приличаш дори и без да се маскираш специално на такъв! Както и да е, не е само това. Homo Sapiens Robustus са яки и силни, имат по много деца… но живеят кратко. Това ме устройва. Нали разбираш, искам С.Е.Т.И. да умре от старост!
— Съмнителен вариант! — ухилих се аз.
— За елфите да.
В наръчника на „Шадоурън“ пише, че елфите откарват до по няколко столетия, джуджетата — до стотина години, хората — средно до 55, тролите около 50, а орките — 35–40. Не е много, като се замислиш. Така си е.
След пицата я изпратих до тях. Исках да видя записките й от предишните игри на С.Е.Т.И. за да знам какво да вметна в поредния сценарий, когато аз водя. Забравих за това обаче още като влязохме в къщата. На стената, точно срещу вратата, беше окачена голяма картина: бряг на езеро по залез. Беше толкова истинско, че ми се стори, че е достатъчно да протегна ръка и ще докосна тръстиките.
— Аз съм я рисувала — каза Сета. — Миналата година. Какво ще кажеш?
— О, ами… — преглътнах. — Защо не си в художествена гимназия?
— И тук ще ми бъде добре! — тя се засмя.
Беше събота. Излежавах се, зазяпан през прозореца. В събота татко не мъчи печката, а отива до пекарната и купува френски кроасани. И той не е на работа, така че закусваме заедно. Най-често е досадно, той настоява да говорим за елфическото в нас… Така че не ми се ставаше.
Усетих му магията как ме проверява буден ли съм. Когато се увери, извика отдолу:
— Имаш поща!
Сигурно беше нещо важно, щом използва магия. Така че се надигнах.
Да си елф според мене по-скоро е нещо като да си мюсюлманин или заклет вегетарианец — досущ като вампирите, върколаците и другите, ние също се водим магически същества. Само дето, както казах, не ни растат косми по пълнолуние и не спим в ковчези. По-скоро сме малко нещо от рода на лепръконите. В смисъл, че някои зеленчуци не ги ям и някои цветя не ми понасят. Е, човек си носи кръста, както казват човеците. Пък и, може би нашите магически способности са по-свестни от тези на вампирите и върколаците. Тъй де, предпочитам не да хапя хората, а да мога да се любя с тях като елф (тоест, божествено — така твърди татко). И да имам истински поетичен дар-слово. Омир е бил елф, честна дума! Като мене. Е, имаме и други, истински магии. Не са кой знае какво — малко прескачане на разстояние, малко прехвърляне на предмети, подобни неща. Четене на мисли на дребно, да можем да си оправим ушите, да познаем какво е времето утре… Само дето истинските магии са изтощителни, за това трябва да си маскирам ушите всяка сутрин. И за това ги ползваме само при важен повод.
Надвесих се от стълбите:
— Има ли кроасани?
— Да, разбира се! — татко се засмя. — Идваш ли?
Пликът до чинията ми беше бял и най-обикновен на вид. Но адресът… Първо си взех кроасан и после го отворих.
„FASA корпорейшън
Уважаеми господине,
Късите Ви разкази оставят приятно впечатление. За съжаление не се интересуваме от подобен вид творчество. Смятаме обаче за възможно някои от засегнатите в тях теми и концепции да бъдат разработени до размерите на роман. Бихме желали, ако този вариант ви устройва, да ни представите подробна разработка за подобно произведение и при евентуално одобрение от страна на редакционния екип, можем да сключим договор с Вас.“
Няколко секунди сляпо се взирах в текста. Разказите ми не ги интересували. Но искат да поръчат роман. Господи, никога не съм се залавял с голямо произведение!
Ръцете ми се разтрепериха и бавно оставих писмото на масата.
— Нещо лошо? Поредният отказ? — баща ми ме погледна изпитателно.
— По-лошо. Поръчка.
— Та това е чудесно!
— Мислиш ли? Дали мога да напиша роман?
— За бога, ти си елф! — татко небрежно ми разроши перчема. — Няма ли да идеш да се похвалиш на приятелката си?
— Щяха да ходят до Денвър, доколкото знам. При баща й.
— Нали не излизаш с нея? — въпросът беше изненадващ и прозвуча точно като зададен от дърт евреин, който се интересува да не би синът му да е тръгнал на срещи с не-еврейка.
— Не — отговорих му откровено. — Просто сме приятели.
Няма да кажа, че със Сета бяхме станали неразделни, макар че прекарвахме изключително много време заедно. Поне четири-пет следобеда седмично обаче си гостувахме, като гледахме да редуваме къщите — да не се сърдят родителите, пък и да не се чувства някой от нас постоянно на свой терен. Не, не бяхме интимни приятели — нищо подобно. Бяхме партньори и съратници. Когато намериш някой, който все едно е другата половина от теб, хич не те интересува полът му. Или расата. Просто бяхме много пасващи си половинки.
— Нормално е да излизаш с момичета — баща ми се наведе напред. — Бих предпочел около нас да имаше подходящи елфи, но поне през лятото виждаш достатъчно…
— Да, да, моля ти се! — махнах с нахапания си кроасан. — Тази лекция я знам. Елфите не бива да се хабят с обикновени хора, защото те не са като нас. Няма да разберат дара, който притежаваме. Няма да разберат нас самите. Не биха могли да имат деца от нас. Освен това дългът ни е да продължим поколението, та значи, като му дойде времето, ще се оженя за някое хубаво елфическо момиче. Знам си урока, казах ти. Излизал съм с човеци и сигурно ще продължа да го правя в близките години, не мога да седя сам като кукувица. Но Сета е нещо съвсем друго.
За него това приключваше въпроса. За мен не съвсем. Не мога да си затварям очите. Знам, че съм елф. Не много красив по стандартите на елфите, може би, пък и наистина човешките жени не ме интересуват — вярно е, че се срещам с достатъчно елфически момичета при лелите си и отдавна съм установил каква е разликата. Но не мога да си затварям очите. Знам как ме гледа Сета. О, да, тя е много приятна и много любезна, и никога не ми е досаждала. Но мога да се досетя за какво мечтае вечер, притиснала възглавница към гърдите си. Страхувам се, че в крайна сметка заради това ще изгубя най-добрия приятел, който съм имал някога. Защото все пак някой ден ще стигнем и до този въпрос… Но не сега.
Доядох раздразнено кроасана си — точно днес ли татко трябваше да повдига тези теми и да ми развали настроението? — станах и отидох до телефона.
Майката на Сета вдигна при второто позвъняване.
— Здравей, Безар! — харесвам гласа й, топъл е все едно летен дъжд. — Сета тъкмо се чудеше дали ще си свободен днес. Отложихме пътуването за другата седмица, баща й бил зает.
— Чудесно! — засмях се. — Всъщност, ужасно… О, може ли да дойда? Сега, веднага?
— Заповядай. Ще й кажа.
Спогледахме се с баща ми, забърсах си шлифера от закачалката и излязох.
Сета беше в малката таванска стаичка, която беше превърнала в свое ателие. Рисуваше портрет на орк — най-вероятно тъкмо С.Е.Т.И.
— Мислех си за ново приключение! — каза, без да оставя палитрата. — Нали се сещаш за онази история с кредитните кодове в Матрицата?
— Какво ще кажеш да го обърнем на роман? — отвърнах и я прегърнах през раменете. — Имам една добра новина.
— Например?
Показах й писмото.
— Боже господи! — тя се засмя, обърна се и ме целуна по бузата. — Не мога да повярвам! Велик си!
