казва на професионален език. Все по-често обаче купувачите на приемници ОПС се набираха сред подвижните, най-сигурни в бъдещето си класи. При тях кредитните органи непременно оказваха помощ. Притежаването на приемник ОПС показваше изкачване по обществената стълбица, нуждата да се приобщиш към едно „привилегировано“ семейство. При това цените бяха значително намалени от пет години и продължаваха да спадат, а това насърчаваше търсенето; увеличаваше производството и предлагаше работа. Вървеше се направо към един вид общество ОПС, което щеше да прекарва девет десети от живота си в компанията на приемника ОПС. Съвсем логично. Ерата на едновременния академичен телевизор постепенно залязваше. „Том-Фил“ не бе единствената крупна фирма за конструиране и продажба на ОПС, осигурявана от капиталите на банките и К.О. (кредитните органи): същия принцип бе възприела и „Юнивърсъл Джап В. Къмпъни“ (мултинационална японо-американска фирма), както и „Азия Интернешънъл“. „Том-Фил“ имаше могъщо влияние на световния пазар, което се крепеше на многонационалните евро- американски капитали и филиалите й в арабските страни — двата блока забравяха различията си в името на общата кауза. Твърдеше се, че част от баснословния бюджет на „Том-Фил“ отивал да пълни касите на Всесветското християнство… но пък могъщите акционери от богатите арабски страни отстъпваха техния дял в полза на неоислямските водачи. По-големи или по-малки субсидии се заделяха за „Поклонниците на свети Петър“, „Приятелите на Маноск“, църквата на „Вярата на човека“, „Гласът за немите“… Всички тези вярващи не бяха ли всъщност телезрители ОПС? Ако не сега, то един ден неминуемо щяха да бъдат, ако искат да участват в голямата игра. А в тази игра нямаше по-добро оръжие от ОПС. Бомбите така и нямаше да избухнат. Освен по погрешка. ОПС подкрепяше и чудесно боравеше с това положение. Не, място за страх нямаше, трябваше да се окаже доверие на политико-религиозните водачи, които, макар и да ги биваше да объркват макиавелистично картите, не бяха безумци. Отдавна бе минало онова време, когато генералите и държавните глави преживяваха подпалените от тях самите войни, без да падне косъм от главите им. Сега обаче всеки изплъзнал се от контрола конфликт можеше да принесе планетата в жертва, а генералите и държавните глави живееха на същата тая планета и някой хубав дъждец от неутронни, атомни или бактериологични бомби не би ги пощадил, та дори да се окопаят вдън скривалищата си, съвсем безнадеждно укритие — и ако допуснем, че то устои и милите господа се подадат навън, в изпепеления от ужаса свят, щяха ли да имат въздух за дишане?
Ето за какво мислеше Даниел Монклеман, оптимист по темперамент, представител-продавач към фирмата „Том-Фил“, която сега предлагаше на пазара всички видове приемници ОПС.
И тъй, до обед бе посетил четирима клиенти. Трима, които подлежаха на предварително проучване, четвъртият случай бе наполовина сигурен: Жил и Рита Окдей, с предплата за ушен модел приемник-бижу от трето поколение. Заключението от кредитното проучване бе положително: и двамата работеха в производството на автомобили за фирмата „Карбусолей“ и нямаше никаква опасност да ги оставят „в очакване“, във всеки случай не преди да приключи изплащането на двата приемника ОПС. Дотук добре. За следобед Даниел си бе набелязал само едно посещение. У дамата от американския квартал. Чакаше го хубав ден.
Той подреди книжата си и подпря чантата о крака на стола. Огледа се: всички посетители в ресторанта имаха ушни приемници, някои носеха модела-бижу от 3-о поколение, други бяха с „кутийка“, вместена в ушната мида. Погледът на Даниел срещна очите на девойката срещу него: само в нейните уши нямаше нищо. За миг Даниел се поколеба дали да я заговори на тази тема, или да си мълчи. Предпочете да се нахрани спокойно. Но девойката, след като поднесе към устата си мъничката лъжичка, неочаквано го заговори първа:
— Вие сте продавач на ОПС, нали?
Даниел кимна малко неуверено — тъй като инициативата бе поела тя, ентусиазмът му съвсем се прекърши.
— Мисля, че познах по това, как прелиствате фишовете. От коя фирма?
— „Том-Фил“ — каза Даниел, сочейки значката на ревера на сакото си.
— Най-добрата, нали?
В усмивката на момичето долови лека, ала не зла ирония. Беше гладен. Стотици миризми се носеха из ресторанта и глождеха стомаха му.
— Най-добрата, разбира се — каза той.
Три минути по-късно той осъзна, че държи пред нея редовната си хвалебствена реч. Девойката го слушаше полуразвеселена-полузаинтересована. Остатъкът от шербета се бе стопил; с върха на лъжичката тя галеше очертанията на устните си. Всъщност изглеждаше доста добре — особено погледът и гърдите й… Даниел се запита дали бе законно и религиозно омъжена, дали въобще имаше някой в живота й, другар или другарка. Реши, че не бе от тия, дето непременно робуват на принципи в тия неща… В погледа й имаше нещо, което му напомняше съпругата му, Матилд… Матилд,
Най-после Алдо донесе чиния препълнена с юфка и всевъзможни морски лакомства, сложи я пред Даниел, смигна, кимна по посока на девойката и изчезна, ухилен под мустак.
— Вие нямате ли приемник ОПС? — осведоми се Даниел, като разбъркваше соса и тестените късчета с върха на вилицата си.
Тя каза, че нямала и че не чувствала да й липсва. Стигал й нейният стар академичен приемник, впрочем тя почти не го пускала. Била последователка на „Преродените в бога“, заяви тя глухо и спокойно, а сякаш нададе боен вик.
— Аха! — промълви Даниел, внезапно притеснен при мисълта, че му предстои идеологически спор, а никак не го желаеше.
„Преродените в бога“… ясно. Най-злите противници на системата ОПС, които обаче не се отказваха да я използват за пропагандни цели, ако случайно им се отстъпеше за ограничено време антената, с цел да се изтъкне политиката на либерализация на информационните средства. И „преродените“ излизаха пред ОПС, за да изобличават ОПС.
Какво демократично алиби за правителството, което много добре знаеше ограничения брой слушатели на „преродените“, и добра предпазна клапа за водачите на сектата, които вероятно бяха наясно за манипулацията, но гледаха да не изпускат случая. Бяха яростни революционери и действени, доколкото позволяваше законът, проповядваха премахването на големите международни религиозни движения. Действаха заговорнически и подмолно за преобразуването на действителността, като прибягваха до всякакви манипулации и най-вече до средствата за масова информация и системата ОПС. Водач на „преродените“ бе Жозеф Малиер, наричан още Жо Велики, един луд…
— Мисля, че не си струва да се убеждаваме един друг… — каза Даниел.
Поднесе към устните си една хапка, напоена хубаво със сос. Очите му бяха насълзени. Скришом изтри клепачите си, докато дъвчеше.
— Не се плашете — каза момичето. — Нямам борчески дух. Впрочем мисля, че крайностите, които много от нашите проявяват, повече навреждат на делото ни, отколкото… Вие плачете?
Даниел попи отново сълзите си със салфетката на бели и червени квадрати. Усмихна се.
— Няма нищо. Малък недъг… — И той на драго сърце заобяснява, като се надяваше с това да отклони разговора… — Някога боледувах от нещо на кръвоносната система — (потупа челото си) — частична лицева парализа… Нищо сериозно. Оздравях… само че се получило невронно срастване, както ми обясниха. С отражение върху слюнчените и сълзоотделителни процеси, поточно в обменните канали. Прилича на някаква шега, но е така. Нещо като грешка в регулировката, ако мога така да се изразя. Например, когато съм гладен, слюноотделянето нормално трябва да се увеличи, но тая погрешна регулировка задвижва сълзоотделителната система. И аз заплаквам.
Тя се ококори, сетне прихна. Засмя се и Даниел, бършейки отново сълзите си… Както се надяваше, разговорът се прехвърли на тази тема и той си отдъхна.
Излапа набързо яденето в чинията. Девойката прие отново безразличния си вид, който я обезличаваше; повече не й беше интересно, плати сметката си и стана, кимвайки на Даниел. Той се загледа подире й. Под прозрачната туника, умело разкъсана по краищата, носеше червени бикини, врязани в задничето й — заоблено и приятно поклащащо се в такт с походката.
Даниел повика съдържателя, поръча десерт и размени няколко думи за момичето. Той осведоми Алдо, че била от „Преродените в бога“, и веселата усмивка тутакси изчезна от мургавото запотено лице на
