ефимер.
— О, вие сте злопаметен!
— Да, имайте го предвид.
— Сега ми е ясно защо вие дори в качеството на ефимер ужасно сте объркали нашето началство. Не току-тъй главният администратор на базата ме предупреди: „Наблюдавайте го внимателно, това е ефимер от някакъв нов тип…“
— Кой е главен администратор?
— Андрей Степанович Круглов.
— А, ето каква била работата!… — изтръгна се от Андрей. — Кажете, Светлана, защо, наблюдавайки ме, не сте могли веднага да отделите зърното от плевелите?
— Аз знаех, че вие не сте ефимер. Мъчех се да убедя Круглов.
— Е, и?
— Нищо особено. Последва поредният никому ненужен конфликт. И аз с безумно нетърпение зачаках кога най-после ще минат тези двайсет и два часа изпитателен срок, за да имам правото да изкрещя в лицето на Круглов…
— Извинете, Светлана, защо са нужни такива изрази — „безумно“, „да изкрещя“, „в лицето“?
Тя помълча малко, намотавайки на китката си края на тънкия шал. Усмихна се и каза тъжно:
— Сигурно от премного чувства. Исках час по-скоро да се срещна с вас, да поговорим… Та аз знаех, че вие сте нормален екзот, че не ви е нужен изпитателен срок и че такъв срок дори е вреден, тъй като реакцията ви на продължителната самота ще бъде по-скоро негативна. — Светлана въздъхна и пусна края на шала. — По начало вие ме зарадвахте с това, че ви бе нужен сън — ефимерите не спят. После, левитацията при вас мина нормално. Вашето недоумение ми показа, че сте още неумел левитатчик. Но когато вие, експериментирайки със себе си, ми демонстрирахте способността си да минавате през стени, аз, да си призная, помислих… Не е трудно впрочем да се досетите какво съм си помислила в този момент…
— А, когато аз… от гимнастическото помещение в банята ли?
Тя кимна.
— Самият аз бях не по-малко потресен — призна си Андрей. — Не знаех, че ще излезе нещо… Просто цветът на стената ми заприлича на тъмна „мембрана“… и реших да опитам. „Мембраните“ са участъци от мъгливите стени между кухините в центъра на смерча-феномен…
— Но нали стените на вашия битов отсек са от метални листове?
— Знам. Разбирате ли… Аз някак си много сериозно си представих, че пробивам „мембраната“. Или обратното, някак много несериозно. Сега дори не зная… Нещо ме накара да опитам. Възможно е да съм опитал просто на шега… и неочаквано стана. Какво… Никой от екзотите ли не може така?
— През стената ли? Не… Вие сте единственият. Ако, разбира се, другите не се научат.
— Не бих ги съветвал — каза Андрей.
— Защо?
— С удоволствие бих се отучил. Усещането не е приятно…
— Болеше ли ви?
— Не, но… Знаете ли, сякаш някой ме обърна наопаки и ме нашиба с коприва по вътрешностите.
— А сега? Мина ли това усещане?
— Да, усещането за вътрешно изгаряне отмина, обаче, знаете ли, чувствувам сърбеж, някакви неприятни бодежи в главата и гръбначния стълб. Странно е и някак си тревожно… Ще ми подскажете ли, Светлана, как ще свърши всичко това?…
Тя се усмихна. После не издържа и се разсмя. Той я гледаше мълчаливо.
— Ох, Андрей, извинете, моля ви се! Глупав смях!… Преди осем години и половина, аз, още студентка, много исках да отида на медицинска практика в системата на Сатурн. Но нима можех тогава дори да си помисля, че тук ще трябва да изслушвам оплаквания на пациентите си от жълти петна в очите след екстрасенсорно пренапрежение; от удари при случайна левитация в полусънно състояние! От сърбеж след проникване… извинете, след „пробиване“ на метални листове! Е, какво мога да ви посъветвам като медик в такъв случай? Старайте се колкото се може по-рядко да минавате през стени. По-често използувайте вратата, преди употреба не забравяйте да я отворите. Или поне се опитайте да избирате за „пробиване“ неметални стени!…
— Вашите препоръки ми изглеждат твърде разумни — каза Андрей, — приемам ги. Наистина по мое време тук стените бяха само от метал… Вие сте права, всичко туй е смешно и следващия път непременно ще се постарая да почувствувам комичното в ситуацията.
— О, велики Космосе! Най-малко исках да ви обидя!
— Вярвам ви. Кажете ми, Светлана, кой още от екзотите освен мен и Аган се намира тук, на борда?
Светлана го стрелна с поглед. След това дълго гледа мълчаливо огъня — не бързаше да му отговори.
— Андрей, вие бяхте последният човек, който видя Аган.
— Така ли? Че къде се е дянал от „Анарда“?
— По-добре попитайте къде се е дянал заедно с „Анарда“. Следите й се изгубиха сред ледените астероиди в Зоната на мрака.
— Избягал е значи!
— Преди пет години в посоката, накъдето Аган откара танкера, бе зарегистрирано подозрително избухване. Специалистите смятат, че то е имало характеристиките на термоядрен взрив. Вероятно това е бил взривът на безектора на „Анарда“.
Андрей стана и се приближи до „прозореца“. Зад тъмните силуети на боровете в заснежената млада гора догаряше пурпурно димната ивица на северния студен залез. Не можеше да си представи, че Аган го няма вече между живите. Още по-трудно му бе да си представи, че Аган го няма вече между живите цели пет години. Не скърбеше. Той вярваше безусловно на всичко, което казваше Фролова, но този разговор му приличаше на странен сън. Преди пет години, преди осем… Да, той със собствените си очи бе видял в долината Атлант стационарния лагер на космодесантчиците и разбираше, че не е възможно да се създаде такъв лагер за две-три денонощия. Да, бе видял в хангара новите „Вюги“, и знаеше, че такива катери чисто и просто нямаше в системата на Сатурн в деня, когато на Япет се появи Петното. Най-после бе станал страдащ очевидец на кошмарните изменения на борда на „Байкал“. Въпреки всичко обаче не можеше да се пренастрои съобразно с поразителното изместване на времето, а като се помъчи да се застави да го стори — изведнъж с отчаяние почувствува, че за пръв път в живота си е близо до истинската паника!… Или че всеки момент при него ще влезе Грижас и с идването му незабавно ще се изясни, че пилотът Тоболски е наивна жертва на хитро замислена и гениално осъществена мистификация, или…
— Разбирам ви, Андрей — чу се откъм камината. — Но дори да стане чудо и тук да влезе Грижас, който сега лети на „Тобол“, все едно тези осем години не могат никъде да се дянат. Осем години, четири месеца и деветнайсет денонощия…
Андрей впери очи в подаващата се над облегалката на креслото подстригана глава на Светлана. Попита я:
— Да не би да четете чуждите мисли?
— Не, но не ми е трудно да отгатна настроението ви. Всяко ваше движение, всеки жест, посоката на погледа ви говорят много…
— Особено когато седите с гръб към мен.
Фролова не се помръдна. Гледаше мълчаливо огъня.
— Моля да ме извините — минутна слабост… — каза Андрей. — Капитан на „Тобол“, предполагам, е Валаев, нали?
— Валаев вече не лети.
Андрей реши, че не е чул добре и попита повторно:
— Как казахте? Валаев вече не лети ли?
— Вината за случилото се с вас той стовари върху себе си и си подаде оставката. Не успяха да го разубедят. Няма да мога да ви опиша състоянието му. Разпитайте тукашните десантчици — някой от тях ще ви разкаже с какви усилия задържаха катера, на който Валаев смяташе да пробие с таран погълналото ви чудовище…
