Грубо в мозъка

Диф знаеше всичко това. Навремето, когато потъваше все по-дълбоко в това отблъскващо учене, все повече го обземаше такава трескава увереност, такава безумна надежда, че и най-резервираните бележки на специалистите, с които разговаряше, не можеха да я разколебаят. Защото той разбираше, все повече щеше да разбира и бе изпълнен с вяра. Немислимо бе пред толкова много знания да не се разтворят вратите на успеха… Ала след време… беше станало не тъй, както го предвиждаше. Колкото повече научаваше и разбираше, колкото повече знаеше, толкова повече осъзнаваше, че не знае нищо — или отчайващо малко. Всичко усвоено от него бе само нищожна купчинка, прашинки редом с тоя Анапурна, изграден от най-безумни мисловни операции — с други думи, невежество.

Той не знаеше нищо. Освен да борави със свързаните помежду им апарати за обратна биокомуникация с надеждата, че ще успее да си проправи път през електрическата джунгла в мозъка на Ким и ще получи разбираемо съобщение… освен да хвърля спасителни пояси, бутилки в морето, запратени несръчно и наслуки в един или друг сектор, където му се струваше, че може да възбуди краткотрайни връзки в паметта й — прашинка в океана, — мъчейки се да разчете възможните последици от това действие върху един сенситометър. Каква полза от това учене, от тия купища събрана информация, запратила го още по-дълбоко в глъбините на жалкото му човешко невежество и понеже знаеше прекалено много и прекалено малко, се отдалечи още повече от корабокрушенката, упоена жертва на чистата памет. Каква полза да знае, че всяка функционална единица, координираща умственото действие, съдържа нови три зони: първа — етап между външния свят и психиката; втора — за асоцииране и проектиране, обработваща суровата информация; трета — за координиране на умствената дейност… каква полза, щом жалките апарати, с които разполага, са неспособни да доловят в подробности изумителните взаимодействия между тия многобройни функции? Когато имаш само една нищожна цветна карта, която ти сочи най-общо мозъчната дейност в чист вид, без дълбок аналитичен разрез, как можеш да вярваш все още в деня, когато по чудо твоят зов сред въртопа на бурята най-сетне ще бъде чут?

Логически погледнато, нямаше място за надежда.

Но логически погледнато, подобно мозъчно състояние, дублирано с обездвижване и загуба на говора, без да се броят някои допълнителни усложнения, също не бе възможно. Само при мисълта, че този случай е бил предизвикан от вътрешното взривяване на един приемник ОПС, всички техници изпадаха в смут. Имало е злополуки, разбира се, но чак дотолкова… Къде е тук логиката?

Диф тръсна глава, капките пот се залюляха. За миг се откъсна от екрана на сенситометъра, който го заслепяваше, премигна, но тутакси насочи вниманието си към морето, обагрено в червено. Надяна каската за обратна биокомуникация и я настрои на звуково предаване (аудио-ЕЕГ), свикнал бе със собствената си вътрешна музика — пък и му беше по-лесно да разчита графиката на енцефалограмата на Ким с помощта на сенситометричната й мозъчна карта, която предаваше различните топлинни зони, и едновременно да слуша собствения си електромозъчен ритъм, съгласувайки го, доколкото е възможно (или отчасти), с ритъма на Ким. Музиката, представляваща поредица от бип-биии-бип, изпълни мозъка му, звуково подобие на електрическата дейност на неговите неврони. Алфа/тета. Десинхронизирана. От нервност. Притвори очи. Алфа. Бип-би-би-бип-би… Сетне ги отвори пак. Отново десинхронизация. Слухова схема, донякъде сходна с графиката на Ким. Естествено, двете никога не биха си съвпаднали напълно. Трябваше да се открие макар и малко нещо общо. Някаква допирна точка, означаваща може би, че известна прилика в дължините на вълните на мозъчните излъчвания на Ким и тези на Диф може да съдържа някакво послание, някакво съобщение, предадено по електромагнитните полета. Противно на всякаква логика, Диф вярваше и в това — нещо повече, вярваше, без да намира подкрепа от някаква официална научна теория. Но изследователите потвърждаваха това му убеждение: всяка дейност на човешкия ум се придружава от електрически вълни — алфа, бета, тета, делта, също и от подвълни с безкрайно ниски честоти в зависимост от умствената дейност. Та нали телепатичното предаване е предаване на тези вълни по някои електромагнитни полета. Хора, включили своите апарати за обратна биокомуникация независимо един от друг, не бяха ли имали понякога едни и същи мисли само защото имаха възможност да разчетат и да се съсредоточат над техните електродинамометрични графики? Ами телевизията ОПС не използваше ли за принцип на приемане познатата дължина на вълната с десинхронизиран ритъм на парадоксалния сън — оттам и значението на съкращението: ОПС — отклонен парадоксален сън?… (Или както му казват на шега „Служба за пряк натиск“…)

След пет-шест минути съсредоточаване Диф реши, че е в доста добра умствена координация с Ким. Някои честоти в ЕЕГ му се сториха съгласувани с аудиосхемата на собствения му ритъм. На светещия сенситометричен екран забеляза една силно активизирана зона, считана за първична слухова зона, взаимодействаща си с тъй наречената зона на Вернике, където се явяваше схема с описано значение.

Той заговори:

— Спомни си, Ким. Ти си Ким Сиова. Аз съм Диф Билби. Обичам те. Ти се казваше Даниела Морнер; когато навърши дванадесет години, ти се разведе с твоите родители. И сега ти си Ким. Не мисли за нищо друго, не мисли за останалото, Ким. Тоя свят е фалшив, за тебе твоите спомени не съществуват.

Говореше с глух глас и не се чуваше: в ушите му бе само песента на неговия мозък, който се напрягаше да се съгласува с ритъма на Ким, отразен от ЕЕГ. От пет години повтаряше непрестанно едни и същи думи, предъвкваше историята на Ким Сиова, родена като Даниела Морнер, за да й помогне да намери себе си всред тоя ураган, побеснял от толкова стимулатори на чистата цялостна памет, неподвластна на никакъв контрол. Крещеше името й, за да й помогне да се опомни и отърси от този кошмар и да оздравее.

— Обичам те, Ким. Ти си тук, у дома си, в твоя магазин „Лютеция“. Ти продаваше отдавна забравени книги и касетки със стари филми. Живееше си на завет в твоя свят, но дойдох аз, Диф Билби, спомни си за Диф Билби, за деня на рок концерта на открито. И двамата бяхме сложили холослушалки, но и двамата заедно решихме и ги захвърлихме. Ти и аз предпочетохме да изживеем това направо, да дишаме, да пием с нашите очи, с нашите уши. Ти ми се усмихна. Спомни си, Ким. После аз ти разказах всичко за себе си. Как исках да създавам творби за ОПС и да осъществя моята революция. Ти се засмя. Каза ми: „Ела да прекараш с мене тая вечер.“ Спомни си, Ким. Забрави останалото, забрави лудостта, това не е истина. Нещастен случай, Ким, един гаден ОПС е превъртял в главата ти, нищо друго. Някаква злополука и цялата ти подсъзнателна памет е нахлула като от пропукан язовир и се е разляла. Тъй силно е било, че ти си предпочела да се скриеш дълбоко в мозъка си. Кажи, че ме чуваш, Ким. Може да те излекуваме, само ме научи как… дай ми някакъв знак. Ти сама можеш да се излекуваш. Голяма работа ще свършиш, Ким, ако се съгласиш да разбереш, че тоя ад не съществува, че го има само в твоята глава. Да можеше да го видиш как ври на тоя екран, сигурно щеше да го овладееш, да опресниш връзките в паметта си, да възпреш и отблъснеш тоя ад. Ти можеш, Ким. Аз ще ти помогна. Ти се казваш Ким Сиова, ти не си всичкият ужас на този свят, ти си личност…

Все този вихър от пламтящи цветове на „сенси“-екрана. Без промяна. А миникомпютърът не отбелязваше никаква забележима дейност в наблюдаваната зона. Целият мозък кипеше. Всички негови зони, независимо от центровете за възприемане и управление. Ала Ким нито виждаше, нито чуваше своя свестител. Тя виждаше и слушаше зрелището и воя на чистата си памет — нищо друго. Браздите, взривовете, непрестанните възпламенявания на тая безумна памет превръщаха милиардите неврони на мозъка й в топка сурова лава, в слънце.

Диф млъкна. Очите му смъдяха, гърлото му пак бе пресъхнало, потеше се обилно. Капнал бе, а знаеше, че и този път нямаше да стигне до никъде. При тая липса на убеденост и на тонус. Паднал духом.

С натрапчивия спомен за посещението на застрахователните агенти… при това знаеше, че подир шест месеца пак щяха да дойдат. Сигурен бе, че ще дойдат, че нищо няма да се промени…

Пристъп на бяс присви стомаха му. Натисна с палец и угаси екрана на сенситометъра. Край на тоя мръсен сеанс! Божичко, понякога, докато наблюдаваше отвътре черепа на Ким и гледаше развихрилата се лудост, му идеше да повърне вътрешностите си.

Ким! О, Ким, смили се!

Тогава по бързото пращене в слушалките на своя аудио-ЕЕГ той разбра, че контактът се осъществява; разбра го, чувайки този шум и гледайки как скача перото по лентата с графиката ЕЕГ на Ким. Ала не това търсеше той, не това желаеше. Беше точно обратното — вече за трети път.