Следобедът след като баща ми замина в командировка ми се стори идеален. Имахме сбирка на клуба, както обикновено, но аз измъкнах Сета още след часовете.
— Трябва да ти покажа нещо! — настоях. — Важно е.
— Предпочитам да поиграя! — отвърна тя. — Утре ме прибират, нали знаеш?
— Да, знам. Точно заради това.
Влязохме вкъщи и я качих в стаята ми.
— Романът? — сети се тя. — Написал ли си нещо ново напоследък? Не си ми чел не знам откога!
— От онази целувка! — усмихнах се. — Да, написал съм. Доста. Но наближавам кулминацията и предпочитам да не ти чета сега. Ще идвам в болницата. Да го запазим за тогава.
— По-уверен си в себе си от преди! — тя се засмя. — Май следващия си роман ще можеш да обработиш и сам!
— Да, може би — поклатих глава. — Стой тук, сега се връщам! Ще пиеш кафе, нали?
Както казах, не обичам да ползвам магия, но сега се налагаше. Докато кафето заври, прехвърлих зеления си костюм в кухнята и се намъкнах в него. Оправих си прическата. И ушите. Прехвърлих и стария семеен лък. Накрая прехвърлих и подноса с чашите горе на масичката. Не вярвах Сета да забележи. Не и след като вляза в стаята.
Честно казано, чувствах се малко като глупак. Този костюм ползвам само на ритуали и дори тогава не ми се струва, че съм на мястото си. Така рисуват елфите по кориците на книжките, това не съм аз, за бога! Но трябваше да си изиграя ролята до край.
Така че отворих вратата и спрях на прага с лъка в ръка. Сета се обърна и се втренчи в мен. Гледахме се близо минута, преди накрая да пристъпя напред.
— Страхотно! — промърмори тя. — Откъде извади тези уши? А дрехите?
— Мои са си! — ухилих се. — Все си мисля да си сложа обеци тук горе — помръднах връхчетата на ушите — но не съм убеден, че мога сам да си пробия дупки, а в студиото едва ли ще ме приемат…
— Изглеждаш като истински елф! — тя въздъхна. — Много си красив!
— Аз съм истински елф! — седнах до нея на леглото. — Това е тайна, която не бива да разкривам, но мисля, че сега може.
Тя се засмя.
— Кафе?
Отпихме. Не съм се чувствал толкова неловко от години. Всъщност, от онова лятно приключение с Ирис на полянката… Дължах й го обаче. Поне според мен. Оставих чашката си, прегърнах Сета и я целунах отново. Прехвърлих и моите, и нейните дрехи в ъгъла.
— Ох! — тя сепнато подскочи.
— Не казвай нищо! — притиснах я по-силно към себе си и продължих да я целувам, като същевременно я придърпах назад и я положих да легне на одеалото.
— Девствена съм! — промърмори Сета в ухото ми.
— Да, знам! — отвърнах тихичко. — Не се безпокой.
Беше отслабнала последните няколко седмици. Надвесих се над нея и я погледнах с присвити очи. Един писател, казах си, не може да няма достатъчно въображение, което да приложи на живо. Присвих очи по- силно. И я видях красива. Разтворих лекичко бедрата й и се наведох да целуна едната й малка, обла, стегната гърда. Докато бавно се потапях в тялото й, й шепнех елфически поеми. Самият аз творях поема с всеки тласък, който ни разтърсваше, слети в единство. Сета простена за миг и топла кръв покапа по бедрата ми, но моята песен вече я носеше към небесата. Лекичко и бавно ни издигнах нагоре, и продължавах да рецитирам и пея, докато се въртяхме в първичния елфически танц, а стаята около нас се размиваше и отстъпваше пред сенките на величествени златолисти дървета, които пригласяха на древните ми песни. Тя беше безумно красива и беше част от мен, и се носехме през великолепното безвремие, споделяхме неустоимото вълшебство… И любовта ни беше думи и мелодия, а словата и баладите — любов.
На следващата сутрин, рано, я заведох у тях. Майка й така и не ме попита какво сме правили сами цяла нощ. Мисля, че знаеше. И мисля, че ми беше благодарна.
Почти всеки ден бях в болницата при Сета. Следяхме карти и сценарии. Разисквахме завръщането й; изборът на университет догодина. Как ще наемем заедно квартира. Тя рисуваше по малко, когато се чувстваше по-добре. А вечер аз пишех романа.
Завърших го, точно за Коледа. Разпечатах го и й го занесох — идеалният подарък. Бяха я оперирали преди четири дни; прочетох й го на глас. Поне края. С.Е.Т.И. и Елфа успяха да отмъкнат данните. Раниха я тежко и докторите едва успяха да я закърпят. Но двамата си тръгнаха заедно от нелегалната болница. Съдружници и приятели все още, макар да бяха приключили с удара.
Написал бях стихотворение — за нея, за след втората операция. Беше на двадесет и девети. Само че тя не я издържа. Така и не дойде на себе си след упойката. Кома, апарат за изкуствено дишане… изключиха я на тридесет и първи. Рано сутринта на първи майка й ми се обади да ми съобщи, че Сета е починала. След погребението получих увит в кафява хартия пакет, в който се намираше портрет: прекрасен елф със зелени дрехи и готов за стрелба лък; лицето му беше моето лице, а зад него трептяха златните лесове на любовта ни.
То е като да си се родил негър или червенокож, или китаец, или с лош късмет. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Истина си е, даже в някои отношения е по-добре: например отколкото да си куцузлия. Освен това не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Бих предпочел да съм вампир или върколак — тогава щях да мога да я ухапя и да й предам от своя живот. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго.
Аз я обичах и я възпях.
Информация за текста
© 2001 Елена Павлова
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/210]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:53
