— О, да, почти. Само дето адски се страхувам. Не съм писал толкова голямо нещо.
— Не можеш да кажеш, че нямаме материал! Даже ще ти помагам, ако нямаш нищо против.
— Нали за това съм дошъл?
— Добре тогава! Само да довърша тук… Ще слезеш ли да кажеш на майка да сложи кафе? Ще ни трябва, ако ще правим концепция за роман!
Кимнах и я оставих да нанася полутонове на единия щръкнал бивник (кривият) на С.Е.Т.И.
СЕНКИ В ЛЕДА — концепция
БЕЗАР ГОЛДЛИЙФ
„Некрономикон“ — магьосническо свърталище, бар за западнали шадоурънъри. Елфа се навърта там и разсъждава за фактите от живота, които не са особено приятни. Влиза С.Е.Т.И., орк, която обявява, че търси опитен маг на процент от задача. Елфа е единственият, който е достатъчно зле, за да се съгласи да работи за заплащане някъде в бъдещето. Така съдбата събира двама представители на традиционно мразещи се раси, които временно сключват примирие…
От няколко дни беше адски студено, а вечерта бе започнал да прехвърча сняг. При все това, когато станах сутринта и зърнах побелелия град, сърцето ми подскочи. Най-сетне първият сняг! Беше вече към средата на ноември, крайно време. Хубавото на зимата е, че можеш да си ходиш навсякъде и не ти се пречкат разни тъпи петунии примерно. Шейни, пързалки, ммм!
Навлякох си трескаво пуловера и се смъкнах да закуся преди училище. Пътем забърсах и три-четирите нови странички от романа.
О, да. Пишехме романа. Добре вървеше. По поне две страници на ден: обсъждахме непрекъснато сюжета и даже бяхме запуснали малко „занятията“ в клуба. Щеше да стане добра книга — виждах го! Но без Сета не бих могъл да се справя. Винаги, когато закъсвах, тя беше насреща да предложи нещо ново и свежо. Понякога разигравахме ситуациите, друг път просто препрочитахме написаното и търсехме варианти.
— Какво ще вечеряш? — татко побутна кутията с мляко. — Мисля да…
— Ще съм у тях.
Той кимна.
Изпих си млякото, пъхнах страниците в сака си и излязох да изчакам автобуса. По принцип предпочитам да ходя пеша — училището е на десет минутки — но в студено време…
Колата на майката на Сета мина преди рейса.
Намъкнах се на задната седалка — тя винаги пътуваше отзад — и ентусиазирано заразправях какви идеи са ме свет… две пресечки по-късно спрях насред фразата. Нещо не беше наред. И шестото, и всичките ми останали пет чувства ми го подсказваха.
— Какво става? — попитах и се огледах. Сета, отпусната в ъгъла до другата врата, ме съзерцаваше кротко. Майка й, както винаги, се беше привела над волана, сякаш сама си няма вяра, макар да не беше лош шофьор.
— Всичко е наред — каза Сета.
— Не, не е. Нещо става. — поклатих глава. — За Бога!
— Просто не ми е добре! — тя сви рамене. — С майка се разбрахме да ме закара до болницата. Но ще те хвърлим до училище. Нали?
Притеснявах се за нея — нямаше я всичките часове. Но дойде за сбирката и игра както обикновено — хитро, талантливо и печелившо.
— С.Е.Т.И. може и да умре от естествена смърт! — засмях се аз, докато я изпращах до колата.
— Може би. Кой знае.
Доста самотна вечер беше. Не бях предполагал, че точно днес ще е един от „празните“ моменти, но не се натрапих. Тя и без друго изглеждаше малко бледа и в не съвсем добро настроение. Тъй че просто седнах пред компютъра, прозорецът към „Шадоурън“ се отвори и аз потънах в света на Елфа и С.Е.Т.И. Когато към полунощ татко дойде да ми се скара, че още не съм си легнал, бях натракал над десет страници.
Два дни всичко беше нормално, като изключим леката разсеяност на Сети. После пак изчезна и следобеда не се яви на клуба. След като приключихме играта, се завъртях да хапна пица, но лошите предчувствия не ме оставяха. Нещо не беше наред — един господ знае какво, но не беше както трябва! Първоначално планирах да се прибера и да работя, а после да й звънна и да видя какво става, но в крайна сметка се върнах при училището.
Да си елф понякога има предимства. Когато съм в криво настроение все си въобразявам, как си правя въоръжен обир без никой да ме усети. Не съм точно невидим и не мога да минавам през стени, но… да речем, че с цената на главоболие и нужда от няколко шоколада мога да прескокна през стената. Или през заключена врата, както в случая. Не е точно като в „Стартрек“, но и така става. Само дето изисква доста повече усилия от това да се преметнеш от спалнята до кухнята. Така или иначе, застанах под прозорците на лекарския кабинет, промърморих заклинанието и, ето ме, вече бях вътре. Нямах нужда да светвам лампите, едно от предимствата да си елф е, че можеш да виждаш на тъмно. Да отключа картотеката с картоните пък беше по-лесно от детска игра. Някой ден, когато наистина закъсам за пари, би трябвало да пробвам градската банка.
Прерових картоните и извадих този на Сета. Още от първия ред видях това, което е трябвало да забележа преди седмици и за което шестото чувство ме предупреждаваше достатъчно пъти. Ритник по задника, ето какво заслужавах.
Тя беше минала химиотерапия и три операции. Беше пропуснала почти две години. Нищо чудно, че не е имала с кого да играе — не и в болницата! Очевидно й бяха разрешили да се върне на училище, някъде в по-малък град и в по-спокойна обстановка… но страшното не беше минало. Продължаваше.
Затворих картона и го прибрах на мястото му. Прехвърлих се в двора. Излязох на улицата. Спрях в супермаркета да си купя шоколад — и в дрогерията за аспирин. Главата ме цепеше страхотно.
На следващия ден Сета също я нямаше в часовете и, макар и с известно неудобство и усещането, че си пъхам носа където не ми е работа, вечерта се обадих на майка й.
— Тя е в болница. На изследвания. Скенер, такива неща… Утре се връща, предполагам, че другиден ще бъде на училище.
— Нещо лошо ли е?
— Все още не се знае.
— Рак отново?
За един елф и мълчанието отсреща по линията е достатъчно.
— Предайте й поздрави! — помолих.
Прекарах много замислена вечер. Не написах и един ред от „Сенките“, само зяпах в последната реплика от онзиден и размишлявах. С.Е.Т.И., която не е хубава и ще живее малко. Приличаш на елф, не си ли се замислил? Погледи, докосвания. Размислите на С.Е.Т.И., когато говори за странното си съдружие с орките от бандата си.
В крайна сметка реших, че съм прав и измолих петачка от баща си. Поръчах букет — трайни орхидеи в специална кутия. На картичката написах поема. Накрая изхвърлих поемата и смених орхидеите с гербери, макар че лично аз не ги понасям.
Когато тя се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното й, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.
— Трябва да ти кажа нещо! — реши се Сета една вечер, докато чакахме майка й да дойде да я прибере от нас.
— Почакай! — придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Така, както елфи се целуват.
Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.
— Да повторим? — предложих усмихнат.
— Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.
— Обичам те!
След това майка й дойде.
