка. Придърпа внимателно дъното на катера плътно до заляната със синя светлина повърхност. Излезе навън. Краката на дракара стърчаха с коленните си панти нагоре като крака на скакалец.
Почувствува се лилипут на рамото на Гъливер. Усещането не беше приятно. Погледна монтираните в ръкава на своя скафандър уреди, машинално отбеляза повишения фон на радиация и започна да се катери към плоския връх на правоъгълната издатина. Оттук „черното ветрило“ изглеждаше по-иначе: беше се издигнало, отпуснало краищата си някъде дълбоко надолу и, естествено, беше преместило пъстро- светлинните си владения по-близо до зенита.
Андрей вече се бе досетил, че „ветрилото“ е просто една голяма дупка в облачния свят на смерча- феномен, един изход, отворен в космоса, и сега чувствуваше ясно, че догадката му е вярна. Той бе развълнуван, но нещо сдържаше радостта му. „Твърде много са тия дяволски лампи“ — мислеше си той, в движение подготвяйки за работа извадената от фотоблинкстера кутия на видеомонитора. На птичите сборища, естествено, не слагат капани за мишки, но това все пак е по-добре, отколкото нищо. Може пък дори такава видеофиксация на „лампено-галактичния полилей“ нещичко да подскаже на вечно страдащите
