Елена Павлова
Долу спи убиецът
Беше беден квартал, железницата минаваше наблизо и силовото поле на купола отстоеше има-няма на десетина метра от последните къщи. Би могло да се каже, че мястото е еквивалент на Стената на Куполите, ако Северните провинции можеха да имат Стени. Само дето беше… ами, различно. Много по-спокойно, на първо място. Твърде спокойно, не на последно.
Поне за това си мислеше Стреч, седнал на стълбите пред входа на пансиона.
Не го наричаха хотел, понеже хотелите, ами, тъй де, бяха нещо различно. Тук хората идваха и понякога оставаха, а друг път си отиваха, тъй че и странноприемница не беше, макар че имаше столова и кухня, и дори готвач, и беше евтино. Но ако искаш да се напоркаш, казваше обикновено Силия, направи си труда да идеш до кръчмата и най-добре да дремнеш край някоя кофа за боклук после. И… абе, пансион си беше, откъдето и да го погледнеш.
Не че имаше много за гледане. Беше стара сграда, довоенна, един Север знае за какъв дявол са я използвали преди Провинциите. Но имаше към шейсет стаи, и столовата, и даже зала за заседания на третия етаж; беше дълга, правоъгълна като кутия, с мръсни прозорци, втренчени от едната страна към нищото отвъд силовото поле, а от другата — към не чак тъй далечния океан. И имаше стълбище пред голямата, някога остъклена врата, и паркинг отстрани, и даже още стърчаха колчетата на бариерата по- нататък, а първите къщи се бяха намърдали чак накъм стотина метра нататък, все едно хората се бяха побоявали да строят по-наблизо.
Стреч си седеше на стълбите и зяпаше, и умуваше, и пушеше цигарка; и видя откъм града да се задава Дейви. Ухили му се — трудно беше да не му се ухили човек. Дейви… къмто шести месец вече караше в пансиона. Работеше в някоя от ония, книжестите компании, редактор бил казваха, каквото и ще да значи това. Беше към петдесетте, среден на ръст, един такъв кльощав, но с едър кокал и вените по ръцете му бяха изпъкнали като въжета. Въздлъжката му прошарена коса беше къдрава и, както си я вързваше ниско на тила, подскачаше на раменете му като заешка опашка. Носеше сребърна обеца във формата на гарван и всеобразни оръфляни дрешляци; на работа ходеше с костюм, но когато си оставаше в пансиона, обикновено намяташе изтъркано и прокъсано тук-таме яке без ръкави. Много смешно ходеше: с обувките за работа горе-долу биваше, но като беше със сандали, краката му шляпаха тежко-тежко и някак целият се отпускаше и прегърбваше, все едно очаква земята да изпружинира изпод него. И носеше очила, иззад които зеленикавите му очи все изглеждаха широко отворени и някак учудени. Горната му устна беше пресечена от дебел белег и стърчеше напред все едно аха да каже: „Ау!“. Силия го наричаше „безобиден“, но Стреч все си мислеше, че не е точно това. От Дейви лъхаше на една такава наивност и невинност, че безобиден звучеше направо като обида спрямо него. Смешен неудачник, ето какъв беше. Не можеше човек да не му се ухили като го види.
Ей го и сега: шляпаше си по асфалта, прегърбен и изпънал глава напред като изумена костенурка, в едната си ръка държеше торбичка и я люлееше напред-назад, но свободната му ръка висеше като отсечена край хълбока, никога не я движеше в такт с ходенето; с левия крак и понакуцваше понякога.
— Хей, Дейви! — приветства го Стреч, когато се приближи. — Цигарка?
— Чьакай да’с фърлйя сладоледа! — отвърна Дейви и се ухили срамежливо.
— А, значи това носиш! Що си се размотавал до магазина в тая жега?
Стреч и не очакваше да получи отговор: пансионерът хлътна във входа, шляпането на сандалите му се отдалечи и след известно време пак се усили.
Поседяха двамата и попушиха в мълчание. Дейви даже имаше смешен начин и за това: държеше цигарката в лявата си ръка, а не в дясната, и все я въртеше между показалеца и средния си пръст, като да я намества, и току я прихващаше с палеца си — май само когато съвсем се зарееше нанякъде. Стреч с любопитство се взря в пръстите му, за кой ли път. Все го учудваше този навик: да държиш цигара между връхчетата на палеца и показалеца, почти на ръба на филтъра; другите три пръста са присвити и изтеглени силно назад, но някак подредени по протежение на цигарата. Дейви държеше дълъг маникюр, над половин сантиметър, но не го заостряше, както беше модерно в града напоследък. Хората му викаха псевдонокътници, нали куполнягите си слагат поднокътни остриета, тук не практикуваха толкова приставки, но острият нокът, намазан със силиконов втвърдител, също е опасно оръжие… може даже да се порежеш, ако не внимаваш. Стреч мразеше тая мода; Дейви обаче не си ги остреше. Неговите бяха заоблени и малко плоски на върха, само на кутретата бяха два пъти по-дълги. Всъщност направо си държеше цигарата между ноктите на палеца и показалеца, много смешно. И току се сепваше и я прехвърляше в нормално положение.
— Левак ли си? — внезапно попита Стреч.
— Какво? — Дейви се сепна за пореден път, виновно преметна цигарата, примигна иззад очилата си, издиша дима на тънка струйка и едва тогава отговори. — О, ами, не. Зарадйи клавиятурата е. Нали… да мога да пуша като пишйа.
— Аха. Книжеста му работа. И защо я държиш така?
Пак същият ритуал: примигване, изумено източване на устната, тънка струйка дим и отговор най- сетне:
— Ами… мьного хубаво оръжйе е.
— А?
Дейви виновно примигна. Като че ли се поколеба за момент.
— Гледай сйега… — рече след малко. Завъртя цигарата между палеца и показалеца си. — Стой и не мърьдай, нищо няма да ти направйя.
Присви трите си свободни пръста назад, този път цялата му ръка се напрегна. После замахна. Бавничко.
Огънчето на цигарата застина на около два сантиметра от окото на Стреч. Трите пръста се изпънаха и ноктите им се озоваха на милиметри от клепача, същевременно огънчето се обърна надолу към бузата.
— Ако те улучьа, — обясни Дейви кротичко, — първо ти я забивам в окото, после с пръстите ти го вадйя, а те горйя по бузата. И с другата ръка удрям, и те ритвам долу в… тъй де, овлажьнителйя, значи, и ако ощйе не сйи паднал, сигурно щйе да не си човешько същестьво.
Стреч кимна, макар да си помисли, че докато Дейви го улучи с цигарата, и го удари, и го ритне, дотогава десет пъти да го е намлял вече. Но си премълча. Нека човечецът си запази илюзиите.
Няколко дни по-късно, като разказа на Силия, откри и откъде Дейви е взел тоя номер, и се смя до сълзи.
— Цигарка, начи? — Силия му се ухили и извади една от нейните си книжки, ония за Сърцето на ада, дето обичаше да ги чете от време на време. Тая спецялно беше на Дейвис Шльовото; снимката отзад на корицата показваше навлечен в броня пичага, с шлем на главата и черен визьор, и с все пустинните му там такъми, и насочил базука към обектива. Та от книгата Силия му изкопа такава сцена, досущ така описана: как някакъв напада друг един както оня си пуши и втория забива цигарата в окото на първия… Много истинско звучеше както го четеш от хартията.
Горкият Дейви, помисли си Стреч и се ухили.
Виж, на Близнаците не си струваше да им се хилиш — засягаха се. Смахнати куполяги, такива си бяха. На вид нямаха кой знае какви приставки — нокътници, блейдове, импланти, стандартните работи. Ходеха се по потници, да си показват сплетените по ръцете белези, ама нямаха от истински опасните, или поне така си мислеше Стреч, щото когато си сложиш синтомускулатура и бустери, тогава може да се говори за белези. Обаче двамцата бяха ОПАСНИ, все едно им го пишеше на челата; гледаха те все едно не те виждат или по- скоро все едно виждат нещо смрадливо и мръсно вместо тебе; и си играеха с блейдовете, докато минават край теб, вадеха ги и ги прибираха, а ако се застояваха на стълбите, единият имаше навика да си чопли под ноктите с връхчето на нокътника си. Гадни копеленца бяха, както и да го погледнеш. Освен туй, съмняваше се Силия, бяха и слашове. Вярно че си плащаха, казваше тя от време на време, ама най-добре щеше да е да хванат пустинята най-сетне и да се разкарат, докато не е станала беля.
Че ще стане беля, Стреч се съмняваше, но наистина му се щеше да се разкарат. Нищо лошо не правеха,
