При излитането от белезникавия купол-исполин Андрей не можеше да откъсне погледа си от набъбващото на върха му необикновено красиво порцеланово-крехко образувание, което по форма много приличаше на роза. Обкръжена от десетки неярки дъги, снежнобялата красавица хвърляше многокилометрова черна сянка в северна посока, а южният склон бе залян от яркобелите езици на свличащите се лавини. Общата маса на вдигнатия от загадъчния взрив леден прах навеждаше на мисълта, че цял отряд великани бе дал своя „кислороден дял“ за създаването на розоподобната суперскулптура.
Нахлулият в кабината след изстрелването на блистера снежен прах покри с плътен слой индикаторите и светлинните сигнали — нищо не се виждаше. Андрей навлезе интуитивно в траектория на доближаване до светещия над Япет „Байкал“ и форсира. А при орбиталната маневра, когато планетоидът се изправи като стена вдясно от борда, той забеляза в пространството между два кратера при източния склон на смерча- феномен космодесантен лагер и подсвирна. Такъв голям стационарен лагер… „Юначаги! — помисли си той. — Сигурен съм, че «Снежният барс» е пристигнал тук в пълен състав. Браво, Фролов! Това се казва оперативност!…“ После съзря около белезникавото чудо с бялото „цвете“ на върха множество светещи точки и чертички и уважението му към Фролов още повече нарасна.
При приближаването си до рендел-хангара на „Байкал“, възбуден, препълнен от радостно нетърпение, той за малко не катастрофира: забрави, че твиндекът е пълен със загребан от лавината сняг и при спирачния маньовър целият този товар снежен прах се строполи върху главата му. Очисти с ръкавицата криво-ляво лицевото стъкло и с мъка успя да издигне машината над правоъгълния отвор на вакуумствора. Повтори приближаването и тогава почувствува, че няма какво да диша.
Андрей не помнеше добре как вкара машината във вакуумствора, как откопча фиксаторите и направо от кабината скочи в розовия квадрат на отворения люк на междинния коридор. Скочи благополучно. Като видя висящата на лявата си китка скъсана верижка на видеомонитора, му мина през ума, че най-несполучливият му скок по време на десанта бе скокът в твиндека… Без да чака да светне пред очите му надписът: „Барично равновесие“, Андрей напипа закопчалката и отвори стъклото на хермошлема — горещият въздух с остра миризма на амоняк опари дробовете му. Кашляйки, с насълзени очи, той прекрачи комингса на скафандровия отсек и подхванат от транспортиращия механизъм, се озова в гардеробната скафандрова клетка. Изхлузи се от опротивялата му лепкава, пропита с амоняк, бронирана черупка и се спусна, олюлявайки се (не бе успял още да се адаптира към корабната гравитация), в банята. Едва под струите на ароматизираната вода намери време да анализира запечаталата се в зрителната му памет картина: „Казаранг“ без блистер, побелял от снежния прах, като изпочупена от арктически бури лодка, каца на чистата, огледално лъскава палуба на рендел-хангара в съседство с два новички дракара. Такъв модел космодесантни катери още не бе виждал. Нещо средно между „Буран“ и „Казаранг“, но със свои особености: много ярка луминесцираща окраска (изумрудена с огненооранжево и бяла със сребърно); два чифта къси (вероятно прибрани наполовина в корпуса) крака; три ски (едната отпред, двете на кърмата); спретнати правоъгълни кошове на издадените от двата борда мотори за реверс… Неизвестният му модел (ако не го лъжеха очите) се наричаше „Вюга“. Беше чувал това название от проектантите на малкотонажни машини, но обстоятелството, че ескадрилите на „Снежният барс“ са вече снабдени с „вюги“, го озадачи. Впрочем нима можеше всичко да знае… Представи си колко ще бъдат учудени пилотите на новите дракари, когато видят заскрежените останки на изпомачкания музеен експонат, и се намръщи ревниво.
„Байкал“ се оказа учудващо немноголюден. Отивайки към своята палуба, Андрей забеляза през светлите прегради на прозрачните многослойни ветротунели над главата си само две прелитащи фигури (десантчици, ако се съдеше по сините им костюми и по начина на плуване в безтегловността с опънати ръце не встрани като всички, а напред). Пред вратата на капитанската каюта срещна свързочника Круглов. Поздрави го зарадван и попита:
— Какво правите, как вървят работите ви тук?
Круглов не му отговори. Стоеше, бръкнал дълбоко с ръце в джобовете си, гледаше го безмълвно, а на леко подпухналата му физиономия бе застинал изразът на печално-скръбно смирение. Изглежда си бе изпатил здравата за нещо от Ярослав.
— Валаев в каютата си ли е? — попита Андрей вече не толкова дружелюбно.
Свързочникът извади неохотно ръцете си от джобовете и направи вял, неопределен жест. „Какво ме зяпа това момче?“ — учуди се Андрей и веднага се сети за тридневната брада по лицето си. Опипа се с погнуса. Никой никога не бе виждал на борда на „Байкал“ първия пилот небръснат и немарлив, без униформа.
— Извинявай — не съм бръснат — каза той и забърза покрай анфиладата на слънчевите „пещери“ — да не би да срещне още някого.
Внезапно някакъв необикновен звук го накара да се обърне и да погледне Круглов, който стоеше с гръб към него. Свързочникът се смееше. До ушите на Андрей стигна нещо подобно на кокоше кудкудякане и тих възглас:
— Представете си — не бил бръснат!
Круглов изчезна зад завоя. Андрей почувствува как мускулите му се вдървяват. Влизайки в каютата си, помисли: „Добре те посрещат приятелите ти, първи пилоте! Сърдечно!“
В центъра на помещението се бе изправил някакъв човек в бял костюм.
— Тринайсет-девет, посещението се отменя — каза бързо Андрей. И едва след това проумя, че вижда собственото си стереоизображение.
Вгледа се — сякаш сънуваше. Това беше мемориална каюта. Каюта-паноптикум… Навсякъде по лъскавите вдлъбнатини на специално затъмнените стени се виждаха слаби отражения на неподвижната централна фигура. Неговата фигура. Четири декоративни квадрата-кладенци в прозрачните дълбини на стъкления масив сипеха отгоре скръбно-златиста светлина във вид на отвесни лъчи. Като допълнение помещението неочаквано се изпълни с тържествено-печалните звуци на органна музика. На фона на звездно-черното небе от каютата в открития Космос заплуваха светлинни редове, разказващи за подвига на първия пилот на суперконтейнероносеца „Байкал“. Година на раждане, година на смъртта.
— Какво е това!… — измърмори Андрей. Мина му мисълта: — „Да не са се побъркали всички тук?!“ — Тринайсет-девет — извика той. — Светлина. Спри музиката.
Нищо не се промени.
— Информация, контакт! — кипна вече Андрей.
Музиката млъкна, автоматът отговори с женски глас:
— Информационно бюро на база „Япет-орбитален“.
— Каква е фразата за обръщане към битовия автомат в каютата, откъдето се обаждам?
— Дванайсет-единайсет.
— Сменете индекса дванайсет-единайсет с тринайсет-девет.
— Прието за изпълнение.
— За незабавно изпълнение — подсказа Андрей. — Повече не ми трябвате, край на връзката. Тринайсет-девет, махни изображението в центъра на каютата, музиката да не се включва. На прозореца дай морски пейзаж. В продължение на един час да се блокират всички канали за връзка, на запитването на който и да е клиент реагирай със сигнала „заето“.
Изображението на бялата фигура изчезна. В каютата стана светло: из цялото помещение се пръснаха, затанцуваха отразявани от вълните на прибоя горещи слънчеви петна, в „прозореца“ нахлу ярка морска синева. Беше твърде тихо… Безупречно обученият автомат със старата си памет бе дал пейзаж без звуков съпровод.
— Шум на прибой — добави Андрей. — Малко по-тихо!… Така. На борда на кораба вече има ред. — Влизайки в битовия отсек, процеди през зъби: — Ще ви дам аз една „база“.
Хвърли авралния си комбинезон и още веднъж с голямо удоволствие се окъпа под душа, взирайки се внимателно в огледалата. Постоя малко в сушилнята. После бавно, старателно си възвърна вида на първи пилот на свръхскоростен суперкораб. Впрочем това се отнасяше само за физиономията му, защото първият пилот нямаше какво да облече: в гардероба намери само пакети комплекти формено облекло на космодесантчик с муцуната на снежен барс на ръкава… От минутата, когато срещна Круглов, не можеше да се отърве от впечатлението, че Валаев го няма на борда на „Байкал“, макар че по логиката на нещата абсурдността на това впечатление можеше да се смята стопроцентова. Никаква логика обаче не можеше да го избави от чувството, че на борда нещо не е наред.
