от недостатъчна информация специалисти.
Андрей насочи видеомонитора от долу на горе и от ляво на дясно. Оглеждайки с интерес грамадния като скала хермошлем на великана, обкръжен по контурите с ивица бяла, непоносимо ярка светлина, той направи крачка напред и в същия момент собственият му хермошлем бе разтърсен от взрив.
Зашеметен, почти контузен, хванал с ръце хермошлема си, той затъпка несъзнателно на място. Така бе свикнал с абсолютната тишина, нарушавана само от дишането му и от поскърцването на сглобките на скафандъра, че внезапно нахлулата в неизвестно защо оживелия шлемофон лавина от радиозвуци го оглуши като взрив. Трябваше му една минута, за да преодолее болезнената реакция на слуха и да бъде в състояние да улови сред звуковия хаос отделни ноти.
Дойде бързо на себе си и се успокои. Много от „нотите“ му бяха добре познати. Във всеки случай хоровото цвърчене на милиардната армия насекоми — „жътвари“ не го чуваше за пръв път. От хаотичното множество разнообразни и разнохарактерни съзвучия при известно усилие можеше да отдели по-тесни и асоциативно по-разбираеми акустични „пакети“. Не му беше трудно да разграничи сред тях „цвъртене“ (караха се врабци), глух „рев“ и нетърпеливо „ръмжене“ (стадо гладни лъвове атакуваше биволи), заглушили за няколко секунди дори хоровете на „жътварите“, гръмоподобен „плясък“ (паднал айсберг), чукане на „дървени камбани“ (квакане на тропически жаби), сънливо „жужене“ (лято, пладне, пчелни кошери), еднотонно и вибриращо свирене…
Като допълнение изостреният му слух явно доведе до изостряне на зрението: сякаш пелена падна от очите му и той най-после разгледа в детайли над главата си пъстро-ламповото съоръжение — ПЛС (по пилотски навик Андрей веднага съкрати названието до три букви). Но по-лесно щеше да бъде да измисли за него стотици нови названия, да ги римува, да ги запомни и изпее на два гласа, отколкото да асимилира мисълта и да се примири с нея, че не бе виждал нищо по-поразително, и най-главното, нищо по-грандиозно от ПЛС. Земната цивилизация никога не бе съзиждала нещо по-грандиозно. Какво можеше да противопостави тя на ПЛС? Всичките градове на Земята и градовете в Космоса, всичките бентове, кули, мостове. Всичките космотехнически обекти, целият космофлот. И щеше ли да бъде достатъчно — кой знае…
В основата на конструкцията на ПЛС лежеше не твърде правилна спирала. Тя започваше някъде толкова далеч, че не бе възможно да се каже със сигурност каква повърхност обрисуват кръговете й — цилиндрична или конична. Абсолютно неправдоподобното, невероятното, неизвестно как и от кого шлифованото някъде в космическите глъбини спирално съоръжение от свръхпланетарен мащаб толкова щедро отразяваше слънчевите лъчи, че на кадифеночерния фон на обкръжаващото го пространство не се виждаха звездите. Освен една. Освен тази, чиито лъчи ПЛС отразяваше и която за удобство той трябваше да нарича местно слънце.
Между другото Андрей забеляза, че ивицата бяла, непоносимо ярка светлина по хермошлема на суперскафандъра бе станала по-широка и по-ярка. За всеки случай отстъпи назад от линията на горнопредния прорез на рефлекторите на фара. Като всеки пилот професионалист той добре знаеше какво значи да погледнеш слънцето в открито пространство с лошо защитени очи. Още повече когато това слънце е синкавобяло… Опасенията му се потвърдиха: отразеният (той веднага разбра, че е такъв) син лъч удари отгоре и отляво сякаш с камшик по очите му — да се благодари, че светозащитната автоматика на лицевото стъкло заработи моментално. Той прикри очи с ръка и погледна в същата посока изпод дланта си. До него, буквално на около пет метра от собственото му рамо, в синята сянка на главата-„скала“ бавно се въртеше около своята… изглежда, диагонална ос някакъв странен синьо-зелено-черен предмет, не по-голям от „Казаранг“. А може би само отломък от предмет?… Трудно бе да се каже какво представляваше. Приличаше най-вече на сандвич. Между двете негладки, лошо изпечени „филии“ с грапава тъмносиня (като обгорен метал) повърхност преливаше със сини и зелени петна някакъв твърде дебел слой вещество, което много приличаше на живак. Огледалната субстанция, изглежда, играеше роля ако не на продължение на вътрешната повърхност на „филиите“ на сандвича, във всеки случай на здраво свързваща ги съставка. Това се виждаше и по вдлъбнатия от всички страни мениск на слоя и по това, че „филиите“ не спазваха твърде точно ориентацията си в пространството една спрямо друга. Между тях ясно личеше някакъв пространствен луфт. Дори по време на бавното въртене се виждаше как „филиите“ се плъзгаха по огледалната „възглавница“, притискаха я или я разтягаха. Опитай се да разбереш какво е. Машина ли? Детайл на машина? Отломък? Форма на чуждозвезден живот ли? Същество? В скафандър? Без скафандър? Разумно ли? Примитивно ли?
Андрей вдигна ръката си с висящия на верижка видеомонитор, за който бе забравил, и извика:
— Ей, ти!
„Сандвичът“ моментално престана да се върти и замря. „Интересно — учуди се Андрей, — как това нещо може да се фиксира в пространството?“ Обаче след рязкото спиране на въртенето „сандвичът“ демонстрира още по-учудващ кинематичен трик: горната „филия“ се отлепи от мястото си и светкавично отскочи далече напред, като изтегли след себе си блестяща лента огледален слой. Само след част от секундата покой долната „филия“ блесна с „обгорената“ си повърхност и повтори скока на партньорката си. Блестящата лента се прибра стремително — същински ластик, и се вмъкна в предишния обем огледален слой: след като отскочи на около сто и петдесет метра, „сандвичът“ възвърна първоначалния си вид. Нямаше и намек за реактивен начин на придвижване… В компактен вид „сандвичът“ заплува бавно по дъга, канейки се вероятно да се присъедини към голямата група подобни нему екземпляри.
Андрей хвана видеомонитора. Честно казано, той бе изгубил ума и дума, докато това чудо висеше редом с него и сега се радваше, че се махна. Ако представителите на чуждозвездната форма на живот бяха страхливи, това бе добре дошло за него.
— Ей, ти! — звънкото ехо отекна в шлемофона му. — Ей, ти!
Андрей се загледа подир отплаващия „сандвич“.
— Ейти-ейти-ейти!… — като скороговорка звучеше в шлемофона му и компанията сандвичообразни екземпляри (по брой навярно няколко хиляди) за миг се превърна в ярко и пъстро проблеснало ветрило от сребърни стрели.
Това действие му напомни нещо до болка познато… Ах, да! Разбира се! Така се разбягва на разни посоки в плитчините изплашеното стадо малки рибки… От какво или от кого се плашеха тукашните стада? Може би от приказливите си събратя?
Докато търсеше изпадналата в корпуса на видеомонитора черна бленда, три „дребни рибки“ (вече в компактен вид порядъчни „сандвичи“) влязоха в сянката на главата-„скала“ и се фиксираха като стъпала на подвижна стълба. Всяка от „дребните рибки“ бе два пъти по-голяма от първата посетителка. Зает с видеозаписа, Андрей не забеляза веднага появата на още една посетителка. А когато я забеляза, замаха с ръце и завика високо, със заплашителни интонации:
— Ей, ти!!!
Нито високият му глас, нито заплашителните интонации дадоха резултат: огромният „сандвич“ с тъмни многоъгълници вместо „филии“ (поради това приличаше на нахапано от всички страни парче пирог) продължаваше да се приближава с предишната си скорост, като се поклащаше в движение. Андрей се поправи:
— Ей, вий!…
Реакцията беше мигновена: три сребърни стрели прободоха пространството отляво и изчезнаха някъде зад гърба му. А огромното „сандвичище“ метна исполинска перлена лента сякаш над половината свят. Метна я и също тъй бързо си я прибра обратно. А след това вече на същото разстояние изглеждаше просто като синкава точка.
— Ейви-ейви-ейви!… — донесе ехото. И отново — още по-бързо, задавяйки се, на по-висок тон: — Ейви-ейви-ейви!
— Браво! — каза Андрей малко объркан от стремителното развитие на събитията. — Наричам ви ейви! От нине и от веки веков!
— Ейви-ейви-ейви!… — чу той в отговор. — Веков-ве-ков-веков…
В черните дълбини на космическия океан току проблясваха като безпорядъчни фойерверки страхливи стада „дребни рибки“.
— От какво сте така изплашени?… — помисли на глас Андрей, а наум си помисли: „Съвсем чужд е този свят, да му се не види. Абсолютно чуждо пространство.“
