глобалната демилитаризация пред глобалната кремация и свикна да решава световните проблеми на „кръглата маса“. Колко по-просто би било да се накарат сега луноедите да седнат на „кръглата маса“ и да бъде призована тяхната чуждозвездна съвест, техният чуждозвезден разум. Но никой никога не бе виждал тези „грабители“. Дори Аган, екзотът с десетгодишен стаж, не ги беше виждал. Съдейки по яростта на неговото проклятие, чуждозвездният разум не бе направил даже опит да установи контакт с него, капитана на „Анарда“. Не бяха по-добре нещата в този смисъл и тук, в сърцевината на смерча-феномен…
„Казаранг“ проби „мембраната“ — Андрей примижа. Беше много светло. Заля го обилна зелена светлина. За пръв път катерът бе преминал от светла кухина отново в светла, без „промеждутъчна“ тъмнина — изглежда центърът беше близо. Интензивността на зеленото сияние на облаците толкова се бе увеличила, че Андрей неволно погледна светлинните показатели за радиацията. Нивото й бе скочило с една степен по-високо от естествения фон. Засега обаче нямаше нищо страшно.
Приближавайки се до гъстата ограда от тясно притиснати един до друг огледални стълбове с „големи глави“, Андрей се огледа внимателно. Облаците тук не бяха като другите… Във всеки случай интериорът на долния етаж бе придобил някакво подобие на архитектурни форми, несвойствени на тежките облачни маси на смерча-феномен. През огромните отвори и дантелени прорези, които не бяха забулени с воала на „мембраните“, прозираше следващата кухина и личаха още няколко, съседни. Впрочем… това май бе цял комплекс от големи „зали“, или по-точно секции на грандиозна (вероятно, централна) „свръхзала“, отделени криво-ляво една от друга с небрежно моделирани от облачния материал и безразборно набучени криви арки, димообразни стълбове, карикатурно издути „падащи“ кули с накривени подпорни ребра и дъги на аркбутани. Основите на „архитектурните детайли“ не образуваха „подметка“ върху тъмния ледорит (което би било естествено за облакоподобната субстанция), а влизаха в него отвесно, сякаш бяха причудливо-порести колове от опушено стъкло, забити в насип овъглен шлак и излъчващи зелена светлина…
Андрей рязко спря машината и се вгледа в контурите на огледалната редица „стълбове“. Ах, дявол да го вземе!
Отдалече му се струваше, че пред катера се бе изправила гъста редица от блестящи скафандри.
Я да видим отблизо. Съвсем отблизо. Така!… На долните екрани блестяха като огледала фигури- близнаци, високи колкото човешки бой, повтарящи абсолютно точно всичките типологични особености на скафандъра „Снегир“. Всъщност наистина бяха „Снегири“, направени от необичаен блестящ материал; всички до един бяха категорично ориентирани по протежението на вече ясно видимия кръг на спиралата. Абсолютна еднаквост, многократно повтаряне на една и съща фигура, дублиране… И позите на дублираните фигури съвпадаха: дясното рамо бе малко повдигнато, лявата ръка — леко отметната встрани. Краката им бяха потопени в „ручея“ до колената (набедрените балони висяха ниско над повърхността, която отразяваше зелената светлина). Това беше позата на потъващия появленец… Впрочем сега май обратното — на изплуващия… Нямаше време за размисли.
Андрей накара машината да се издигне на цялата дължина на краката си и да прекрачи внимателно монолитната редица загадъчни витязи в огледални доспехи. За да не спира катера, освети задния обзор на долните екрани. Десните ръце на всички участници в богатирската редица бяха притиснати до гърдите с познат, жест — приблизително там, където в „снегирите“ са монтирани регулаторите на топлообменния режим. „Едно зърно само — и такъв урожай!…“ — помисли си Андрей, оглеждайки редицата.
Дракарът заобиколи един изкривен „контрафорс“ и закриволичи сред сталактито-димообразните „колони“. И когато мина през една тясна арка и тръгна покрай някаква ребристо-изпъкнала преграда, Андрей в първите секунди я взе за поредния изкривен „контрафорс“, наклонен вдясно и нагоре. Но това бе поредният кръг на спиралата… Заблуди се, изглежда, защото по светлите, „боядисани“ със зелено сияние триметрови „Снегири“ почти никъде нямаше живачно-огледален блясък. Само тук-там се виждаха съвсем малки петна… Затова пък всички детайли на скафандрите личаха прекрасно — дори част от надписите на капаците на люковете: „ЛУН… ДЪГ…“. А най-важното — под златистия катофот на лявото рамо се четяха виолетовите букви: АН-12 ДКС №1…
Андрей погледна над богатирските рамене и трепна:
— О, велики Космосе!
Грамадният светъл монумент, който той бе взел отначало за една от димообразните „кули“, се оказа „Снегир“ — исполин, висок около двайсет и пет метра. Исполинът завършваше крайния кръг на спиралата. По-точно, оглавяваше милионнофигурния строй…
Андрей се справи криво-ляво с изумлението си и подкара „Казаранг“, заобикаляйки последния кръг, без да откъсва поглед от исполинския хермошлем — по лицевото му стъкло (голямо колкото блистера на катера) се преливаха зелени светлини. Забеляза, че под хермошлема на гиганта виси вертикално в пространството някакъв странен предмет от рода на лостовете — тесен, дълъг и лъскавочерен. Приличаше на твърде малко за такъв свръхгигант копие от черен стъкловиден плексиглас.
Докато дракарът заобикаляше фронта на леко разперените встрани ръце с блестящи катофоти, гривни- ключалки и метализирани ръкавици, а заобикаляйки ги, естествено, се приближаваше до означения с фигурата на гиганта център на спиралата, Андрей продължаваше да се взира внимателно в копиеобразния предмет. Впрочем той не запази за дълго тази си форма: когато „Казаранг“ се изкачи на хълма, откъдето свръхвеликанът се виждаше добре в профил, в средата на „копието“ се показа някаква топчеста издутина… После централната фигура закри „копието“ с нанизания на дръжката му „черен портокал“ и Андрей трябваше да измине целия кръг на спиралата и плътния строй на постепенно увеличаващите ръста си гиганти, за да го види отново.
И така, в самата сърцевина на смерча-феномен се виждаше загадъчно „черно вретено“…
Андрей почти не се съмняваше, че посоката на това нещо съвпада с оста на стрелящия кладенец в планината Мъгла. „Дали не е гравитон? — опита се той да отгатне функционалния смисъл на притежаващото свойството безтегловност «вретено» — хибрид между гравитон и квантов генератор?…“ Той огледа облачния „таван“ и никъде не намери дори намек за вход в „стрелящия кладенец“. Е, какво пък, това нещо в края на краищата можеше да бъде всичко: генератор на облакоподобната маса, инкубатор на „меките огледала“, инициатор на зеленото сияние. Но най-вероятно беше нещо такова, което съответствуваше на функционалния смисъл на самата идея за сътворяването и съществуването на смерча-феномен. Можеше да е например някакъв екзотичен кондензатор на откраднатото вещество…
„Впрочем — размишляваше Андрей — кондензацията на веществото не изчерпва всичко. По принцип при тотален космически грабеж луноедите трябва да имат твърде оперативен и достатъчно съвършен, икономичен начин за прехвърляне на ограбеното.
Земляните засега могат да си представят само три начина за възможна реализация на импорт на междузвездни разстояния.
Първият начин (използуването на традиционните за земляните транспортни средства) отпадна веднага. Беше свръхнеикономичен. Вторият (превръщането на материята от формата на вещество в транспортируема форма на поле и обратно) не отпадаше веднага, но все пак отпадаше. С такива неща беше много по-изгодно да се действува близо до безплатния източник на енергия — местното светило. Тоест много по-лесно, по- просто и най-вече по-изгодно би било да се граби Меркурий отколкото Оберон. За третия начин (прехвърляне на вещество от една планетна система в друга чрез «хиперпространствено катапултиране») можеше да се съди само по информационни източници с популяризаторски характер. Но май бе полезно да се сравнят пропускателните възможности на «ХП-катапулти» на изследователския комплекс «Зенит» — «Дипстар» и на смерча-феномен. При един сеанс на транспозитация «Зенит» е способен да прехвърли от Меркурий до Сатурн не повече от триста килограма маса: максимум двама души в леки скафандри. А пропускателната способност на смерча-феномен е милиарди тонове на разстояния, измервани очевидно в парсеци. «Хрус!» — и Япет отслабва с цял кубически километър… При това залпът от планината Мъгла беше слаб — дори катерът устоя на него. Ако именно това бе залпът на «ХП-катапулта» на смерча-феномен, енергетичната му мощ е въздишка на комар в сравнение с мощта на «ХП-катапулт» на «Зенит», комуто, за да се задействува, е нужен океан от енергия. Къде е логиката?… Логиката накуцваше с четирите си крака. Това — от една страна, А от друга — кой ще гарантира, че на хората вече са известни всички пространствено-временни закономерности? Никой. Сътрудниците от групата на Калантаров, които работят на «Зенит», знаят колко енергия е нужна за сеанс транспозитация на девет астрономически единици, но на никой от тях не е известно колко енергия изисква Хиперпространственото пренасяне на девет парсека. Или на деветдесет. Може би за такива разстояния енергията на залпа от кладенеца на смерча-феномен е
