равнище. Кой да координира цялостната стратегия за разузнаване? Кой да анализира първоначалните данни? Кой да вербува нови агенти? Кой пръв да чете докладите им? Кой трябваше да интерпретира информацията за нуждите на различните политически лидери в страната?
Никъде интригите не бяха толкова безпощадни, колкото между Министерството на външните работи и Министерството на отбраната, тъй като и двете се бореха за правото да действат в чужбина. Исер Харел, тогава млад оперативен работник, смяташе, че колегите му „възприемат работата в разузнаването в романтична и приключенска светлина. Те претендират за експерти във всички области… и се опитват да се държат като супершпионите в романите, опиянени от живота в сянка, който водят, на границата между закона и безнравствеността.“
Междувременно продължаваха да умират хора, станали жертви на арабски терористи и бомбени атентати. Постоянна беше заплахата от армиите на Сирия, Египет, Йордания и Ливан. Милиони други араби бяха готови да започнат Джихад — Свещена война. Никоя друга държава в света не е била създадена и принудена да оцелява в подобно враждебно обкръжение както Израел.
Бен Гурион чувстваше, че неговата мисия е да защитава народа си подобно на всички велики лидери на Израел. Но той знаеше, че не е пророк, а просто уличен боец, спечелил Войната за независимост срещу арабската армия, която заедно с нейните съюзници превъзхождаше двадесет пъти неговата. Не е имало по- голям триумф от времето, когато овчарчето Давид беше убило Голиат и бе сразило филистимляните.
Врагът обаче не си беше отишъл. Той беше станал по-хитър и по-безпощаден. Нападаше нощем като крадец и убиваше без угризения, преди да се укрие.
Четири дълги години на съперничество, разпри и устройване на засади бяха изминали, а Бен Гурион беше председателствал всички срещи, посветени на опитите да се решат проблемите на разузнаването. Министерството на външните работи беше измислило обещаващ план, според който като шпионин трябваше да бъде използван френски дипломат в Кайро, но планът беше осуетен от Министерството на отбраната. Те настояха техен доверен човек да свърши работата. Младият офицер, без никакъв опит в разузнаването, беше заловен за седмици от египетски агенти. Разбра се, че в Европа израелски агенти работят на разрастващия се черен пазар, за да финансират шпионската си дейност. Опитите да се вербуват хора от умерените сили на друзите10 в Ливан приключиха, когато съперничещите си израелски разузнавателни служби не успяха да се споразумеят за какво точно да ги използват. Често пъти грандиозни планове се проваляха поради взаимни подозрения. Голата амбиция властваше навсякъде.
Силните мъже на деня — израелският външен министър, главнокомандващият армията и посланиците — се бореха за първенството на своето любимо учреждение над останалите държавни институции. Един искаше акцентът да бъде поставен върху политическата и икономическата информация, друг смяташе, че разузнаването трябва да се концентрира изцяло върху военната сила на врага. Посланикът във Франция препоръчваше израелското разузнаване да действа подобно френската съпротива по време на Втората световна война и по силата на това всички евреи да подлежат на мобилизация. Посланикът във Вашингтон настояваше неговите шпиони да придобият дипломатически имунитет и „да бъдат включени в рутинните дейности на посолството, за да останат извън всякакво подозрение“. Пълномощният министър в Букурещ искаше неговите агенти да работят по методите на КГБ и да бъдат също толкова безкомпромисни. Пълномощният министър в Буенос Айрес настояваше агентите да се концентрират върху ролята на католическата църква и помощта, която тя е оказала на нацистките престъпници да се установят в Аржентина. Бен Гурион търпеливо изслушваше всички предложения.
Накрая, на втори март 1951 година, той събра шефовете на петте разузнавателни служби в своя кабинет. Съобщи им, че възнамерява да обедини разузнавателните дейности на Израел в чужбина в ново управление, наречено Ха Мосад Ле Теум — „Институт за координация“. Първоначалният бюджет на агенцията щеше да бъде двадесет хиляди израелски лири, от които пет хиляди за „специални мисии, но само с моето предварително одобрение“. Новата служба щеше да набере персонала си от съществуващите вече разузнавателни служби. За по-кратко тя щеше да се нарича Мосад.
Мосад, която щеше да обслужва „всякакви административни и политически цели“, щеше да бъде под юрисдикцията на Министерството на външните работи. Към него се включваха и шефовете на другите тайни служби на израелското разузнаване: Шин Бет — вътрешна сигурност, Аман — военно разузнаване; военновъздушното разузнаване и военноморското разузнаване. Задължение на шефовете им беше да информират Мосад за специфичните изисквания на своите „клиенти“. В случай на неразбирателство по някой въпрос, той трябваше да бъде отнесен към министър-председателя.
Бен Гурион разпредели задачите с обичайната си прямота. „Вие давате на Мосад своя списък с покупки. Мосад има задължението да ви набави необходимата стока. Не е ваша работа откъде пазарува Мосад, нито колко е платил за покупките.“
Бен Гурион щеше да бъде единственият, овластен да контролира дейността на новата служба. В неофициално писмо до първия генерален директор на новата служба Рувен Шилоа министър-председателят нарежда: „Мосад ще работи под мое ръководство, ще действа съгласно моите инструкции и ще ми докладва постоянно за развоя на събитията.“
Основните правила бяха установени.
Двадесет и осем паметни години след онази септемврийска нощ на 1929 година, когато еврейският съвет в Ерусалим беше обсъждал необходимостта от разузнаване, което да предвижда и осуетява по- нататъшните арабски атаки, техните наследници бяха създали разузнавателна служба, която щеше да стане най-мощната в света.
Раждането на Мосад, подобно на организирането на израелската държава, съвсем не мина гладко. Службата беше поела ръководството на една шпионска група в Ирак, която вече няколко години работеше под контрола на Политическия отдел към Министерството на отбраната на Израел. Главната функция на тази група беше да проникне във висшите ешелони на иракската армия и да организира тайна емиграционна мрежа, която да връща иракските евреи в Израел.
През май 1951 година, само девет седмици след като Бен Гурион беше подписал заповедта за учредяването на Мосад, иракски тайни агенти в Багдад бяха разкрили групата. Двама израелски агенти бяха арестувани заедно с десетки иракски евреи и араби, подкупени да съдействат на емиграционната мрежа, която покриваше целия Близък изток. Двадесет и осем души бяха обвинени в шпионаж, двама агенти бяха осъдени на смърт, седемнадесет човека получиха доживотни присъди, а останалите бяха освободени „като пример за справедливостта на иракското правосъдие“.
По-късно двамата агенти на Мосад бяха освободени след жестоки мъчения в иракския затвор срещу значителна сума пари, внесена в швейцарската банкова сметка на иракския министър на вътрешните работи.
Наскоро след това обаче последва нов удар. Дългогодишният шпионин в Рим, изпратен от Политическия отдел, Теодор Грос, премина на работа към Мосад по силата на преструктурирането. През януари 1952 година Исер Харел, тогавашният директор на Шин Бет, вътрешната служба за сигурност на Израел, се сдоби с „неоспоримо доказателство“, че Грос е двоен агент, изпълняващ поръчки и на египетските тайни служби. Харел реши незабавно да посети Рим, където убеди Грос да се върне заедно с него в Тел Авив, предлагайки на изменника висок пост в Шин Бет. Грос беше изправен пред таен съд, обвинен и осъден на петнадесет години затвор, където малко по-късно умира.
Паднал духом, Рувен Шилоа подаде оставка. Той е съкрушен. Заменен бе от Исер Харел, който остава на поста генерален директор на Мосад в продължение на единадесет години — ненадминат и до днес рекорд.
Висшите ръководни кадри, които го посрещнаха в щаба на Мосад през онази септемврийска сутрин на 1952 година, не бяха впечатлени особено от физическите данни на Харел. Той беше висок едва сто четиридесет и два сантиметра, с щръкнали уши, говореше иврит със силен централноевропейски акцент (семейството му беше емигрирало от Латвия през 1930 година) и дрехите му изглеждаха така, сякаш беше спал с тях.
Първите му думи към подчинените му бяха: „Край на миналото. Никакви грешки повече. Чака ни едно общо бъдеще. И никакви разговори с хора извън Мосад.“