Препънаха го. Не му се случваше за първи път, но обикновено той успяваше да запази равновесие с грацията на котка. Този път подносът му се наклони и горещата протеинова супа се изля върху главата на онзи, който му бе подложил крак. В столовата имаше трима дежурни ефрейтори — и нито един от тях не се помръдна от мястото си да прекрати започналото сбиване.
Дейвис се защищаваше добре — бе як, мускулест и владееше карате, както по-късно научи Кейл — но бе по-малък на възраст от повечето в ротата. И нямаше шанс срещу петдесет настръхнали хлапета. Щеше да бъде безславно пребит, тежко ранен, а може би и убит — зависи кога ефрейторите щяха да се намесят.
Случи се обаче нещо друго — Кейл се изправи, измъкна оръжието си, изръмжа:
— За Кроу! — и се хвърли напред.
Помнеше добре обещанието, което бе дал на Такома в деня на постъпването си и си позволи само два- три добре премерени удара с плоското на меча. Това бе достатъчно да потуши страстите и да накара побойниците да се поотдръпнат. Дейвис, свален на колене и с разбит нос, отчаяно се опитваше да се надигне. Кейл застана до него, зае бойна стойка и завъртя леко меча в катата на Предизвикателството.
— Един от нас е! — каза с тих, заплашителен глас. — Войник на кроу! Не е важно какъв е бил преди, важно е какъв е сега…
— Червей! — обади се някой от кадетите.
— Сая не прави разлика между кроу и терани! — сряза го Кейл. — Сая е честта да не удариш падналия, сая е… Какво ли съм седнал да ви обяснявам! — отпусна острието на меча надолу. — Той е под моя защита! И се надявам да знаете какво означава това, защото следващия път, когато налетите върху него в нечестен двубой, ще ви изкормя до един!
Едва сега ефрейторите се намесиха, отбеляза той с горчивина. Дейвис получи три дни карцер за предизвикване на сбиване, три за неправомерно използване на оръжие му дадоха и на него. Заповедта бе на Бутра, но Такома се погрижи да ги настанят в една килия и престоят им в ареста да не е много неприятен, а за раните на Дейвис долу слезе лекарят на ком-състава.
Нямаше какво толкова да правят в сумрака на килията, освен да седнат на единствения широк нар и да чакат. Кейл се зае да почисти и излъска меча (не, че оръжието не бе в идеално състояние) и известно време се чуваше само равномерното „шшш-шшш“ на намасления парцал. Точилото бе останало в стаята му.
Накрая Дейвис пръв наруши мълчанието:
— Чувал съм за сая… но не разбрах значението на думите ти!
Минута или две Кейл продължи да лъска меча. После каза:
— Че си под моя защита ли? Това е Честта на война… Когато жертвата е твърде слаба, — той погледна за момент Алекс и допълни, — или сая е пренебрегната, или на лице са други подходящи условия — и само ако суа-войнът мисли, че избранникът му е достоен за честта и ще оправдае избора му, той взима под своя защита. И тогава кръвта е негова кръв, враждата — негова вражда… — не бе сигурен, че може и иска да обясни на теранския червей действията си. Сая го бе подтикнала да изпълни ритуала, но сега…
— Хай-сая! — съвсем уместно отбеляза Алекс и попита. — Редно ли е в такъв случай да ти се закълна или нещо подобно?
— Не! — отвърна Кейл след кратко колебание. — Аз нямам ранг на суа! — допусна в гласа му да прозвучи повече горчивина, отколкото желаеше. — И вероятно никога няма да го получа, не и тук… Но бих желал, ако действително разбираш отговорността, която МОЯТА клетва ти прехвърля, да се представиш като достоен избранник!
— Ще се опитам! — Дейвис кимна. — Кажи ми нещо повече за сая! В училище не ме допускаха до тези часове, защото съм теранин… а кроу-прислужникът ни беше, хм, доста лаконичен по въпроса!
— Все пак те е научил на нещо!
— Не той! Татко! Той, ъъъ, беше изучавал сая от… културен интерес? Не, интерес към културата и цивилизацията на кроу. И ми обясни някои неща. За ритуалите, за хай-сая и за… мечовете също. Но…
— Този меч, — унесено каза Кейл, — е принадлежал на истински японски самурай и е изкован през дванадесети век от Земната ера. По-късно първият Барх го взима със себе си като стенно украшение и го пренася до Тиламин…
Бе изучавал историята на Меча на Честта още откакто бе в състояние да повтаря това, което баща му му разказва. Бе прочел хрониките на Барх, бе се учил да рецитира наизуст същата тази история като мантра на сая… и не бе споменавал за нея през изминалите месеци просто защото нямаше пред кого. Сега най- сетне си бе намерил слушател и думите се лееха от устата му като неспирен поток. Когато наближи поколението на баща си усети буца да засяда в гърлото му. Разплака се, щом стигна до „…и Смоу Барх получил този меч в деня на…“ — за пръв път от смъртта на баща си плачеше. Сълзите му бяха както за обичните изгубени родители, така и за мъчително потъпканата чест на рода Барх. А Алекс го придърпа към себе си и го прегърна — жест на съчувствие и споделяне, който сая може би не одобряваше, но от който Кейл се почувства по-добре.
Такома със сериозно изражение огледа двамата бивши арестанти.
— Добре разбирате, че тормозът над кадет Дейвис сигурно ще продължи, нали? — каза сухо.
— Да, сър! — Кейл кимна. — Другите от ротата няма да посмеят, но лейтенант Бутра и преподавателите… И останалите в школата…
— Трябва да се влиза в изпитанията с чест! — отбеляза Алекс с горчивина. — Не се притеснявайте, сър, ще се оправя някак си!
Такома се замисли за момент, преди да заключи:
— В такъв случай, вървете! Бих искал да те преместя при Барх, Дейвис, най-вече за личната ти безопасност, но… Правилникът и лейт не ми позволяват да го направя!
— Малцина кроу са като Вас, сър! — Алекс му се усмихна от вратата. — Не се притеснявайте, наистина ще се оправя!
— Сър? — Кейл също тръгна да излиза, но спря, осенен от нова идея. — Нали след карцер на кадетите под дванадесетгодишна възраст им се полага половин ден градски отпуск?
— В същата седмица, в която е приключил арестът им! — кимна Такома. — Заради психическото им здраве и…
— Можем ли да ползваме отпуската сега?
— Веднага след… — сержантът изсумтя. — Кадет, непрекъснато ме изненадваш! Не виждам защо да не може, но…
— В такъв случай ще ни попълните ли пропуски?
Военната Школа на Туурурст бе разположена между Центъра и индустриалния квартал на Т’рурст, най- големият град на планетата. Кейл бе излизал пет пъти в отпуска до сега и горе-долу бе опознал селището. Не, че имаше какво толкова да му се опознава. Като всяка една от изникналите набързо колонии на кроу, и тази бе построена с геометрична точност и по стандартен архитектурен план, обогатяван допълнително от въображението на местните заселници. Градът бе ориентиран на югоизток-северозапад, пресечен от край до край от широк булевард, на който се намираха както главните административни здания, така и повечето магазини и развлекателните заведения. В страничните пресечки южно от Центъра се ширеха жилищни блокове, а на север — промишлените комплекси. Общо-взето, достатъчно бе човек да повърви двадесетина минути пеша, за да стигне до която и цел да си е поставил. Но поне по мнението на Кейл, обобщеният архитектурен план, на който се базираха Т’рурст и поне десетина хиляди други градчета навсякъде из Съюза, създаваше като резултат не само удобно, но и привлекателно място за живеене.
От портала на Школата поеха към Центъра.
— Не мисля, че друг път ти се е случвало да излизаш сам? — предположи Кейл.
— О, не! — Алекс поклати глава. — Нашият кроу-прислужник винаги идваше с мен, най-често ме возеха с кола… На Хавеланж никога не е било безопасно за един теранин да скита ей-тъй по улиците!
— Тук униформата те защищава надеждно! Поне от цивилното население… не че ще те разпознаят като теранин! Ела, насам!
Прекосиха няколко тихи, сенчести улички и излязоха на булеварда.
Човек трудно би могъл да предположи, че градът е само на двадесетина или максимум тридесет години — в начина, по който бяха оформени фасадите на магазинчетата, в подредбата на дърветата по
