Елена Павлова
Моят живот
Виждах му вече края. Час-два работа още… порових отсъстващо из пръснатите по бюрото кутии, без да откъсвам поглед от монитора. Не намерих цигари. На дъното на чашата се беше утаило студено кафе, по повърхността му плуваха сметанени съсиреци като останки на отдавна починали бели мечки.
С недоволство натиснах сейва. Десният ми крак се беше схванал, и някакъв мускул от дясно под мишницата също ме прерязваше, червата ми се бунтуваха, пикаеше ми се. На автопилот се затътрих към банята, оправих си в движение косата и се пльоснах на тоалетната чиния.
Горещото топло, течащо мазно в чинията, не ми донесе облегчение. Червата продължаваха да ме свиват; лениво се запитах колко ли време не съм ял нормална храна. В смисъл НОРМАЛНА. Май откакто не бях на работа? Какво му се чудя тогава?
Пуснах водата, завлякох се в стаята, намъкнах си тениската, теглих си четка на гривата и си пъхнах няколко кинти в джоба. Време беше за разходка.
Напречният коридор беше празен — добре, точно сега не ми пука за съседите — и първите минувачи срещнах чак край тунела на транскуполната совалка. Свих успоредно на него по променадата, както му викат; от едната ти страна е силовото поле на купола и виждаш заплашителния океан, от другата — дебелия вътрешен шлюз. Стотина метра по-нагоре, ето ти го и кафенето: пет масички изнесени на тротоара.
— Както винаги? — попита русата кучка на тезгяха.
Кимнах и си забърсах вестника, не паперката на пълзачите, а центърджийския „Нюз“; май сме малцинство в тази секция, дето го четем.
С кафето със сметана и новата кутия цигари се посадих на обичайната си маса в дъното, преметнах крак връз крак — изкуствената глезенна става на десния почти не работи — и разгърнах „Нюз“. Винаги го чета отзад напред; спортните страници не ме интересуват, а нямам никакво намерение да отварям направо на обявите… достатъчно съм изпаднал, но защо всички да го виждат?
Срещнахме се на Площада. Как да му обясня на Корблис колко ми е мъка да се намирам тук… и че ми е кажи-речи час и половина пътя в едната посока? Любимо място за висене; някога и аз висях тук с останалите хлапета, преди да ме емне вълната. Шансът да срещна някого от КТ-то не е малък; шансът да ме познаят обаче е. Подръпвам си почти чистата тениска и махвам на Корблис.
— На кафето зад ъгъла? — предлага той с неангажиращ тон. — Какво да ти взема?
Как да му кажа „сандвич“ или „бира“?
— Ми, кафе! — свивам рамене. По дяволите, той дори не знае, че го пия предимно със сметана; поне за захарта се досеща.
Паля цигара, докато си чакаме кафетата; той неодобрително смръщва вежди. Не ми пука, всъщност и на него. Подава ми малкия бял плик с парите — в брой. С такива като него никога на кредитка… е, какво пък, на Стената и без друго вървят кешовите размени.
Мълчим.
След малко ми подава и папката с новите задачки.
— Дългия ги върна, каза че били прекалено… хмм… за него — пояснява. — Ако мислиш, че…
Прелиствам разпечатките… никога дискове при такива като него; винаги на хартия. Това не влиза в Транснет, докато не е изпълнено. Преглеждам отгоре-отгоре нещата. Знам го Дългия, но не знам защо ги е върнал. Нищо гнусно в задачата; най-вероятно ще се справя малко по-зле от него, падам си мърляч, но ще бачка, а това му трябва на Корблис.
— Седмица за правенето, седмица за редакцията? — предлагам му.
Кима и ми дава и чекмеджето.
И толкоз.
Никога незаангажиращи разговори с такива като него; на тях не им пука кой стои зад акъла, дето им свършва работата… на мен пък не ми пука какъв живот водят те. Не искам и да знам. Допиваме си кафетата и се разделяме — той съзнателно ме изчаква да тръгна и после се отдалечава в противоположната посока. Гадно потайно копеле!
Най-сетне стигам до страницата с обявите. Текстът присветва по тънката хартия. Правя се, че не ми е кой знае колко интересно, а просто съм съзнателен читател… глупости. Все още тихо се надявам, че някъде, на някого, ще му потрябва бачкатор тъкмо като мен, специалист с поне едно от уменията, които владея. Наистина се надявам. Всъщност, би трябвало чудесно да знам, че няма да стане така: миналата година изкарах същите два месеца безплодно ровичкане в „Нюз“ и в Нета, докато накрая ме ангажира корпорацията чрез Дейви. А още по-преди това цели две години си бачках на черно…
Естествено, няма обява като за мен. Търсят се секретарки, търговски пътници, черноработници, метаморф-програматори, хардуеристи… Интеркуполна компания наема представител за седалището си тук, обаче искат медик-хирург със стаж в механичните имплантации. Трудова борса издирва за свой клиент силови инженери. „Искате ли да спечелите много пари? Ако можете да стреляте, обадете се на…“.
Довършвам вестника — стандартните политически дивотии, пространно интервю с Маруша Хелбаунд, пресни новини из живота на центърджиите, какво казал нашият любим кмет на интеркуполната среща на високо ниво; ще преустройват западния сектор на Стената. На първа страница виси статия за транскуполната совалка, жертва на атентат, дето се била забила в 787-ми снощи.
Допивам си кафето, гася си фаса, прибирам се по променадата. Срещам групичка от местните Отмъстителчета, но ме подминават като крайпътен знак; първо, не съм им лъжица за тяхната уста и второ, прекалено популярен декър съм в района. За момент болезнено ми се приисква да се заядат с мен, та да стане тупаник… но, като се замислиш, вече съм кажи-речи на тридесет, нямам модерни приставки и нищо чудно вместо аз да натупам тях, да стане обратното.
С новата кутия цигари се посаждам пред компютъра. Червата ми продължават да се бунтуват от време на време, левият глезен праща някакви объркани сигнали нагоре към невронната платка… пъхам разсеяно кичур коса в устата си и пак потъвам в разработките на Корблис.
Когато влязох да следвам КТ, честна дума, вяра нямаше да хвана, ако някой ми беше заявил, че след десетина години ще живея на Стената. Баща ми печелеше добре, имахме вила на Северните провинции, където нашите ме водеха всеки уикенд, бях завършил блестящо училище… предричах си светкавична, бляскава кариера и офис някъде по горните нива на Центъра, с достъп до най-добрите промишлени машини, супер работа, секретарка с ей такива цици и прочие екстри.
И когато напуснах университета три години по-късно, отвратен до дупка от празноглави преподаватели и тъпоумни колеги, пак си предричах добра кариера… към три години просто си бачках у дома, най-вече на вилата. След което ей-тъй на, внезапно, райските порти се отвориха — не ме питайте защо, но търсенето на специалисти по базово 3D програмиране скочи до небесата и можех дори да избирам за коя компания да работя!
Три месеца в „Стар индъстрис“, след което с две от момчетата си основахме „Кронос текнолъджи“… боже, какви велики времена бяха! Добре де, работехме под шапката на „Стар“, но бяхме съвършено самостоятелни. Теглих им един шут на нашите, наех си стая почти в Центъра; бяхме седмина в „Кронос“, наблъскани в малко офисче с място само за трима; обикновено вътре беше задимено — лисици да ловиш, компютрите сияеха и пищяха, в автобарчето винаги имаше бира и сандвичи, работата спореше. Запълнихме си пазарната ниша съвсем успешно и всичко вървеше по мед и масло. Планирах да си наема квартира на горните нива, запознах се с мацка с ей-такива цици, татко умря…
След като една седмица ни бавиха кредитките, Дейви отиде в „Стар“ да намекне меко, че щом нашата компания им прави 20% от общия оборот, най-добре да бъдат по-любезни с нас. Добре си спомням онзи следобед — бяхме приключили с бачкането, с по бира в ръка лениво обсъждахме новите трейлъри на игрите. След малко сигурно щяхме да се хванем на някоя стрелялка… Дейви отвори вратата. Изглеждаше… странно.
— Дотук бяхме, момчета — каза.
Гледахме го изумени.
