Грубо в мозъка

изтълкува така: „Тя сигурно е гола-голеничка под пеньоара си!“, и отвърна:

— Моля ви, скъпа госпожо…

… като се мъчеше да придаде на лицето си такъв израз, че да не издаде мислите си… Знаеше ги тия отворени мадами, срещаха се във всички класи: много ги биваше да лазят по нервите на горките продавачи… Накрая си разтварят бедрата, като си мислят, че са победили: а докато чакаш, тия крави все правят тъй, че не знаеш къде да се денеш. С най-малкия погрешен ход, обмислен или не, в тая игра на котка и мишка, провалящ не само сеанса с вдигнатите крака, но и поръчката.

Вътре в себе си Даниел реши, каквото и да стане, отначало да се заеме с работата си (недотам убеден, че ще осъществи намерението си). В края на краищата можеше да си измисли цял филм, вдъхновен от червените бикини на момичето от „Преродените“. Може би госпожа Тодоба нямаше подобни намерения: сама, неомъжена и свободна, тя едва ли познаваше лишенията на мнозина омъжени жени, богати и изоставени в техните апартаменти…

Покани го да влезе, попита го какво предпочита — да се порадва на слънцето или да се наслади на прохладата. Той избра прохладата.

Домакинята посочи едно от многото кресла в просторната всекидневна. Гостът се разположи в него — дълбоко, меко, приятно. Тя го попита какво желае да пие, наведе се над масата-бар и докато приготвяше две чаши джин с лед, той я огледа с кос дискретен поглед. С плавното си движение тя бе повдигнала долния край на пеньоара си: имаше поне бикини — зелени.

Стаята беше огромна, цялата облицована в светло дърво (или негова имитация — искаше се значително състояние, за да си позволиш истинска дървена облицовка), с безброй картини по стените. Камината от червени тухли заемаше голяма част от стената. На пода — дълговлакнест бял мокет. Кресла, меки ниски столове, канапета. Ниски масички от стомана и стъкло, бюро в същия стил, отрупано с книжа. Библио- видеотека. Над камината — кинетичен календар с дата 3 юни 203 година, за да напомня, че тукашната господарка се числи към организацията на материалистите-деисти, поклонници на незнайното и несигурното, под ръководството на Водача Жан Луи Андре Ренге, основател на „Вярата на човека“. Този календар бе истинско художествено произведение, но Даниел побърза да отмести погледа си. Още при първата им среща Мюриъл Тодоба най-естествено бе насочила разговора към религиозните си вярвания (по-точно върху принципите на вярата в неверието…) и Даниел трябваше да изтърпи това, като се преструваше, че му е интересно. Всички тия вярващи от разни вероизповедания, изгаряни от безукорна гражданска мисионерска страст, му бяха опротивели до немай къде. През цялата си кариера бе слушал какви ли не уроци по катехизис, а автоматизмът на внимателно подбираните му отговори все още не успяваше да премахне скритата му досада… И тъй, оказа се, че госпожа Тодоба не била от най-яростните. Посветените във „Вярата на човека“, с които Даниел бе имал случай да се среща и разговаря, бяха сравнително умерени във възгледите си. Тяхната леко снизходителна толерантност по отношение на другите вярвания, фактът, че умееха не само да говорят, но и да изслушват, ги правеха донякъде поносими. Всъщност Даниел би могъл да основе още една религия на принципа „Ще поживеем, ще видим“ и девиза „Нищо за премахване“, ако въобще желаеше да основава каквото и да било и ако изповядването на такава размекваща „вяра“ не бе пряко насочено срещу моралните възгледи на епохата, превърнати в етика и закодирани в хромозомите, както растенето на косите и ноктите или регенерирането на някои клетки. (Излиза тогава, че не само той страдаше от хромозомна грешка в прекия и преносен смисъл…) Беше роден и възпитан в неокатолическата религия на Всесветското християнство, никога не бе помислял да се отказва от тази придобивка, нито бе чувствал нужда да се задълбочава в нея: беше му добре така, може би поради факта, че това религиозно движение беше най-здраво или поне най-разпространено: крепост, която обредните бойни танци на близките или коренно различни религии не успяваха да съборят.

Голямата си вяра Даниел посвещаваше на ОПС и на своята работа. Всъщност един ден той бе разбрал, че култът на ОПС бе наистина най-великата религиозна сила на света. Религията над религиите. Макар че нямаше официално признати свещеници, мисионери поборници, папа. По-точно всички тия служители на култа бездруго съществуваха, да не говорим за вярващите… само че те не се наричаха така. Работеха прикрито и в подривната си дейност стигаха дотам, че настояваха да служат на местните религиозни сили. Това откритие бе преобразило Даниел Монклеман, вдъхнало му бе обикновена енергия и бе го превърнало в незаменим представител-продавач. Прикрит мисионер на възроденото технологическо варварство, с куфар в ръка той вървеше по пътя си съвсем безнаказано (и имаше защо!) като стотина-двеста хиляди като него. Ама че хубава шега…

Отпи глътка джин. Беше освежително и силно питие. Младата жена се настани отсреща му в дълбок нисък стол и кръстоса голите си крака. Тя също отпи малка глътка и сложи чашата на една съседна ниска маса. Леденият алкохол се спусна в стомаха на Даниел и се превърна в топлина. Почувства, че ушите му пламват, усети гъдел в крайчеца на ухото с промушения и защипан в него приемник ОПС. Под мъхестата тъкан на пеньоара връхчетата на гърдите на Мюриъл Тодоба леко изпъкваха: отдолу беше гола, разбира се.

Даниел остави чашата си, взе куфара си и го отвори.

— Моля, вижте, скъпа госпожо…

Той разтвори куфара си на масичката. Положен върху виолетово кадифе, приемникът ОПС, 3-о поколение, модел „Ушно бижу“, светеше с целия си блясък. Отличен образец с промушваща се закопчалка, с антена, увиваща се по хрущяла на ушната мида, позлатен, с декоративна висулчица, обкована с пайети от хиацинт върху шлифована плоскост от елмазен прах, инкрустирана с черен диамант. Никое бижу не заслужаваше името си така, както това.

— Истинско чудо! — прехласна се Мюриъл Тодоба, наведе се напред и гърдите й изопнаха пеньоара.

Даниел също си наложи да гледа бижуто и само бижуто…

— И аз мисля така, скъпа госпожо. Смятам, че нашите златари са направили нещо изключително по предложената от нас схема. Пред вас е едно рядко красиво изделие.

Жената се изправи с ослепителна усмивка.

— Тази сутрин свалих от себе си моя стар модел, 2-ро поколение — каза тя. — Като разбрах, че идвате следобед, не можах да се стърпя. Ще го вземете ли обратно?

— Разбира се, госпожо. Нали се уговорихме. Също и капсулите, ако са ви останали.

— Сега ще ви предам всичко. И ще ви се издължа.

Тя стана и прекоси стаята, поклащайки ханша си по адски влудяващ начин. Даниел отпи втора глътка и остави чашата. Мюриъл Тодоба се връщаше, понесла в една ръка кутията със стария си приемник, а в другата — чековата си книжка. Когато се отпусна в ниския стол, пеньоарът й се разтвори, откривайки част от банските й гащета. Даниел пое кутията и я намести в куфара си. Ушите му горяха. „Уреждай тая работа час по-скоро, драги ми Дани, и после каквото и да става право на остров Сен Луи, на сянка в ония приятни барове с хубави момичета…“. Той заговори припряно:

— Вие няма какво да уреждате лично с мен, скъпа госпожо. Аз само ще ви изготвя изплащателна бележка, а вие само ще телевидеофонирате през следващите два дни на някоя банка по ваш избор и тя ще се нагърби с прехвърлянето на сумата. М.З.П., извинете, искам да кажа, този модел от 3-о поколение, сигурно ще ви достави безкрайно удоволствие. Той осигурява такава независимост при гледането, че не може и да се сравнява с предишния ви апарат. Не говоря за моделите от първо поколение, преди да им придадат миниатюрни размери, тези грамадни каски, които са настройвали външно с помощта на кутия, без никаква гаранция, при това са хващали само 5,4 и 1 канал, и то само директно в нормален парадоксален сън. Тези модели съставляват едва 3% от нашите продажби и са предназначени главно за по-долните социални категории, стремящи се към интелектуално развитие.

— Никога не съм имала такъв приемник. От академичния апарат преминах на модел 2.

— И вече сте си дали сметка за огромната разлика между това да се гледа една телевизионна програма отвън и да се гледа вътрешно, да се изживее в главата, в ОПС, без загуба на време, по време на сън. Но тези модели притежават още и допълнително външно управление, така че могат да се настройват и ръчно. Вашето визуално приемане бе програмирано в обективното време и се осъществява след поглъщане на, капсули „Т“, имащи определена трайност, които предизвикват парадоксалния сън по биохимичен път, след като ускорят цикъла на предходните фази: заспиване и дълбок сън. Той изготви изплащателната бележка и я остави до куфара. С крайчеца на